Завинаги

Трийсет и пета глава

На следващата сутрин нямах никакво желание да ходя на работа, предвид факта, че целият ми свят се беше насочил към неизбежната си гибел, но не можех да измисля приемливо оправдание за пред Карин, така че напуснах къщата и поех с колата към Мърси Фолс. Освен това не можех да издържам повече на звуците, които се чуваха от банята на долния етаж — трансформиралата се във вълчица Грейс скимтеше и яростно дращеше по стените — така че в някаква степен беше облекчение да се махна оттам, макар да се чувствах гузен, задето разсъждавам по този начин. Това, че нямаше какво да ми напомня непрекъснато за обзелата я паника, не означаваше, че тя се е успокоила или се чувства по-добре.

Беше прекрасен ден, за първи път от седмица, без дори намек, че може да завали. Небето беше обагрено в замечтаното синьо на лятото, подранило с няколко месеца, а листата на дърветата блестяха в няколко хиляди нюанса на зеленото — от блестящо електриково до почти черно. Наместо да паркирам зад магазина, както правех обикновено, спрях на централната улица, но достатъчно далеч от центъра, за да не ми се налага да подхранвам автоматите за паркиране. Всъщност в Мърси Фолс достатъчно далеч; трябваше да се чете като „на няколко пресечки“. Оставих якето си на седалката до шофьора, мушнах ръце в джобовете си и тръгнах на разходка.

Мърси Фолс не беше проспериращ град, но притежаваше някакъв старомоден чар и като за неговите си стандарти имаше доста оживен център. Цялостната му атмосфера, съчетана с близостта до красивите погранични езера, привличаше туристите, а туристите носеха пари. Мърси Фолс им предлагаше няколко улици с бутикови магазинчета, които ги подканваха да се разделят със съдържанието на портфейлите си. Тези магазинчета бяха от онзи тип, който караше мъжете да изчакат половинките си в колата или ги подтикваше да отидат и да разгледат железарията на Грийвс Стрийт, но въпреки това аз поглеждах към витрините им, докато минавах покрай тях. Ходех в самия край на тротоара, за да ме огряват лъчите на предпазливото утринно слънце. Усещането от топлината върху кожата ми беше прекрасно мъничко утешение в тази едновременно кошмарна и удивителна седмица.

Подминах някакъв магазин, в който се продаваха дрехи и разни джунджурии, след което се върнах, за да застана пред витрината. От другата й страна стоеше безглав манекен, облечен в бяла лятна рокля. Беше съвсем простичка, с тънки презрамки на раменете и коланче на талията. Материята, от която беше изработена, май се наричаше басма. Представих си Грейс, облечена в нея, с тънките презрамки върху раменете й, с триъгълника оголена кожа точно под шията и подгъва, падащ малко над коленете й. Можех да си представя бедрата й под ефирния плат и как той се набира под пръстите ми, когато я хващам през кръста, за да я придърпам към себе си. Това беше рокля, изтъкана от безгрижие, лятна топлина, трева, стигаща до глезените, и блестящи под слънчевите лъчи руси коси.

Останах там, загледан в тази рокля и копнеещ за всичко онова, за което тя нашепваше. Беше ужасно глупаво да мисля за подобни неща точно в момента, когато толкова много беше заложено на карта. На три пъти преместих тежестта си от единия върху другия крак, готов да направя следващата крачка, която щеше да ме отведе оттук. Всеки път обаче образът на Грейс и топлият вятър, който притискаше плата към корема и гърдите й, ме задържаха пред витрината.

Купих я. Имах четири двайсетачки в портфейла си — Карин ми беше платила в брой миналата седмица — и размених една от тях за малко пликче с роклята, сгушена на дъното му. Върнах се, за да я оставя в колата си, а после тръгнах към „Изкривеният рафт“, загледан в тротоара пред себе си и изпълнен с топлината и несигурността, породени от факта, че бях купил подарък, който струваше повече от надницата ми. Какво щеше да стане, ако тя не я харесаше? Може би трябваше да пестя парите си, за да купя пръстен. От друга страна, дори и наистина да беше сериозна в намерението си да се омъжи за мен, което в момента ми се струваше като някакъв невъзможен блян, пръстенът си оставаше много далечна перспектива. Това обаче не променяше факта, че нямах представа колко точно струва един пръстен и може би наистина трябваше да започна да пестя. Ами ако й кажех, че съм й купил подарък, а тя очакваше именно пръстен и роклята я разочароваше? Чувствах се едновременно като най-възрастния и най-младия деветнайсетгодишен човек на планетата — защо изобщо си мислех за пръстени и защо се бях сетил за това чак сега? Пък и в цялата си практичност, Грейс може би щеше да се ядоса, задето си бях губил времето да й купувам подаръци, вместо да направя нещо по въпроса с предстоящия лов.

