Завинаги

Седма глава

Изабел държеше телефона до ухото си, когато влезе в гостната. Тя хвърли чантичката си на дивана почти без да поглежда към мен и Коул. После каза в слушалката:

— Както вече ви обясних, кучето ми е получило припадък. Нямам кола. Какво мога да направя за него? Не, не става дума за клоун.

Докато слушаше отговора, тя срещна погледа ми. За миг и двамата останахме загледани един в друг. Бяха изминали два месеца и Изабел се бе променила — и нейната коса беше по-дълга, но също като при мен, в очите й имаше нещо различно. Пред мен стоеше човек, когото не познавах. Зачудих се дали и тя си мислеше същото за мен.

Човекът, с когото разговаряше по телефона, й зададе нов въпрос. Тя се обърна към мен:

— От колко време е в това състояние?

Погледнах си часовника. Ръцете ми бяха студени:

— Ами… минали са шест минути, откакто го намерих. Той не диша.

Изабел облиза начервените си в розово устни. Погледна край мен, към мястото, където Коул продължаваше да трепери, докато животът напускаше тялото му. Когато видя спринцовката до него, тя затвори рязко очи. Отдалечи телефона от устата си:

— Казва да опитаме с торбичка лед. На кръста му.

Взех два пакета замразени пържени картофи от фризера. Когато се върнах, видях, че Изабел е оставила телефона си и е коленичила пред Коул. Доста рискована поза, предвид високите й токчета. Имаше нещо забележително в стойката й, в начина, по който беше привела глава на една страна. Напомняше за красиво и самотно произведение на изкуството, прелестно, но недосегаемо.

Коленичих от другата страна на Коул и притиснах пакетите под плешките му. Чувствах се адски безпомощен. Борех се със смъртта, а единственото оръжие, с което разполагах, бяха пържени картофи.

— Само сега, с трийсет процента по-малко натрий — обади се Изабел.

Отне ми секунда, преди да осъзная, че е прочела на глас какво пише отстрани на пакета в ръката ми.

Гласът на Коул се лееше от близките колони, саркастичен и секси: Аз съм заменим.

— Какво е правил той? — попита ме тя, без да поглежда към спринцовката.

— Нямам представа — отвърнах. — Не бях тук.

Изабел се протегна и ми помогна да притисна по-стабилно единия от пакетите.

— Тъпо лайно — изсумтя тя.

Забелязах, че треперенето намалява, и отбелязах този факт:

— Успокоява се.

Реших, че ако прекаля с оптимизма, това ще изкуши съдбата да ме накаже по някакъв начин, така че добавих:

— Или пък е мъртъв.

— Не е мъртъв — каза Изабел. Само дето не звучеше много убедена в думите си.

Вълкът лежеше неподвижно с глава, изкривена под гротесков ъгъл. Пръстите ми бяха почервенели заради студените пакети с пържени картофи, които държах. Стояхме в пълно мълчание. Междувременно Грейс най-вероятно се бе отдалечила твърде много от мястото, откъдето се беше обадила. Планът ми изначално беше глупав, също толкова лишен от логика, колкото опитите ми да спася живота на Коул с пакет пържени картофи.

Гърдите на вълка си оставаха неподвижни; не знаех колко време е изминало от последния дъх, който си беше поел.

— Мамка му — промърморих тихичко.

Изабел сви ръце в юмруци и ги притисна към коленете си.

Внезапно тялото на вълка беше разтърсено от нов яростен гърч. Краката му се раздвижиха.

— Ледът — извика Изабел. — Сам, събуди се!

Аз обаче не помръднах. Бях изненадан от силата на облекчението си, докато тялото на Коул се мяташе и извиваше. Познавах много добре тази нова болка — това беше трансформация. Вълкът трепереше и се деформираше пред очите ми, а козината някак започна да се прибира навътре под кожата. Лапите се разгърнаха в пръсти, раменете променяха формата си и се разширяваха, гръбначният стълб се огъваше. Всичко се тресеше. Вълчето тяло се изви по невъзможен начин, мускулите се издуваха под кожата, костите се триеха една в друга с ясно различимо стържене.

И така пред нас вече лежеше Коул с посинели устни и треперещи пръсти, които се опитваха да сграбчат нещо невидимо. Все още можех да видя как плътта му се разтяга и дооформя около ребрата с всяка спазматична глътка въздух, която той си поемаше. Зелените му очи бяха притворени и премигваха бавно.

Чух как Изабел си поема дълбоко дъх и осъзнах, че трябваше да я предупредя да извърне поглед. Положих ръката си върху нейната. Тя трепна.

— Добре ли си? — попитах.

— Добре съм — отговори тя твърде бързо, за да го мисли наистина. Никой не може да е добре, след като стане свидетел на нещо подобно.

Започна следващата песен от диска и когато ударният барабанен ритъм положи началото на един от най-големите хитове на НАРКОТИКА, Коул се разсмя, тихо и съвършено безрадостно.

Изабел се изправи на крака с изкривено от гняв лице, сякаш този смях й беше подействал като плесница.

— Работата ми тук е приключена. Тръгвам си.

Коул протегна ръка и я хвана за глезена. Гласът му беше дрезгав, а думите звучаха слети и неясни:

— Изабел Кълпепър.

Той затвори очи, след което ги отвори отново. Два искрящо зелени, тънки процепа върху лицето му.

— Нали знаеш какво се прави.

Замлъкна за момент.

— След сигнала. Бийп.

Вдигнах очи към Изабел. На заден фон ръцете на мъртвия Виктор блъскаха по барабаните в някакъв зловещ марш от отвъдното.

— Следващия път се самоубий навън — изръмжа тя на Коул. — Така на Сам няма да му се налага да изхвърля трупа ти.

— Изабел! — казах рязко.

Коул обаче не изглеждаше засегнат.

— Аз просто… — започна той и млъкна. Сега, след като вече дишаше, устните му бяха започнали да възвръщат нормалния си цвят. — Просто се опитвах да открия…

Той млъкна отново и затвори очи. Едно мускулче на рамото му продължаваше да потрепва.

Изабел прекрачи тялото му и взе чантичката си от дивана. Тя се загледа в банана, който бях оставил там, присвила очи и смръщила вежди, сякаш от всичко, което бе видяла днес, именно този банан беше най-странното нещо.

Идеята да остана сам в къщата с Коул след всичко това ми изглеждаше непоносима.

— Изабел… — казах. Поколебах се за миг. — Не е нужно да си тръгваш.

Тя погледна отново към Коул и стисна устни. Сред дългите й мигли проблясваше самотна капчица.

— Съжалявам, Сам.

Когато си тръгна, затръшна вратата след себе си толкова силно, че всичките чаши, които Коул бе оставил върху плота, зазвънтяха.