Завинаги

Трийсет и първа глава

Когато се събудих на сутринта, се почувствах така, все едно съм на лагер.

Когато бях на тринайсет години, баба ми беше платила, за да отида на летен лагер за две седмици. Момичешкият лагер „Сини небеса“. Беше страхотно — две седмици, всеки миг от които беше щателно планиран и описан на шарените листовки с програмата за деня, които получавахме сутрин в стаите си. Това беше пълната противоположност на живота с родителите ми, които се надсмиваха над идеята за всякакъв тип графици. Беше фантастично преживяване, което за първи път ми даде възможност да осъзная, че има и други пътища към щастието, различни от този, следвани от семейството ми. Лагерът обаче имаше един голям проблем — не се чувствах като у дома. Четката ми за зъби беше изцапана след престоя си в малкото джобче на раницата, защото мама беше забравила да купи несесерче, преди да замина. Пружината на леглото беше провиснала и притискаше неприятно раменете ми, когато се опитвах да спя. Вечерята беше вкусна, но пресолена и твърде отдалечена във времето от обяда, да не говорим че за разлика от вкъщи, не можех просто да отида до кухнята и да хапна малко соленки. Беше забавно и различно, но също така и мъничко сбъркано — точно толкова, колкото да те накара да се почувстваш некомфортно.

И така, ето ме тук, в къщата на Бек, в спалнята на Сам. Това не беше моят дом. Все още свързвах думата дом със спомена за възглавници, които ухаят на моя шампоан, с моите опърпани книжки на Джон Бучан, закупени от разпродажба в библиотеката, което ги правеше още по-скъпи на сърцето ми, с шума от течаща вода и характерните звуци, които се чуваха, докато баща ми се бръснеше преди работа, с радиото, което мърмореше нещо само на себе си със сериозен тон в кабинета, и с безкрайно уютната логика на собствения ми дневен режим. Дали този дом вече изобщо съществуваше за мен?

Приседнах в леглото на Сам, все още замаяна от съня, и с изненада установих, че той продължава да лежи до мен, извърнал лице към стената и подпрял едната си ръка на нея. Не можех да си спомня друга сутрин, в която да съм се събуждала преди него, и го погледнах леко притеснено, докато не видях гърдите му да се издигат и спускат под избелялата тениска.

Измъкнах се изпод завивките, очаквайки го да се събуди всеки момент, като, от една страна, се надявах, че ще го направи, а от друга — че няма, но той остана в изкривената си поза за сън, която оставяше човек с впечатлението, че някой просто го е хвърлил върху леглото.

Тялото ми беше под влиянието на отровната комбинация от твърде малко сън, съчетан с твърде много будуване, така че ми отне по-дълго време от очакваното, за да изляза в коридора, а после и още няколко секунди, преди да си спомня къде точно беше банята. Когато влязох вътре, установих, че нямам четка за зъби, нито четка за коса, а единственото нещо, което можех да облека, беше една от тениските на Сам с логото на група, за която не бях чувала. В крайна сметка използвах неговата четка за зъби, като при всяко търкане си повтарях, че това не е по-гнусно от целувките ми с него, и в един момент почти си повярвах. Открих четката му за коса край един мизерно изглеждащ бръснач и използвах първото, но не и второто.

Погледнах се в огледалото. Чувствах се така, сякаш се намирах от грешната страна на живота. Отминаването на времето не значеше нищо тук. Произнесох гласно:

— Искам да кажа на Рейчъл, че съм жива.

На пръв поглед не звучеше неразумно, докато не се замислих за всички въпроси, на които нямах отговор.

Отново проверих спалнята — Сам продължаваше да спи — и слязох на долния етаж. Част от мен искаше той да се събуди, но друга част харесваше успокояващото усещане, че съм сама, но не и самотна. Това ми навяваше приятни спомени за всички онези часове, когато четях или си пишех домашното, а Сам седеше в стаята при мен. Бяхме заедно, без да разговаряме, две луни, обикалящи в близка орбита.