Подобни мисли бушуваха из главата ми, докато прекрачвах прага на книжарницата. Умът ми се рееше нейде толкова далеч от тялото ми, че магазинът ми се видя като някакво самотно място извън времето, докато обръщах табелката, на която пишеше „Отворено“. Беше събота, така че около час след като отворих, Карин влезе през задната врата и се усамоти в малката задна стаичка, където се зае да прави поръчки и да пресмята оборота. Взаимоотношенията ми с нея бяха добри и приятно простички; радвах се, че тя е при мен в книжарницата, въпреки че не разговаряхме.

Нямаше никакви клиенти, а аз бях неспокоен, така че отидох до задната стаичка. Топлите слънчеви лъчи се протягаха през витрината и ме огряваха дори и тук, дарявайки тялото ми с уюта на топлината си.

— Здрасти — казах.

Карин вече се бе настанила на мястото си, заобиколена от фактури и каталози с книги. Тя вдигна очи към мен и ми се усмихна мило. За мен всичко, свързано с нея, беше мило — беше една от онези жени, които изглеждат така, сякаш винаги се чувстват добре в собствената си кожа, независимо дали носят раздърпан пуловер или рокля и бижута от перли. Дори и мнението й за мен да се бе променило след изчезването на Грейс, тя не го беше показала по никакъв начин. Искаше ми се да можех да й кажа колко много се нуждая от това, от неизменното й добронамерено отношение към мен.

— Изглеждаш щастлив? — каза ми Карин.

— Така ли?

— Или поне по-щастлив от обикновено. Имаше ли някакви клиенти днес?

Свих рамене.

— Никой не се е появявал от сутринта. Междувременно изметох и изчистих някакви отпечатъци от малки ръце, оставени върху витрината.

— Деца… кому са притрябвали? — промърмори Карин. Въпросът, разбира се, беше реторичен. Тя въздъхна замислено. — Ако времето се затопли, ще дойдат и клиенти. Ако пък новият роман на Тейт Флохърти благоволи най-сетне да излезе, ще прииждат на цели тълпи. Може би ще трябва да декорираме витрината си за премиерата. Какво ще кажеш за някакъв снежен пейзаж по случай Хаос в Джуно?

Намръщих се:

— Струва ми се, че в Минесота се нагледахме на предостатъчно снежни пейзажи.

— Аха. Имаш право.

Замислих се за китарата си, за северното сияние в небето над главата ми и за песните, които имах нужда да напиша през изминалите няколко дни.

— Мисля, че трябва да изложим на централно място биографии на музиканти. Това би стояло добре върху витрината.

Карин ме посочи с молива си:

— Точка за теб.

Тя свали молива си и почука с върха му по листа пред себе си, жест, който внезапно ми напомни за Грейс.

— Сам, знам, че Бек е… болен и това може би не ти е приоритет в момента, но все пак мислил ли си какво ще правиш по въпроса с колежа?

Примигнах при тези думи и кръстосах ръце пред гърдите си. Карин погледна на позата, която бях заел, сякаш тя беше съществена част от отговора ми.

— Аз… — поколебах се — … все още не съм мислил сериозно в тази насока.

Не исках тя да си помисли, че не съм достатъчно мотивиран, така че добавих:

— Чакам, за да видя къде ще се запише Грейс.

С половин секунда закъснение осъзнах, че това ми изказване бе грешка поради поне три причини, основната от които беше, че Грейс официално се водеше за изчезнала.

В изражението на Карин обаче не долових съчувствие или объркване. Тя просто ме изгледа продължително и замислено, притиснала палец към брадичката си. Тогава се почувствах така, сякаш тя всъщност знаеше истината за нас, а двамата с Бек просто се бяхме включили в играта и се бяхме престрували на нормални хора с нормални проблеми, единствено за да поддържаме целия театър.

Не ми задавай този въпрос.

— Просто се чудех, защото ако не ти предстои училище, щях да те попитам дали не искаш да минеш на пълен работен ден — каза Карин.

Това не бяха думите, които очаквах от нея, така че не казах нищо.

