Завинаги

Седемнайсета глава

Не можех да надбягам вълк.

Нито една от двете ни не виждаше особено добре в мрака, но Шелби разполагаше с вълчите си сетива, а аз бях боса, изподрана от трънаците, с прекалено къси нокти за адекватно нападение и дробове, които очевидно не можеха да поемат достатъчно въздух. Чувствах се безпомощна насред гората по време на бушуващата буря. Всичко, за което можех да мисля, бяха спомените ми за зъбите, забиващи се в ключицата ми, горещият дъх върху лицето ми и снегът наоколо, който жадно изсмукваше кръвта ми.

Изтрещя нова гръмотевица, която заглуши болезнено бързия ритъм на сърцето ми.

Паниката нямаше да ми помогне.

Успокой се, Грейс.

Препъвах се в мрака между проблясъците на светкавиците, протегнала ръце пред себе си. От една страна, за да не се блъсна в нещо, а от друга, защото се надявах да открия дърво с достатъчно ниски клони, по което да се покатеря. Това беше единственото ми преимущество пред Шелби — фактът, че имах пръсти. Всички дървета, на които попадах обаче, бяха или хилави борчета, или огромни дъбове, чиито клони бяха на височина от шест или дори петнайсет метра.

А Шелби беше нейде зад мен.

Тя знаеше, че съм я видяла, и вече не си правеше труда да се промъква безшумно. Въпреки че не можеше да вижда по-добре от мен в тъмнината, аз я чувах как продължава да се движи зад мен, водена от обонянието и слуха си.

Обаче се страхувах повече, когато не я чувах.

Проблесна светкавица. Мисля, че зърнах…

Замръзнах и зачаках безмълвно. Затаих дъх. Косата беше полепнала по лицето и раменете ми; един самотен мокър кичур се бе закачил в крайчето на устата ми. Беше ми по-лесно да не дишам, отколкото да устоя на изкушението да махна този кичур оттам. Докато стоях неподвижна, мислите ми бяха окупирани от всички дребни гадости, свързани с моментната ситуация. Ходилата ме боляха. Дъждовните капки жилеха покритите ми с кал крака. Невидимите тръни бяха одрали кожата ми. Стомахът ми беше отчайващо празен.

Опитвах се да не мисля за Шелби. Опитвах да задържа очите си върху мястото, където смятах, че съм видяла ключа към спасението си, за да запомня пътя до там при следващата светкавица.

При следващия проблясък вече видях ясно това, което мислех, че съм зърнала преди малко. Забелязваше се трудно, но със сигурност беше там: черният силует на колибата, където членовете на глутницата държаха провизии и разни неща от първа необходимост. Намираше се на около стотина метра вдясно и малко над мен, на някакво възвишение. Ако успеех да се добера до там, можех да затръшна вратата пред муцуната на Шелби.

Гората отново потъна в мрак, а после тишината бе раздрана от гръмотевица. Трясъкът беше толкова силен, че за няколко секунди след това всички останали звуци сякаш бяха изсмукани от околния свят.

В безмълвния мрак аз изпънах ръце пред себе си, опитвайки се да следвам пътя към колибата. Чух Шелби зад мен. Беше близо, някакъв клон изпука, докато тя скачаше напред. Всъщност по-скоро почувствах, отколкото чух нейната близост. Козината й докосна ръката ми. Рязко се дръпнах и

аз 

    падах, 

ръцете ми сграбчиха 

празно пространство 

безкрайна чернота 

    падах 

Така и не осъзнах, че крещя, докато дъхът в дробовете ми просто не свърши и крясъкът не секна рязко. Ударих се в нещо ледено и твърдо, неспособна да дишам. Имах само миг, за да осъзная, че бях паднала във вода, преди устата ми да се напълни с нея.

Нямаше горе и долу, единствено чернота. Единствено вода, която обгръщаше кожата ми. Беше толкова студена. Толкова студена. Цветове избухнаха пред очите ми, ярки отблясъци в чернотата. Мозъкът ми крещеше за въздух.

Размахах ръце, за да се добера до повърхността, и вдишах дълбоко. Устата ми беше пълна с песъчлива течна кал. Чувствах я как се стича по бузите и косата ми.

Над мен проехтя гръмотевица, но звукът ми се стори страшно далечен, все едно се намирах в центъра на земята. Треперех толкова силно, че почти бях загубила контрол над тялото си, но някак успях да протегна крака, търсейки дъното под мен. Ето го… Там, където се намирах, водата стигаше до брадичката ми. Беше леденостудена и мръсна, но поне можех да се задържа на повърхността, без да се налага да греба. Раменете ми се тресяха. Беше ми зверски студено.

И точно тогава, докато стоях в ледената вода, аз го почувствах. Бавното, съвсем бавно надигане на усещането за гадене, което тръгваше от стомаха ми и пропълзяваше нагоре по гърлото. Студът. Той ме притегляше към себе си, нашепваше на тялото ми да се трансформира.

Но аз не можех да се трансформирам. Ако се превърнех във вълк, трябваше да плувам, за да задържа главата си над водата. А не можех да плувам вечно.

Може би щях да успея да се измъкна. Отчасти плувайки, отчасти препъвайки се в ледената вода, тръгнах напред. Трябваше да има изход. Протегнатите ми ръце се блъснаха в грапава и съвършено отвесна стена, която се извисяваше отвъд досега ми. Стомахът ми започна да се извива.

Не, простенах в мислите си. Не, не се трансформирай, не сега.

Тръгнах покрай стената в търсене на път за бягство. Краищата й се издигаха нейде далеч от мен, в безкрая. Опитах да се покатеря, но не успях да забия пръсти в твърдата пръст, а корените поддаваха под тежестта ми, запращайки ме обратно в калта долу. Цялата треперех както заради студа, така и заради неизбежната трансформация. Засмуках ледената си долна устна, за да спра тракането на зъбите си.

Можех да викам за помощ, но никой нямаше да ме чуе.

Какво друго можех да сторя обаче? Фактите бяха неумолими: ако се превърнех във вълк, щях да умра. Щях да плувам, докато ми свършеха силите, след което да се удавя. Внезапно това ми се видя като една наистина кошмарна смърт, сам-самичка, в тяло, което никой нямаше да разпознае.

Студът ме теглеше към себе си, течеше във вените ми, събуждаше болестта ми. Не, не, не. Само дето вече не можех да се съпротивлявам; усещах пулса си да блъска във върховете на пръстите ми, а плътта ми се гърчеше, за да придобие различна форма.

Водата се плискаше наоколо, докато вълкът вътре в мен разкъсваше тялото ми.

Крещях името на Сам в мрака чак докато не забравих как да говоря.