В гостната открих Коул, който беше заспал на дивана с ръка, изпъната над главата. Спомних си, че в мазето има машина за кафе, така че минах на пръсти през помещението и слязох по стълбите.

Мазето беше уютно, но някак объркващо място — нямаше прозорци и всичката светлина идваше от лампите на тавана, така че беше невъзможно да се определи времето от денонощието. Освен това мястото ми навяваше странно и неуместно усещане за тъга. Последният път, когато бях слязла тук долу, беше точно след катастрофата. Бях разговаряла с Бек, след като Сам се беше трансформирал във вълк. Тогава си мислех, че съм го изгубила завинаги, но сега се оказваше, че Бек е изгубеният.

Включих машината за кафе и седнах на стола, където бях седяла, когато говорих с Бек. Зад неговото празно кресло се простираха рафтове със стотици книги, които той никога вече нямаше да чете. Всяка от стените беше покрита с тях; машината за кафе бе сбутана върху двайсетината сантиметра от един рафт, които не бяха заети от книги. Зачудих се колко ли книги има тук. Около десетина на всеки трийсет сантиметра от рафтовете? Това правеше някъде към хиляда книги. А може би дори повече. Дори оттук можех да видя, че са стриктно подредени по автори, а повечето спадаха жанрово към документалната и научната литература.

Исках такава библиотека, когато стана на годините на Бек. Не конкретно тази библиотека, а мое собствено убежище от букви, което щях да си изградя лично. Друг е въпросът, че вече не знаех дали ще имам подобна възможност.

Въздъхнах, изправих се и прегледах рафтовете, докато не открих няколко образователни книги. Взех ги, след което седнах на пода, внимателно поставяйки чашата с кафе до мен. Нямах представа колко време съм прекарала в четене, когато чух тихото проскърцване на стълбите. Вдигнах очи и видях два боси крака, които слизаха към мен: Коул имаше сънен вид, а на бузата му беше останал отпечатък от възглавницата на дивана.

— Здрасти, Брисбейн — промърмори той.

— Здравей, Сейнт Клеър.

Коул изключи цялата машина за кафе от контакта, след което я донесе на пода при мен, допълни чашата ми мълчаливо и съсредоточено, а после наля една и за себе си. Най-накрая наклони глава, за да прочете заглавията на книгите, които бях взела.

— Дистанционно обучение, а? Явно обичаш да си пълниш главичката с мъдрости рано сутрин.

Сведох очи:

— Просто Бек има само такива четива.

Коул продължи да чете:

— Тестове за приемане в колеж. Законно придобиване на научна степен онлайн. Как да бъдете добре образован върколак, без да напускате уютното си мазе. Притеснява те, нали? Говоря за ходенето на училище.

Вдигнах очи към него. Не смятах, че съм прозвучала разстроено. Всъщност не смятах, че съм чак толкова разстроена.

— Не. Добре де — да. Притеснява ме. Исках да отида в колеж. Исках да завърша гимназия. Аз обичам да уча.

След като го казах, осъзнах, че Коул беше избрал НАРКОТИКА пред ходенето в колеж. Не бях сигурна как да му обясня емоциите, които ме изпълваха някога при всяка мисъл за колежа. Не бях сигурна как да му опиша очакването, с което преглеждах каталозите, разкриващи пред мен всичките тези възможности или дори простичката тръпка от това да отворя нов учебник и нова тетрадка. Очарованието от това да бъда на някое място с хиляди други хора, които също като мен обичат да учат. Очарованието от това да си имам малко апартаментче, в което да властвам като кралица, по моя си начин и по моите правила, през цялото време. Почувствах се малко глупаво, така че добавих:

— Предполагам, че ти звучи като клише, нали?

Коул обаче гледаше замислено към чашата си с кафе, когато каза:

— Ммм, ученето. Самият аз съм фен на ученето.

Взе една от книгите и я отвори на случайна страница. Заглавието на главата беше Научи всичко за света, докато седиш в креслото си, а до него имаше илюстрация на човече, седнало във фотьойл с книга в ръка.

