Завинаги

Четирийсет и първа глава

Този нов буламач, който бях забъркал, изглеждаше като отрова.

По някое време след полунощ излязох навън. От другата страна на задната врата се стелеше мрак, черен като наметалото на самата смърт, но аз се ослушах, за да се уверя, че съм сам. Стомахът ми се беше стегнал от глад, което в случая беше болезнено, но продуктивно усещане. Реално доказателство, че в момента работя. Липсата на храна ме беше направила нервен и бдителен като при някакъв мазохистичен тип надрусване. Оставих бележника с подробностите за експериментите си на стълбите, за да разбере Сам къде съм отишъл, ако не се върна. Гората ми шепнеше. Тя не спеше дори когато всички други го правеха.

Допрях иглата до вътрешната страна на китката си и затворих очи.

Сърцето ми вече препускаше като подплашен заек.

Течността в спринцовката беше безцветна като слюнка и прозрачна като лъжа. Във вените ми препускаха бръсначи и пясък, огън и живак. Сякаш някой започна да разделя с нож прешлените на гръбнака ми. Имах точно двайсет и три секунди, за да се запитам дали този път вече няма да си видя сметката, и още единайсет, за да осъзная, че се надявам да оцелея. В последвалите три ми се прииска да си бях останал в леглото. Това ми остави точно две секунди, за да си помисля: мамка му.

Изскочих от човешкото си тяло, раздирайки плътта си толкова бързо, че я усетих как се бели от костите ми. Сърцето ми експлодира. Звездите над мен се завъртяха диво, след което се фокусираха. Потърсих опора в перилата на стълбите, стената на къщата, земята — всичко, което не се движеше. Бележникът падна от последното стъпало, тялото ми го последва, когато полетях към земята… а после вече бягах.

Бях я открил. Сместа, която щях да използвам, за да извадя Бек от вълчето му тяло.

Дори и като вълк, все още усещах как разкъсаната ми плът зараства, как ставите се наместват на местата си, как кожата се затваря над оголения ми гръбнак, как клетките ми се променят при всеки скок напред в мрака. Аз бях някаква невероятна машина. Това вълче тяло ме поддържаше жив, докато изсмукваше човешките мисли от мозъка ми.

Ти си Коул Сейнт Клеър.

Някой от нас трябваше да успее да запази мислите си, ако искахме да преместим вълците. Трябваше да си спомня достатъчно, за да събера глутницата на едно място. Трябваше да има някакъв начин да убедя вълчия мозък да запази в себе си една простичка цел.

Коул Сейнт Клеър

Опитах да се вкопча в името си. Исках да го задържа. Каква беше ползата от това да предизвикам трансформацията и да победя вълка в мен, макар и за няколко секунди, ако не съм в състояние да се насладя на триумфа си?

Коул

Можех да чуя всичко, което гората искаше да ми каже. Вятърът пищеше край ушите ми, докато тичах. Лапите ми ме носеха уверено над падналите клони и бодливите храсти, ноктите ми потракваха, когато срещнеха някой оголен камък. Земята под мен се превръщаше в бърз поток, а аз се носех по повърхността му. При поредния си скок осъзнах, че не съм сам. Половин дузина тела скачаха заедно с мен, по-светли силуети в нощния мрак. Миризмата им ги идентифицираше много по-добре, отколкото това биха сторили имената. Моята глутница. Заобиколен от тези вълци, бях в пълна безопасност, сигурен, неуязвим. Нечии зъби игриво изщракаха до ухото ми, а между нас проблеснаха образи: поток, който се разраства, превръщайки се в река. Меката земя, под която се крие заешка дупка. Черното и безкрайно небе над нас.

Лицето на Сам Рот.

Поколебах се.

Образите продължаваха да прескачат от едно съзнание към друго, но сега, когато повечето вълци ме бяха изпреварили, ми беше по-трудно да ги уловя. Мислите ми се разгърнаха в опит да задържат идеята за име и лице. Сам Рот. Забавих ход, а образът и думите се задържаха в главата ми, докато двете не изгубиха връзка едно с друго. Когато един от вълците се върна при мен и ме бутна, аз изщраках с челюсти пред муцуната му, за да разбере, че в момента не искам да се боричкаме. Тогава другият вълк облиза брадичката ми, признавайки превъзходството, което току-що бях демонстрирал. След малко изщраках отново с челюсти, просто защото исках да ме остави на мира. Тръгнах по пътя, по който бях дошъл, свел нос към земята и с щръкнали уши. Търсех нещо, което не можех да осмисля напълно.

Сам Рот.

Придвижвах се бавно и внимателно през тъмната гора. Бях тръгнал на лов в търсене на обяснение за образа, който някой ми беше изпратил: човешко лице.

