Завинаги

Четирийсет и осма глава

Нов ден, нова вечер. Двамата със Сам бяхме в „Куикмарт“, на няколко мили от къщата, а небето беше черно като ада. Големият супермаркет на Мърси Фолс беше на още около миля; целта на този смесен магазин беше да спасява хората в моменти от сорта на ох-мамка-му-забравих-да-купя-мляко. Което беше и нашата причина да се намираме в „Куикмарт“. Или поне причината Сам да бъде тук. Отчасти защото наистина нямахме мляко и отчасти понеже, както вече бях започнал да разбирам, той не можеше да заспи, ако някой не му кажеше да го направи. Принципно тази задача се падаше на Грейс, но Изабел се беше обадила, за да ни информира какъв ще бъде точният модел на хеликоптера за лова, и всички бяхме малко изнервени. Грейс и Сам бяха влезли в някакъв безмълвен спор, който включваше единствено размяна на погледи, и в крайна сметка тя беше спечелила, защото започна да прави кифли, а Сам се сви на дивана с китарата си. Ако някой ден Сам и Грейс имаха деца, те със сигурност щяха да развият непоносимост към глутена18 просто като форма на самозащита.

За кифлите ни трябваше мляко.

И така, Сам беше тук за мляко, защото магазинът за хранителни стоки затваряше в девет. Аз, от друга страна, бях в „Куикмарт“, защото ако бях прекарал още една секунда в къщата на Бек, щях да счупя нещо. Откривах по нещо ново във вълчата наука всеки ден, но датата за лова почти беше дошла. След няколко дни от експериментите ми щеше да има толкова полза, колкото и от медицински изследвания на птицата додо19.

Което ни беше довело насред „Куикмарт“ в единайсет часа вечерта. В магазина посочих на Сам към рафта с презервативите, а той ме дари с напълно лишен от веселие поглед. Или беше използвал твърде малко, или твърде много, за да схване майтапа.

Зарязах го и тръгнах между стелажите в магазина, преизпълнен с нервна енергия. Тази боклучава бензиностанцийка беше част от истинския свят. Истинският свят, месеци след като бях видял сметката на НАРКОТИКА, като изчезнах заедно с Виктор. Истинският свят, където аз се хилех на охранителните камери, а някой някъде можеше и да ми се усмихва в отговор. От тонколоните, закачени до знака за тоалетните („само за клиенти“), се носеше тиха кънтри музика. Витрините бяха обагрени в цвета на зелено-черната нощ, каквато съществуваше единствено край бензиностанциите. Всички спяха, за разлика от нас, а аз никога в живота си не се бях чувствал по-буден. Огледах рафтовете с шоколадови десертчета, чиито имена бяха по-добри от вкуса им прегледах по навик таблоидите, за да видя дали името ми не се споменава някъде, хвърлих едно око на безбожно оскъпените лекарства против настинка, които вече не можеха да повлияят на способността ми да шофирам или да спя, и осъзнах, че в този магазин няма нищо, което да искам.

Усетих в джоба си тежестта на мъничкия черен „Мустанг“, който Изабел ми беше подарила. Не можех да спра да мисля за него. Измъкнах количката и я плъзнах по рафтовете, достигайки до мястото, където Сам стоеше пред хладилната витрина с млеката, пъхнал ръце в джобовете на якето си. Въпреки че стоеше директно срещу млякото, погледът му бе зареян в нищото, а мислите му очевидно бяха заети с нещо друго.

— Два процента е добър компромис между пълномасленото или обезмасленото, ако имаш проблеми с избора — обадих се. Искаше ми се той да ме попита за „Мустанга“, да ме попита какво, по дяволите, правя с тази количка. Мислех си за Изабел, за епруветките в хладилника, за първата ми трансформация във вълк, за чернотата на нощта навън, която притискаше прозорците.

— Времето ни изтича, Коул — промълви той.

Електронното звънче над вратата в магазина го възпря да каже повече, както и мен да му отговоря. Не се обърнах, за да погледна кой беше влязъл, но някакъв инстинкт накара кожата отзад на врата ми да настръхне. Сам също не беше извърнал глава, но видях, че изражението му се е променило. Беше се напрегнал. Това беше нещото, на което бях реагирал.

В главата ми проблеснаха спомени. Вълците в горите, щръкналите им, потрепващи уши, показващи, че са доловили нещо. Остротата на въздуха в ноздрите ни, миризмата на сърна, донесена от вятъра, времето за лов. Безмълвното съгласие, че е дошло време за действие.

Чух гласове до касата, когато новодошлият и продавачът се поздравиха взаимно. Сам постави ръка върху дръжката на хладилната витрина, но не я отвори.

— Всъщност може би не ни трябва мляко — каза той.

Това беше Джон Маркс. По-големият брат на Оливия.

Да разговарям с него никога не ми е било лесно — двамата почти не се познавахме, а всяка наша среща винаги беше заредена с напрежение. Сега сестра му беше мъртва, а Грейс беше изчезнала. Искаше ми се да не бяхме идвали тук. Не ми оставаше нищо друго, освен да се държа нормално. Джон беше застанал леко встрани от касата и оглеждаше стелажа с дъвките. Минах зад него. Долових миризмата на алкохол в дъха му, което беше тъжно, защото преди Джон ми се беше виждал толкова млад.

— Здрасти — промърморих едва чуто, но все пак трябваше да ми се отчете фактът, че го бях казал.

Джон ми кимна отсечено:

— Как я караш.

Това не беше въпрос.

— Пет и двайсет и един — каза ми продавачът. Беше слаб мъж с постоянно сведен поглед. Не поглеждах към Джон, докато вадех парите. Молех се да не разпознае Коул. Бях наясно, че всички се намираме в полезрението на охранителната камера над нас.