— Спомняш ли си всичко, което се случи в болницата?

Произнесе го по начин, който недвусмислено казваше: изслушай ме и не задавай повече въпроси, така че направих точно това. Той ми разказа събитията от онази нощ, как съм започнала да повръщам кръв, как двамата със Сам ме откарали в болницата, а Коул намерил начин да ми спаси живота. После ми каза как баща ми е ударил Сам с юмрук.

Помислих, че не съм разбрала правилно последното:

— Ама той не го е ударил наистина, нали? Искаш да кажеш, че просто…

— О, не — шибна си го директно в десетката.

Отпих глътка кафе. Не бях сигурна кое точно беше по-откачено — да приема, че баща ми е ударил Сам с юмрук, или да осъзная колко много неща съм пропуснала, докато съм лежала в болницата или съм се трансформирала. Внезапно времето, което бях изживяла като вълк, ми се видя безвъзвратно пропиляно, часове, които никога нямаше да си върна. Сякаш ефективното времетраене на живота ми изведнъж бе съкратено наполовина.

Наложих си да не задълбавам в тези разсъждения и вместо това насочих мислите си към момента, в който баща ми беше ударил Сам.

— Мисля, че това искрено ме вбесява — казах. — Сам не е отвърнал на удара, нали?

Коул се разсмя и си наля още кафе.

— Освен това излиза, че така и не съм била излекувана — добавих.

— Не, не си била. Просто не си се трансформирала, което не е съвсем същото. Сейнтклеърите — надявам се, че нямаш нищо против, но кръстих вълчите токсини на себе си заради Нобеловата награда, „Пулицър“ или каквото там ми предстои да спечеля — са се развивали в тялото ти през цялото време.

— Значи Сам също не е излекуван? — попитах. Оставих чашата си с кафе на пода и бутнах книгите встрани. Всичко, което бяхме постигнали, в крайна сметка се оказваше напразно и това ми идваше малко в повече. Мечтите да си имам голяма библиотека и моя си червена кана за кафе в момента ми се виждаха напълно недостижими.

— Е, не съм съвсем сигурен в това — отвърна Коул. — В крайна сметка той е успял да… Охо, виж кой е тук. Момчето чудо! Добро утро, Ринго.

Сам беше слязъл при нас почти безшумно и в момента стоеше на последното стъпало. Ходилата му бяха яркочервени от стоенето под душа. Когато го видях, обгърналата ме мъгла на песимизма леко се разсея, въпреки че присъствието му нямаше как да разреши проблемите.

— Тъкмо си говорехме за изцелението — обади се Коул.

Сам дойде и седна по турски на пода до мен:

— За групата ли14? — повдигна вежди той.

Предложих му кафе и той — не особено изненадващо — поклати глава.

— Не — уточни Коул — за твоето изцеление. Както и за това, над което работя. Прекарал съм много време в размисли по въпроса как успяваш да се трансформираш по своя воля.

Сам се намръщи.

— Аз не се трансформирам по своя воля.

— Не го правиш често, Ринго — призна Коул. — Обаче го правиш.

Видях искрица надежда. Ако някой можеше да разбере какво се случва с вълците в Пограничната гора, смятах, че това беше именно Коул. В крайна сметка той ме беше спасил, нали така?

— Като онзи път, когато си ме спасил от вълците — напомних му. — А какво ще кажеш за клиниката, когато те инжектирахме?

Струваше ми се, че от онази нощ в клиниката на майката на Изабел са минали цели векове. Нощта, когато всичко, което исках, беше вълкът Сам да се превърне отново в човек. Споменът за мъката, която изпитвах тогава, стегна сърцето ми.

— Разбра ли какво се е получило тогава?

Сам изгледа мрачно Коул, докато той разказваше за адреналина, коулсейнтклеърите в организма и как се е опитвал да използва необичайните трансформации на Сам като отправна точка за създаването на лекарство.