Усетих как козината по гръбнака ми настръхна рязко и необяснимо.

Тогава тялото й ме удари.

Бялата вълчица зарови зъби в козината ми, докато аз се борех да запазя равновесие под тежестта й. Тя беше използвала елемента на изненадата, но хватката й не беше достатъчно силна, така че с ръмжене успях да я отърся от себе си. Двамата започнахме да се обикаляме един друг. Ушите й бяха наострени, за да долови звука от стъпките ми; мракът ме прикриваше. От друга страна, нейната бяла козина се открояваше като рана сред чернотата. Всичко в стойката й излъчваше агресивност. Не миришеше на страх, въпреки че не беше голяма. Тя щеше да отстъпи, а ако не го направеше, битката нямаше да продължи дълго.

Бях я подценил.

Когато се блъсна в мен за втори път, тя обви лапи около раменете ми в някакво откачено подобие на прегръдка, а челюстите й се сключиха върху гърлото ми. Натискът на зъбите й ставаше все по-силен. Оставих я да ме избута по гръб, за да мога да я изритам в стомаха със задните си крака. Това прекъсна захвата й само за миг. Тя беше бърза, целеустремена, безстрашна. Зъбите й откриха ухото ми и аз почувствах експлодиращата топлина, преди да усетя потеклата кръв. Когато се дръпнах рязко от нея, почувствах как кожата ми се раздира. Хвърлихме се един към друг, гърди срещу гърди. Насочих се към гърлото й, а зъбите ми срещнаха плът и козина, в които се вкопчих с всички сили. Тя обаче се изплъзна с лекота от хватката ми, сякаш тялото й беше направено от вода.

Сега нейните зъби се впиха в муцуната ми отстрани и аз ги чух как простъргаха по костите на черепа ми. Нейният захват беше по-добър, а в случая единствено това имаше значение.

Окото ми.

Дръпнах се отчаяно встрани в опит да се освободя от челюстите й, преди да ме е обезобразила, преди да ми е извадила окото. Изгубил всякаква гордост, започнах да скимтя и присвих уши назад, демонстрирайки, че се предавам и приемам превъзходството й, но това не я интересуваше. От гърлото й се разнесе ръмжене, което завибрира в черепа ми. Мислех, че окото ми щеше да експлодира от силата на тази вибрация, освен ако преди това тя не забиеше зъби в него.

Челюстите й се плъзнаха по-близо. Мускулите ми трепереха, подготвяйки се за очаквания взрив на болката.

Внезапно тя нададе вой и ме пусна. Отстъпих назад, тръскайки глава. По муцуната ми се стичаше кръв, а ухото ми изгаряше от болка. Пред мен бялата вълчица се беше присвила покорно пред голям сив вълк. Точно зад него стоеше друг — черен, присвил уши и готов за нападение. Глутницата се беше върнала.

Сивият вълк се обърна към мен и в мига, когато отмести очи от бялата вълчица, видях как ушите й отново щръкнаха, а козината се наежи в явна проява на бунт. Цялото й същество казваше предавам се засега, само докато ме гледаш. Очите й бяха вторачени в мен, решително и непоколебимо. Сега разбирах, че това беше явна заплаха. Трябваше да приема превъзходството й в глутницата или някой ден отново щях да се бия с нея. А може би този път останалите нямаше да бъдат наоколо, за да я спрат.

Не бях готов да отстъпя.

Отвърнах на погледа й.

Сивият вълк пристъпи към мен и ми изпрати образи на раздраната ми муцуна. Подуши внимателно ухото ми. Беше предпазлив; аз миришех все по-малко и по-малко на вълк и все повече и повече на онова, в което се превръщах, когато не бях вълк. Странното ми тяло се опитваше да излекува раните по лицето ми и да ме върне в човешката ми форма. Не беше достатъчно студено, за да остана вълк.

Бялата вълчица ме наблюдаваше.

Можех да почувствам, че не ми оставаше много. Мислите ми отново се разгръщаха.

До мен сивият вълк започна да ръмжи и аз трепнах, преди да осъзная, че агресията му беше насочена към вълчицата. Той тръгна към нея, без да спира да ръмжи, и сега и черният се присъедини към него. Бялата вълчица отстъпи назад. Една крачка, после още една. Те ме изоставяха.

Тялото ми бе пронизано от тръпка, която свърши точно под окото ми. Аз се трансформирах. Сивият вълк — Бек — изщрака с челюсти пред бялата вълчица, отблъсквайки я по-далеч от мен.

Те ме спасяваха.

Бялата вълчица срещна погледа ми за последно. Този път.