Завинаги

Шейсет и шеста глава

Два и трийсет и четири след полунощ.

Бях сам.

Езерото се простираше отвъд паркинга, а спокойната вода отразяваше съвършено ясна картина на непълната луна. Някъде от другата страна на тези води се намираше имотът на Кълпепър.

Нямаше да мисля за това.

Два и трийсет и пет след полунощ.

Бях сам.

Беше възможно Сам да не се появи.

Беше три и двайсет и една след полунощ, а в къщата на Бек нямаше никого. Край задната врата открих купчинка дрехи и захвърлена спринцовка, а вътре намерих телефона на Сам оставен върху кухненския плот — нищо чудно, че никой не ми беше вдигнал. Бяха изчезнали. Бяха направили точно това, което им бях казала да направят — действаха според плана на Коул, без да получат никаква помощ от моя страна. Обиколих стаите на долния стаж, а токчетата ми потракваха по дървения под, макар да бях сигурна, че ако тук имаше някой, той щеше да ми се обади.

В края на коридора беше стаята, в която беше умрял Джак. Пресегнах се и включих лампите. Светлината на мига разкри пред очите ми боядисаните в отчайващо жълто стени, които помнех от преди. Ясно се виждаше, че сега това беше стаята на Коул. На пода бяха захвърлени чифт боксерки. Колби, епруветки, химикалки и листове хартия покриваха всяка налична хоризонтална повърхност. Леглото беше неоправено, а върху намачканото одеяло лежеше тефтерче с кожена подвързия, което изглеждаше като някакъв дневник.

Седнах върху леглото — то ухаеше на Коул като в онзи ден, когато беше дошъл при мен и се бе постарал да ухае хубаво — след което се излегнах по гръб, мислейки си, че Джак беше умрял точно тук. Споменът беше мъчителен, но се оказа неспособен да доведе някакви емоции след себе си. Това ме накара да се почувствам едновременно облекчена и тъжна; губех го.

След малко се пресегнах и взех дневника. Вътре беше мушната химикалка, за да отбележи точната страница. Идеята, че в това малко тефтерче може би бяха записани интимните мисли на Коул, ми се видя странна; не мислех, че той е способен да бъде истински откровен дори и с лист хартия.

Отворих дневника и прегледах няколко страници. Там вътре открих едновременно нищо и всичко, което очаквах. Откровеност, но лишена от емоции. Суха хронология за живота на Коул през последния месец. Думите изскачаха пред очите ми.

Припадък. Втрисане. Умерен успех. Неконтролируемо треперене на ръцете за приблизително два часа. Трансформация за двайсет и седем минути. Силно гадене; да се опита на гладно?

Това, което исках от този дневник, бяха нещата, останали ненаписани. Не това, което ми трябваше, а онова, което исках. Прелистих няколко страници, за да видя дали записките му стават по-подробни, но нямаше нищо такова. Въпреки това открих това, което ми трябваше: Среща на паркинга на Ту Айлънд, после нагоре по шосе 169, после на север към Найф Лейк.

Щеше да ми отнеме известно време, за да открия точното място край Ту Айлънд, защото езерото беше огромно. Сега обаче поне знаех откъде да започна.