Завинаги

Петдесет и девета глава

Вече беше съвсем тъмно, когато двете с Рейчъл пристигнахме до къщата на родителите ми в неделната вечер. Благодарение на забележителните си шофьорски дарби, останали недооценени от щатската полиция на Минесота, Рейчъл нямаше книжка, така че се наложи да я взема. Вместо поздрав тя ми беше показала окичената си с мъниста чантичка, която имаше усмихнато личице от едната страна, и след това на свой ред ме беше дарила с тънка бяла усмивка в мрака. Помислих си, че именно този мрак превръщаше завиването по алеята пред къщата на родителите ми в толкова сюрреалистично изживяване. Сега, когато бе включена единствено лампата на верандата, осветяваща пълзящата роза и част от стената, къщата изглеждаше по абсолютно същия начин, както в нощта, когато си бях тръгнала.

Паркирах зад колата, която си бях купила с парите от застраховката на предишната, и внезапно си спомних за една друга нощ, когато тялото на сърната беше разбило предното стъкло на бронкото, а аз бях решила, че съм изгубила Сам завинаги. Струваше ми се, че това се е случило преди милион нощи и едновременно с това — преди броени часове. Имах чувството, че настоящата нощ е начало и край.

До мен Рейчъл отвори чантата си с мънистата и усмихнатото личице и извади оттам гланц за устни с аромат на ягода. Тя настървено си сложи два пласта от плодовата броня, след което с рязък жест закопча чантата. Двете поехме смело към входната врата. Бяхме посестрими, готови да влязат в предстоящата схватка, а единственият ни боен вик беше звукът от стъпките ни по асфалта. Нямах ключ, така че ми се наложи да почукам.

Сега, когато вече бях тук, установих, че всъщност нямам никакво желание да преминавам през това, което ми предстоеше.

Рейчъл ме погледна.

— Чувствам те като любимата си по-голяма сестра, в което няма никакъв смисъл, защото всъщност сме на една и съща възраст.

Бях поласкана, но казах:

— Рейчъл, говориш странни неща.

И двете се разсмяхме, а смехът ни беше някак неуверен и почти беззвучен.

Тя потри устни в ръкава си; на жълтеникавата светлина, осигурена ни от пълната с мъртви нощни пеперуди лампа на терасата, видях, че го е правила и преди — върху маншета й имаше малка колекция от целувчици.

Опитах се да измисля какво да кажа. Опитах да си представя кой от двамата ще отвори вратата. Беше почти девет часа. Може би нито един от двамата нямаше да отвори. Може би…

Татко беше този, който отвори вратата. Преди да има възможност да реагира на факта, че стоя на прага пред него, мама извика от гостната:

— Не пускай котенцето навън!

Татко зяпна Рейчъл, а после мен. Междувременно едно коте на кафяви ивици с размерите на заек се промъкна през отворената врата и се стрелна в двора зад нас. Почувствах се абсурдно предадена от присъствието на котката. Единствената им дъщеря беше изчезнала безследно, а те си бяха взели котенце, за да ме замести?

Така че в крайна сметка първото нещо, което казах, беше:

— Имате си котка?

Баща ми беше достатъчно шокиран от присъствието ми, за да отговори искрено:

— Майка ти беше самотна.

— Котките са лесни за отглеждане — отбелязах. Не беше най-милият възможен отговор, но и той не ме беше дарил с най-милата откриваща реплика на света. Бях очаквала да намеря следи от отсъствието ми по лицето му, но той си изглеждаше по обичайния начин. Баща ми продаваше скъпи недвижими имоти и изглеждаше като човек, който продава скъпи недвижими имоти. Имаше добре поддържана осемдесетарска прическа и усмивка, която насърчаваше солидни авансови плащания. Нямах представа какво точно бях очаквала. Кървясали очи с торбички под тях, да изглежда състарен с десетина години, да е качил или загубил тегло — просто някакво реално доказателство за липсата ми през последните месеци и за това, че те са били тежки за него. Това бе всичко, което исках. Реално доказателство за страданието им. Нещо, което да ми покаже, че съм на път да направя погрешния избор, като им се противопоставя тази вечер. Само дето нямаше нищо такова. Вече исках просто да си тръгна. Бяха ме видели. Бяха разбрали, че съм жива. Работата ми тук беше приключена.

Точно тогава майка ми се появи иззад ъгъла.

— Кой е?

Тя замръзна.

— Грейс?

Гласът й я предаде при произнасянето на тази една-единствена сричка и аз разбрах, че в крайна сметка щях да вляза.

Преди да имам време да реша дали съм готова за прегръдка, се озовах насред такава, ръцете на майка ми бяха здраво сключени зад врата ми, а лицето ми бе притиснато във влакънцата на пуловера й. Чух я да мълви: Благодаря ти боже, Грейс, благодаря ти. Тя или се смееше или плачеше, но когато в крайна сметка ме пусна, не видях върху лицето и нито усмивка, нито сълзи. Долната и устна потрепваше. Обвих ръце около тялото си, за да прикрия треперенето им.

Не мислех, че завръщането ми у дома ще бъде толкова трудно.

В крайна сметка се озовах седнала пред масата за закуска, а родителите ми се настаниха срещу мен. Край тази маса витаеха адски много спомени основно за това как си стоях тук сама, което обаче не ги правеше по-малко скъпи за мен. Или най-малкото, заредени с носталгия. Сега обаче кухнята миришеше странно, на храна за вкъщи която е била ядена, прибирана по шкафовете и изхвърлена. Миризмата бе някак различна от тази която би трябвало да се носи от една кухня използвана за готвене. Това непознато ухание ме караше да се чувствам като в сън; мястото ми се струваше едновременно познато и чуждо.