— Знам какво си мислиш — продължи тя. — Парите не са много. Ще увелича заплащането ти на час с два долара.

— Не можеш да си го позволиш.

— Ти продаваш много книги за нас. Ще се чувствам по-добре, ако знам, че човекът зад щанда винаги ще бъдеш ти. Всеки ден, в който седиш на този стол, е ден, в който не е нужно да се притеснявам какво се случва в книжарницата.

— Аз…

Наистина й бях благодарен за това предложение. Не защото имах нужда от парите, а защото имах нужда от доверието в мен. Почувствах как по лицето ми се разлива топлина, а устните ми леко се разтеглят в усмивка.

— Искам да кажа, че се чувствам леко гузна от това да възпрепятствам постъпването ти в колеж за още една година — подчерта Карин. — Но ако така или иначе ще изчакваш…

Чух звънчето, което възвестяваше отварянето на вратата. Един от нас трябваше да отиде там и в момента наистина се радвах, че този човек съм аз. Не защото разговорът беше неловък или неприятен, точно обратното. Имах нужда от малко време, за да обмисля чутото и да го претегля, за да бъда уверен в думите и изражението си, когато заговоря отново. В момента се чувствах твърде неблагодарен и твърде бавен в отговорите си.

— Може ли да го обмисля? — попитах.

— Бих била изумена, ако не го направиш — усмихна се Карин. — Ти си доста предвидим, Сам.

Ухилих й се в отговор и се обърнах, за да посрещна новодошлия клиент. Така, в крайна сметка, бях широко усмихнат, когато влязлото в книжарницата ченге ме видя за първи път.

Усмивката ми се стопи. Или по-точно остана на лицето ми за още няколко секунди, докато устните ми стояха разтеглени, за да изразят емоция, която вече си беше отишла. Полицаят можеше да е тук за всичко. Можеше да иска да поговори с Карин. Или да зададе някой бърз въпрос.

Аз обаче знаех, че случаят не е такъв.

Сега видях, че това беше полицай Уилям Кьониг. Кьониг беше млад, сдържан, познат. Искаше ми се да вярвам, че предишните ни разговори ще наклонят везните в моя полза, но изражението му ми казваше всичко, което имах нужда да знам. То беше съвършено безизразно, изражение на човек, който съжалява за предишните си прояви на доброжелателност.

— Труден си за откриване, Сам — каза Кьониг, докато бавно се приближавах към него. Чувствах висящите край тялото ми ръце като безполезни израстъци.

— Така ли? — попитах. Наежих се и заех отбранителна позиция, въпреки че тонът му прозвуча небрежно, не ми пукаше дали мога да бъда открит. Също така не ми харесваше идеята, че някой ме е търсил.

— Казвах им аз, че тази книжарница е мястото, където можем да те намерим — продължи Кьониг.

Кимнах:

— Доста добро предположение.

Мислех, че би трябвало да го попитам: Какво мога да направя за вас?, но в действителност не исках да знам. Това, което исках, беше да ме оставят на мира, за да обмисля на спокойствие всичко, което се бе случило през последните седемдесет и два часа.

— Ще трябва да ти зададем няколко въпроса — каза Кьониг. Зад него звънчето над вратата иззвъня отново и някаква жена влезе в книжарницата. Носеше огромна пурпурна чанта, от която не можех да откъсна очи.

— Къде са книгите ви за самопомощ? — попита ме тя, без изобщо да обръща внимание на факта, че срещу мен стоеше полицейски служител. Може би не беше чак толкова необичайно хората да си говорят с полицейски служители, въпреки че ми беше трудно да си го представя.

Ако Кьониг не беше тук, щях да й кажа, че всяка книга, която някога е била написана, всъщност е книга за самопомощ, и щях да я помоля да бъде малко по-конкретна. В резултат тя щеше да си тръгне оттук с четири книги, вместо само с една, защото бях добър в работата си. Сега обаче казах просто:

— Ето там. Точно зад вас.

— Ще трябва да ти зададем няколко въпроса в участъка — уточни Кьониг. — Насаме.

Насаме.

Това не звучеше добре.

— Сам? — обади се Кьониг.

Осъзнах, че продължавам да гледам пурпурната кожена чанта, която бавно се придвижваше из книжарницата. Телефонът на жената беше звъннал и в момента тя бърбореше нещо по него.

— Ами добре — казах. — Искам да кажа, че съм длъжен да дойда, нали така?