— Ако ставаше дума просто за адреналинов прилив, нямаше ли да се превръщаме във вълци всеки път, когато се стреснем? — попитах.

Коул сви рамене.

— Пробвах да използвам „Епичен“ — това е чист адреналин — и той проработи, но само отчасти.

Сам се намръщи и аз се зачудих дали си мислеше същото като мен — че това „отчасти“ звучи като нещо опасно.

Коул продължи:

— Проблемът е, че това не накара мозъка ми да реагира както трябва; адреналинът не задейства трансформацията по същия начин, по който го правят студът или натрупването на сейнтклеърите. Трудно е да повториш даден процес, когато нямаш реална представа какво точно се случва. Това е същото като да нарисуваш слон, осланяйки се единствено на звуците, които той издава от съседната клетка.

— Е, впечатлен съм дори и от това, че изобщо си разпознал слона — промърмори Сам. — Очевидно Бек и останалите от нас сме объркали даже животинския вид.

Той се изправи и ми подаде ръка.

— Хайде да отидем да хапнем нещо.

Коул обаче не беше свършил.

— О, грешиш, Бек просто не е искал да види слона — каза той пренебрежително. — Не е искал да изгуби времето си като вълк. Знаеш ли, ако баща ми беше забъркан в тази каша, веднага щеше да направи няколко рентгенови снимки и ядрено-магнитен резонанс, да залепи четиринайсет хиляди електрода, да забърка десетина колби с отровни субстанции, да включи един-два акумулатора — и три или четири мъртви върколака по-късно, вече щеше да разполага с лекарството. Дяволите да го вземат, не може да му се отрече, че беше добър в работата си.

Сам сведе глава.

— Бих се радвал, ако спреш да говориш за Бек по този начин.

— По кой начин?

— Все едно той е…

Сам млъкна и ме погледна начумерено, сякаш начинът да продължи изречението си беше скрит в моето изражение. Знаех какво се беше канил да каже. Като теб. Устните на Коул се извиха във възможно най-тънката от жестоките му усмивки.

— Какво ще кажеш за една игра? — посочи с ръка към креслото на Бек и аз се замислих, че той също е разговарял с него в това мазе. Незнайно защо ми беше странно да си го представя: това, че Бек и Коул са имали някакви взаимоотношения, за които ние не знаем. — Ти ще ми разкажеш какъв е бил Бек според теб, а после аз ще ти разкажа какъв е бил според мен. След това Грейс ще ни каже чия версия звучи по-правдоподобно.

— Не мисля, че… — започнах.

— Аз съм живял с него дванайсет години — прекъсна ме Сам. — Ти си прекарал с него дванайсет секунди. Моята версия печели.

— Мислиш ли? — попита Коул. — Разказвал ли ти е за адвокатската си практика? Разказвал ли ти е за живота си в Уайоминг? Разказвал ли ти е за жена си? Разказвал ли ти е за това как е открил Улрик? Разказвал ли ти е какво точно е правил със себе си, когато Пол го е видял за първи път.

— Разказвал ми е как е станал вълк — каза Сам.

— На мен също — обадих се, защото почувствах, че трябва да подкрепя Сам. — Разказа ми как е бил ухапан в Канада и е срещнал Пол в Минесота.

— Значи не ти е разказал как е отишъл в Канада, за да се самоубие, и че Пол го е ухапал, за да го спаси? — попита Коул.

— Казал ти е това, защото си имал нужда да го чуеш — отсече Сам.

— На теб пък е разказал за това как е бил на екскурзия и как Пол вече е бил тук, в Минесота, защото това са били нещата, които ти си имал нужда да чуеш — натърти Коул. — Кажи ми как точно се вписва Уайоминг в тази история, защото той не е разказал на нито един от двама ни за престоя си там. Историята за това как е дошъл от Канада в Мърси Фолс, защото с разбрал, че тук вече има вълци, е точно толкова измислена, колкото и тази затова как е бил ухапан, докато е бил на екскурзия. Той е опростил разказа си, за да не го видиш в лоша светлина. Опрости това, което разказа на мен, защото не смяташе, че тези подробности са нужни, за да ме убеди, не ми казвай, че никога не си имал своите съмнения в думите му, Сам, защото това е невъзможно. Този човек е уредил нещата така, че да бъдеш заразен, след което те е осиновил. Трябва да си мислил по този въпрос.