— Знаеш ли, че това е Сам Рот? — попита Джон. Последва мълчание, докато продавачът не се усети, че той говори на него. Погледна към изобличаващо жълтите ми очи и после към банкнотите, които бях оставил на щанда, преди да отвърне учтиво:

— Не, не знаех.

Знаеше кой съм. Всички знаеха. Изпитах пристъп на доброжелателност към продавача.

— Благодаря ви — казах, докато си прибирах рестото. Бях благодарен не само заради монетите. Коул мина покрай мен на път за вратата. Беше време да си тръгваме.

— Няма ли да кажеш нещо? — попита ме Джон. Долових мъката в гласа му.

Сърцето ми трепна, докато се обръщах към него:

— Моите съболезнования за Оливия.

— Кажи ми защо умря — повиши тон той, правейки неуверена крачка към мен. Дъхът му беше натежал от миризмата на алкохол — силен, чист, наскоро изпит. — Кажи ми защо е била там.

Изпънах напред ръка с дланта надолу. Жест, който казваше Толкова близо е достатъчно. Не се приближавай.

— Джон, аз не зн…

Блъсна ръката ми и при това му движение видях как Коул се раздвижи неспокойно:

— Не ме лъжи. Знам, че си бил ти. Знам го.

Това правеше нещата малко по-лесни. Не исках да лъжа, но този ми отговор не изискваше да го правя:

— Не бях аз. Нямам нищо общо с това, че тя е била там.

Магазинерът се обади:

— Това е разговор, който е по-добре да проведете навън!

Коул отвори вратата. Нощният въздух нахлу вътре.

Джон сграбчи ръкава на тениската ми, близо до рамото.

— Къде е Грейс? От всички хора на този свят защо точно сестра ми, защо Грейс? Защо избра точно тях, откачено копе…

Видях го изписано върху лицето му, чух го в гласа му или го усетих в начина, по който бе хванал тениската ми, но когато замахна към мен, аз вдигнах ръка, за да отклоня удара. Не можех да направя нищо повече от това. Нямах намерение да се бия с него, не и за нещо подобно. Не и когато, наред с алкохола, той беше погълнал и толкова много тъга, че очертанията на света се бяха размили пред очите му.

— Излезте навън — отсече продавачът. — Споровете се провеждат навън. Чао! Приятна вечер!

— Джон — промълвих, а ръката ме болеше там, където бе ударил юмрукът му. Адреналинът пулсираше във вените ми, подхранван от гнева на Джон, напрежението на Коул и моята собствена готовност за действие. — Съжалявам. Но това няма да помогне.

— Дяволски си прав — изръмжа Джон и се хвърли към мен.

Внезапно Коул се озова между нас.

— Приключихме тук — отсече той. Не беше по-висок от Джон или от мен, но въпреки това някак се извисяваше над нас. Той присви очи, загледан в лицето ми, преценявайки как ще реагирам. — Нека да не правим глупости в магазина на този човек.

Джон, който се намираше на една ръка разстояние от другата страна на Коул, ме гледаше с празен поглед, подобно на статуя.

— Харесах те, когато се срещнахме за първи път — каза той. — Можеш ли да си го представиш?

Усетих, че ми става зле.

— Да вървим — казах на Коул, след което се обърнах към продавача. — Благодаря ви отново.

Коул бавно се насочи към изхода, все така напрегнат.

Гласът на Джон ни застигна през затварящата се зад нас врата на магазина:

— Всички знаят, че ти си го направил. Сам Рот.

Нощният въздух миришеше на бензин и пушек. Някъде наблизо нещо гореше. Можех да усетя пробудилия се вълк вътре в мен.

— Ама хората направо обожават да те удрят, а? — отбеляза Коул, все така изпълнен с енергия. Моите емоции подхранваха неговите и обратното, така че в момента и двамата бяхме вълци, готови за действие. Чувствах се превъзбуден и безтегловен. Фолксвагенът не беше далеч, но беше спрян в самия край на паркинга. Откъм страната на шофьора се виждаше бледа и дълга драскотина върху боята. Поне вече знаех, че срещата ми с Джон не е била съвпадение. Светлините на магазина се отразяваха в прозорците на колата. Нито един от двама ни не влезе вътре.

— Трябва да си ти — обади се Коул, който беше отворил вратата от своята страна и се бе привел към мен над покрива. — Този, който ще поведе вълците. Аз се опитах; не мога да запазя човешките си мисли, докато съм вълк.

Погледнах го. Усетих как пръстите ми изтръпват. Бях забравил млякото в магазина. Непрекъснато си спомнях за това как Джон замахва към мен, а Коул се хвърля между двама ни. Нощта оживяваше вътре в мен, а начинът, по който се чувствах в момента, ме спираше да произнеса на глас: Не, не мога да го направя, защото точно сега всичко ми се струваше възможно. Вместо това казах:

— Не искам да се връщам обратно към това. Не мога да го направя.

Коул се изсмя. Едно-единствено, рязко и отсечено ха.

— Все в един момент ще се трансформираш, Ринго. Още не си напълно излекуван. А щом така и така ще го правиш, можеш да се възползваш от момента, за да спасиш света.

Искаше ми се да кажа: Моля те, не ме карай да го правя, но какво значение би имало това за Коул, който сам си беше причинявал далеч по-лоши неща.

— Значи предполагаш, че ще ме послушат? — попитах.

Той вдигна ръце от покрива на фолксвагена, а призрачните отпечатъци от пръстите му изчезнаха от лъскавия метал секунди след като го беше сторил.

— Всички те слушаме, Сам — каза и скочи от бордюра, на който беше стъпил. — Ти просто невинаги разговаряш с нас.