Завинаги

Петдесет и трета глава

Допреди Коул да се обади, за да ми каже, че е хванал Бек, така и не бях осъзнал, че днес беше Китайският ден.

В продължение на много време бях смятал, че Китайският ден е истински празник. Всяка година, на същата дата от месец май, Улрик, Пол или който там беше свободен, извеждаше двама ни с Шелби, за да се позабавляваме — държах балон в ръка, обикаляхме музеите, ходехме из автосалоните и вземахме разни тузарски коли, които нямахме никакво намерение да купуваме, за да ги изпробваме за по едно кръгче — като всичко това завършваше с епично наяждаме в дълътския ресторант „Форчън Гардън“. Самият аз не ядях почти нищо освен пролетните ролца и курабийките с късметчета, но въпреки това асоциациите с веселбите от деня бяха превърнали това място в любимия ми ресторант. В крайна сметка винаги отнасяхме у дома дузина бели кутии с храна за вкъщи, които седяха в хладилника със седмици. Много след смрачаване паркирахме на алеята пред къщата, след което някой трябваше да ме завлече нагоре по стълбите и да ме изпрати до леглото ми.

Бек никога не идваше с нас. Всяка година Пол ни даваше различно оправдание за отсъствието му. Той има работа и трябва да напуснем къщата, за да го оставим на спокойствие или Стоял е буден до късно или пък Той не празнува Китайския ден. Честно казано, не се бях замислял над това. През този ден се случваха достатъчно други неща, които да задържат вниманието ми. Истината беше, че бях малък и себичен и подобно на всяко хлапе, не си правех труда да разсъждавам над това с какво се занимават пазителите ми, когато не са с мен. Беше ми далеч по-лесно да си представя как Бек работи здраво в кабинета си у дома през този ден, ако изобщо си представях нещо.

И така, година след година, Китайският ден идваше и си отиваше. На тази дата ставах по зазоряване и напусках къщата. С порастването си започнах да забелязвам разни подробности, които бях пропускал като по-малък. Когато тръгвахме, Улрик или Пол винаги оставяха телефона отворен и заключваха къщата след нас, все едно вътре няма никого.

По времето, когато станах на тринайсет или четиринайсет, вече не заспивах в мига, когато се приберяхме. Обикновено симулирах сънливост, за да мога да се кача в стаята си с новата си книга или какъвто друг подарък бях получил през съответния Китайски ден. Измъквах се от стаята единствено за да пишкам, преди в крайна сметка да изгася лампата. Една година обаче, когато излязох от стаята си, чух… нещо. Все още не мога да си спомня какво точно в онзи звук ме беше накарало да се спра насред коридора. Нещо нередно, непознато.

И така за първи път аз тихичко подминах банята и продължих към стаята на Бек, чиято врата беше леко открехната. Поколебах се, наострил уши, и погледнах зад гърба си, за да се уверя, че никой не ме е забелязал. Тогава направих още една безшумна крачка напред, за да мога да надникна в стаята на Бек.

Малката лампа на нощното шкафче огряваше помещението с мътната си светлина. На пода имаше чиния с недокоснат сандвич и потъмнели резенчета ябълка, а до нея стоеше пълна чаша кафе с грозен белезникав пръстен по ръба, там, където беше полепнало млякото. На метър-два от тези неща, на пода, с гръб към мен, седеше Бек. Имаше нещо разтърсващо в стойката му, нещо, което завинаги се е запечатало в спомените ми. Беше притиснал колене до гърдите си, подобно на малко момченце, а пръстите му бяха сплетени зад тила и притегляха главата му надолу, сякаш се опитваше да се прикрие от експлозия.

Не разбирах. Тогава чух отново тихичкия звук, който бях доловил по-рано, и видях как раменете му се разтресоха. Не, всъщност не само раменете, а цялото му тяло бе разтърсено от накъсания тих хлип на човек, който плаче отдавна и пести силите си, защото знае, че все още му предстои дълго пътуване по безкрайната река от сълзи и мъка.

Помня, че единственото, което изпитах тогава, беше безкрайна изненада от факта, че Бек таи нещо подобно в себе си, а аз никога не съм знаел или дори предполагал за съществуването му. По-късно ми предстоеше да науча, че това не беше единствената тайна на Бек, просто може би беше най-добре пазената.

Оставих го сам с мъката му и слязох на долния стаж, където открих Улрик, приседнал на дивана в гостната, да сменя каналите на телевизора с равнодушно изражение.

— Какво му е? — попитах простичко.

Така научих за съпругата на Бек и за това как тя беше починала на този ден през май преди девет години. Точно преди да бъда ухапан. Тогава така и не бях направил връзката, а дори и да съм го сторил, не бях сметнал това за нещо наистина важно.

Сега обаче то беше важно.