Завинаги

Седемдесета глава

Планът работеше.

В мига, в който започнах да следвам глутницата с фолксвагена обаче, вълците се разпръснаха и им трябваше много време, за да се групират отново. Вече беше почти призори; не можехме да губим ценно време, докато свикнат с колата, затова отбих край пътя и изскочих навън. Тичах след вълците и изпращах образи един след друг, толкова ясни, колкото можех. Имах усещането, че ставам все по-добър в тази задача, въпреки че се налагаше да бъда близо до тях. Не глупаво близо, разбира се; през повечето време се придържах към шосето, за да не се изгубя, а глутницата беше на десетина метра от мен. Опитвах се да не изоставам, за да мога да им указвам посоката. Не можех да повярвам, че преди съм проклинал това колко са бавни. Ако бяха по-съсредоточени, не бих могъл да поддържам тяхното темпо. Сега обаче аз тичах с вълците под избледняващата лунна светлина, чувствайки се отново като част от глутницата. Не бях сигурен какво ще стане, когато умората ме застигне. Точно в момента, подхранван от плисналия из вените ми адреналин, дори не можех да си представя, че подобен момент изобщо може да настъпи.

Въпреки принципно циничния си мироглед трябваше да призная, че стрелналата се напред вълна от сивкави тела беше наистина забележителна гледка. А още по-забележително бе да видя Сам и Грейс отново заедно.

Видимо успявах да изпращам образи на Сам, но явно му костваше известни усилия, за да ги разбере напълно. Сам и Грейс, от друга страна, бяха два вълка с повече от силна връзка помежду си: той трябваше само да помръдне леко глава и тя изоставаше, за да върне към глутницата някой вълк, който се бе спрял, за да провери интересна миризма. Или пък тя приемаше някой от моите образи и го превеждаше на Сам с леко присвиване на опашката си, след което вълците на мига се насочваха в посоката, която исках. Освен това, въпреки усещането за спешност, обзело цялата глутница, докато тичаха, Сам и Грейс винаги намираха време да се подушат и да докоснат телата си. Всичко, което двамата имаха като хора, се бе пренесло и във вълчата им форма.

Тук обаче идваше времето за големия ни проблем: на север от Пограничната гора имаше широко и равно открито пространство, покрито единствено с шубраци и растящи нарядко дръвчета. Докато вълците не достигнеха до дърветата от другата му страна, те бяха лесни мишени. Преди, когато бях минавал оттук с кола, тази просека не ми се беше виждала чак толкова широка. Тогава обаче се движех с осемдесет километра в час. Сега се движехме с девет, най-много с дванайсет километра в час. А хоризонтът на изток се обагряше в розово, докато слънцето се готвеше да изгрее.

Изгревът идваше твърде скоро. А може би ние бяхме прекалено закъснели. Откритото пространство се простираше на цели километри пред нас. Нямаше начин вълците да го пресекат, преди слънцето да се покаже. Единственото, на което можех да се надявам, беше, че излитането на хеликоптера ще се забави поради някакви технически проблеми. Или пък че полетът му ще започне от далечния край на Пограничната гора, а хората с пушките ще се чудят защо там вече няма никакви вълци. Ако извадехме късмет, щеше да се случи точно това. Ако извадехме късмет и на този свят изобщо съществуваше някаква справедливост.