— Всъщност не си длъжен да правиш нищо. Но нещата са далеч по-малко неприятни, когато не се стига до съдебна заповед.

Кимнах. Думи. Трябваше да кажа нещо. Какво трябваше да кажа? Помислих си за Карин, която стоеше в задната стаичка и смяташе, че всичко е под контрол, защото аз бях тук.

— Ще трябва да кажа на шефката си, че се налага да изляза. Нали няма проблем?

— Разбира се.

Чух го как се затътри след мен, когато тръгнах към задната част на книжарницата.

— Карин — казах, облягайки се върху рамката на вратата. Въпреки усилията, които положих, не успях да прозвуча небрежно. Хрумна ми, че обикновено не се обръщах към нея по име, и се почувствах странно, докато го произнасях:

— Съжалявам. Ще трябва да изляза за малко. Ъъ… Полицай Кьониг… иска да отида в участъка, за да ме разпитат.

За миг изражението й остана непроменено, а след това сякаш всичко в нея се напрегна.

— Иска какво? Тук ли е в момента?

Тя се измъкна от стола си и застана до мен на вратата, за да се увери, че Кьониг стои край щанда, загледан в едно от хартиените жеравчета, което бях окачил на балкончето над главата си.

— Какво става тук? — попита тя. Това беше енергичният й, експедитивен тон, който използваше, когато разговаряше с проблемни клиенти; той беше напълно лишен от емоции и показваше ясно, че не иска да я занимават с глупости. И двамата наричахме това й превъплъщение Деловата Карин. То я превръщаше в съвършено различен човек.

— Госпожо… — каза Кьониг извинително; това беше обичайната реакция, когато някой се сблъскаше с Деловата Карин. — Един от нашите следователи има няколко въпроса към Сам. Той ме помоли да го отведа в участъка, за да поговорим на спокойствие.

— Да поговорите — повтори Карин. — Това не е ли един от онези разговори, на които е по-добре да присъства адвокат?

— Всичко зависи от Сам. В момента той не е обвинен в нищо.

В. Момента.

И двамата с Карин го чухме. В момента беше просто един по-различен начин да се каже засега. Тя ме погледна:

— Сам, искаш ли да се обадя на Джефри?

Разбрах, че изражението ми ме е издало, защото тя отговори сама на въпроса си:

— В момента не е на разположение, нали?

— Ще се оправя — промърморих.

— Това ми прилича на тормоз — обърна се Карин към Кьониг. — Той е лесна мишена, защото не е като останалите. Мислите ли, че ако Джефри Бек беше в града, щяхме да водим този разговор?

— С цялото ми уважение, госпожо — каза Кьониг, — но ако Джефри Бек беше в града, най-вероятно щяхме да разпитваме него.

Карин стисна устни с недоволно изражение. Кьониг отстъпи назад и посочи към входната врата. Сега вече можех да видя паркираната пред книжарницата полицейска кола, която ни очакваше.

Бях преизпълнен с благодарност към Карин, задето се беше застъпила за мен. Задето реагираше така, сякаш случващото се я засяга лично. Най-накрая тя каза:

— Сам, обади ми се. Ако имаш нужда от нещо. Ако се чувстваш некомфортно. Искаш ли да дойда с теб?

— Ще се оправя — повторих.

— Всичко ще бъде наред — увери я Кьониг. — В момента не се опитваме да притиснем никого в ъгъла.

Обърнах се към Карин:

— Съжалявам, че ми се налага да си тръгна.

Обикновено тя идваше само за няколко часа в събота сутрин, след което оставяше магазина на този, който беше на работа. Сега щях да съсипя целия й ден.

— О, Сам. Не се тревожи за нищо — усмихна ми се Карин. Тя се приближи до мен и ме прегърна силно през раменете. Ухаеше на зюмбюли. Когато се обърна отново към Кьониг, Деловата Карин изчезна, а в тона й се прокрадна обвинителна нотка. — Надявам се, че това, което правите, си струва.

Кьониг ме поведе между рафтовете към входната врата. Забелязах, че госпожата с голямата пурпурна чанта, която все още разговаряше по телефона, ме проследи с поглед. Звукът на спийкъра й беше доста усилен, така че и двамата чухме как жената от другата страна на линията възкликна: Ама те арестуват ли го?

— Сам — обърна се към мен Кьониг. — Просто ми кажи истината.

Нямаше дори бегла представа за какво точно ме моли.