Завинаги

Шейсет и четвърта глава

Трябваха ми пет минути, след като Коул ми затръшна телефона, за да се замисля, че това, което ми беше казал, не бе чак толкова лошо, колкото бях решила първоначално. Трябваха ми десет минути, за да стигна до извода, че трябва да му се обадя веднага. Трябваха ми петнайсет, за да установя, че той не вдига телефона. Двайсет, за да си помисля, че не трябваше да му казвам онова за самоубийството. Двайсет и пет, за да осъзная, че това може да се окаже последното нещо, което някога съм му казвала.

Защо го бях казала? Може би Рейчъл беше права с репликата си за кучката. Искаше ми се да знам как да настройвам оръжията си на зашеметяване, вместо на изпепеляване.

Трябваше ми половин час, за да осъзная, че няма да мога да се понасям, ако не направя нещо по въпроса с лова.

Пробвах за последно телефона на Коул, а после и този на Сам и след като никой не вдигна, тръгнах към стълбището за долния етаж. В главата си репетирах това, което трябваше да кажа на баща ми. Първо аргументите, след това пледоарията и накрая извинение за проявената от мен загриженост, в което по никой начин нямаше да се споменават имената на Сам или Бек, защото това не би довело до никъде. Всъщност цялата тази работа нямаше да доведе до никъде, но поне можех да кажа на Коул, че съм опитала. А тогава, може би, вече нямаше да се чувствам толкова отвратително.

Мразех това. Мразех да се чувствам по толкова кошмарен начин заради някого другиго. Притиснах ръка към дясното си око, но сълзата там си остана скрита на сигурно място под клепача.

Къщата беше тъмна. Наложи ми се да натискам ключовете за осветлението, докато слизах по стълбището. В кухнята нямаше никого. В гостната нямаше никого. Най-накрая открих майка си в библиотеката, излегната блажено върху кожения диван с чаша вино в ръка. Гледаше някакво медицинско риалити шоу по телевизията. Във всеки друг случай бих намерила иронията в това за ужасно забавна, но точно в момента единственото нещо, за което можех да мисля, бяха последните ми думи към Коул.

Опитах се да прозвуча небрежно:

— Мамо, къде е татко?

— Хм?

Нещо в нейното хм ми помогна да се съсредоточа и да събера мислите си. Светът видимо не се разпадаше. Майка ми все още отговаряше с хм, когато й задавах въпроси.

— Баща ми. Самецът, с когото сте се чифтосали, за да създадете мен. Къде е той?

— Ще ми се да не говориш така — промърмори майка ми. — Той отиде при хеликоптера.

— Онзи хеликоптер?!

Тя почти не отклони поглед от телевизора. Явно нищо в тона ми не я беше разтревожило:

— Маршал му е запазил място. Каза, че след като е толкова добър стрелец, това място ще е добре оползотворено. Боже, толкова ще се радвам, когато цялата тази история приключи.

— Татко се е качил на хеликоптера, за да стреля по вълците — казах. Бавно. Чувствах се като идиотка. Естествено, че баща ми би искал да бъде в предните редици с пушката си за слонове. Естествено, че Маршал би му осигурил това удоволствие.

— Ще отлетят в някакъв кошмарно ранен час — уточни майка ми. — Така че излезе, за да пият кафе с Маршал. Аз пък се сдобих с пълен контрол над телевизора.

Бях закъсняла. Прекарала бях твърде много време в спорове със самата себе си и сега вече бях закъсняла необратимо.

Не можех да направя нищо.

Коул ми беше казал, че му дължа поне това.

Все още не смятах, че му дължа каквото и да било. Въпреки това, стараейки се мама да не усети паниката ми, аз се измъкнах от библиотеката и прекосих къщата. Взех бялото си палтенце, ключовете за колата и мобилния телефон, след което отворих задната врата. Не чак толкова отдавна Коул беше стоял на същия този праг като вълк, а зелените му очи не се откъсваха от моите. Бях му казала, че брат ми е мъртъв. Че аз не съм добър човек. Той просто ме беше наблюдавал без никаква следа от страх, пленник на тялото, което беше избрал за себе си.

Всичко се беше променило.

Когато потеглих, стоварих крака си върху педала за газта толкова силно, че изпод колелата се разлетя чакъл.