Сърцето ми се сви заради Сам, но той не изглеждаше разстроен. Лицето му беше съвършено безизразно.

— Мислил съм по този въпрос.

— И какво точно си мислил? — настоя Коул.

— Не знам — отрони Сам.

— Все трябва да си стигнал до някакви изводи.

— Не знам.

Коул се изправи и пристъпи напред, за да застане до Сам, и енергичността, с която го направи, изглеждаше някак заплашителна.

— А не искаш ли да го попиташ лично?

Трябва да призная на Сам, че дори не трепна:

— Това вече е невъзможно.

— Ами ако беше възможно? — попита Коул. — Ако можеше да си го върнеш за петнайсет минути? Мога да го открия. Мога да го открия и имам нещо, което ще го накара да се трансформира. Няма да остане човек за дълго. Но ще има достатъчно време да поговорите. Длъжен съм да отбележа, че аз също имам някои въпроси към него.

Сам се намръщи.

— Прави каквото искаш със собственото си тяло, но аз нямам намерение да се гавря с някого, който не може да ми даде съгласието си.

Коул го погледна обидено.

— Говорим си за адреналин, не за секс на абитуриентския бал.

Тонът на Сам беше леден:

— Няма да рискувам живота на Бек само за да го попитам защо не ми е казал, че е живял в Уайоминг.

Това беше очевидният отговор, онзи, който Коул би следвало да е очаквал от Сам. Жестоката, едва забележима усмивчица обаче отново се беше появила на лицето му:

— Ако хванем Бек и го превърна в човек, може би ще успея да стартирам цикъла му отначало, също както при Грейс. Би ли рискувал живота му за нещо подобно?

Сам не отговори.

— Кажи ми, че си съгласен — каза Коул. — Кажи ми да го открия и аз ще го направя.

Помислих си, че вече виждам ясно причината, заради която Коул и Сам не се разбираха. Когато теглехме чертата, Коул вземаше лоши решения в името на добри дела, а Сам не можеше да оправдае нещо подобно. В момента Коул размахваше пред лицето му това, което Сам искаше повече от всичко друго на света, наред с това, което не би пожелал в никакъв случай. Не бях сигурна кой беше отговорът, който исках да чуя от него.

Видях как Сам преглътна с усилие, след което се обърна към мен и попита тихо:

— Какво е твоето мнение?

Не исках да му казвам това, което вече знаеше. Кръстосах ръце пред гърдите си. Можех да се сетя за хиляди причини за и против, но всяка от тях започваше и свършваше с копнежа, който виждах върху лицето на Сам в момента.

— Трябва да можеш да живееш с избора — казах му.

— Той ще умре така или иначе, Сам — обади се Коул.

Сам извърна лице и от двама ни и сплете пръсти зад тила си, загледан в безкрайните редици с книги на Бек.

Без да ни поглежда, каза:

— Добре. Съгласен съм. Намери го.

Срещнах погледа на Коул и го задържах.

На горния етаж чайникът започна да пищи и Сам безмълвно се изкачи по стълбите, за да изключи печката. Помислих си, че това се бе оказало чудесно оправдание да напусне помещението. Стомахът ми се беше стегнал при мисълта за това как щяхме да накараме Бек да се трансформира. Твърде лесно бях забравила колко много рискувахме всеки път, когато се опитвахме да научим нещо за себе си.

— Коул — казах, — Бек е най-важният човек в живота му. Това не е игра. Не прави нищо, в което не си сигурен, става ли?

— Винаги съм сигурен в това, което правя — отвърна ми той. — Просто понякога не съм сигурен, че тази история ще има щастлив край.