Бях решила, че Рейчъл ме е изоставила и се е върнала в колата, но след една напрегната мълчалива минута я видях как се появи от коридора към входната врата понесла в ръце раираното котенце. Тя го остави на дивана, без да каже нищо, след което дойде и застана до мен. Изражението и ясно показваше, че в момента би искала да бъде където и да е другаде, само не и тук. Това, че въпреки всичко беше останала с мен ми се видя като особено смела постъпка и предизвика внезапен прилив на любов към нея. Всеки човек трябва да има приятели като Рейчъл.

— Това е много шокиращо, Грейс — обади се баща ми от другата страна на масата. — Осъзнаваш ли какво ни причини?

Майка ми се разплака.

Точно тогава желанието ми се промени. Вече не исках да видя доказателства за мъката им. Не исках да гледам как майка ми плаче. Дълго време се бях надявала че съм им липсвала, искаше ми се да са ме обичали толкова много, че изчезването ми да им е причинило болка, но сега, докато гледах лицето на майка си, от вина и съчувствие в гърлото ми се оформи тежка буца. Вече просто исках да приключваме с този разговор и да се прибера у дома. Това беше твърде мъчително.

— Не съм искала да ви причинявам…

— Мислехме, че си мъртва — прекъсна ме баща ми. — А през цялото това време ти си била с него. Без да се интересуваш, че ние…

— Не! — отсякох. — Не бях с него през цялото това време!

— Просто се радваме, че си добре — промълви мама.

Татко обаче все още не беше стигнал до момента с радостта:

— Можеше да се обадиш Грейс. Можеше просто да се обадиш, за да знаем че си жива. Това беше всичко, от което имахме нужда.

Вярвах му. Той всъщност нямаше нужда от мен. Имаше нужда единствено от доказателство, че ме има.

— Последния път, когато се опитах да разговарям с нас, вие ми казахте, че не мога да се виждам със Сам, докато не навърша осемнайсет. Говорехте един през друг и изобщо не си направихте труда да ме изслуша…

— Ще се обадя на полицията, за да им кажа, че си тук — заяви татко, който вече наполовина се беше надигнал от стола си.

— Татко — повиших тон аз. — Първо на първо, полицията вече знае това. Второ на второ, отново го правиш. Не чуваш дори и половината от това, което казвам.

— Нищо не правя отново — отсече той, след което извърна поглед към Рейчъл. — Защо си довела и Рейчъл?

Тя леко трепна, когато чу името си, после каза:

— Аз съм тук в ролята на арбитър.

Татко вдигна ръце във въздуха, все едно се предава. Жест, който хората правят, когато всъщност нямат никакво намерение да се предадат. После притисна длани към масата, сякаш си бяхме организирали сеанс по призоваване на духове и тя беше тръгнала да се мести.

— Нямаме нужда от арбитър — обади се мама. — Тук няма да се случи нищо неприятно.

— О, напротив — изсумтя татко. — Дъщеря ни избяга от дома си. Това е престъпление, Ейми. Съвсем истинско престъпление според законите на Минесота. Нямам намерение да се преструвам, че не се е случило. Нямам намерение да се преструвам, че тя не е избягала от нас, за да живее с гаджето си.

Нямах представа какво точно в това изказване ми помогна изведнъж да прозра всичко с кристална яснота. Родителските инстинкти на татко бяха просто някакъв автопилот, най-вероятно програмиран въз основа на телевизионни предавания и семейните филми, които пускаха през уикендите. Наблюдавах ги: мама галеше новото си котенце, което бе дошло от дивана и беше скочило в скута й, а татко ме гледаше втренчено така, сякаш не можеше да ме познае. Да, те бяха възрастни, но и аз бях такава. Също както преди малко, когато Рейчъл ми беше казала, че съм по-голямата й сестра. Родителите ми ме бяха отгледали така, че да порасна и съзрея максимално бързо, и не беше честно да се чувстват засегнати от факта, че това се беше случило.

Аз също притиснах ръце към масата като някакъв вид отзвук от позата на татко. И тогава казах това, което ми се беше искало да кажа от много време:

— Аз пък нямам намерение да се преструвам, че почти не умрях в колата ти, татко.

— О, я стига — възкликна той.

Стомахът ме заболя от надигналото се в мен възмущение.

— Не, не стига. Това е просто симптом. Ти забрави, че имаш дете в колата си. А преди това вълци ме смъкнаха от люлката ми, докато мама беше на горния етаж и рисуваше. Освен това, да, моето гадже спеше в леглото ми заедно с мен, но на вас ви трябваха седмици, за да го разберете. Изобщо обръщахте ли внимание на факта, че аз спях в тази къща? Бяхте отпуснали каишката, на която ме държахте, до дължина от петдесетина километра. Сериозно ли мислехте, че няма да се възползвам?

Рейчъл отново си слагаше гланц за устни с френетични движения.

— Хубаво — каза мама. Котето тръгна да се катери по раменете й. Тя го хвана й го подаде на Рейчъл, което според мен беше в разрез с правилата на съдийството. От друга страна, Рейчъл изглеждаше малко по-щастлива, след като взе котето. — Хубаво. Не знам накъде отива този разговор, но аз няма да се карам повече с теб. Бога ми, Луис! Не искам да се карам с нея. Ние мислехме, че е мъртва.

Устните на татко бяха образували тънка права черта, но той си замълча.

Поех си дълбоко дъх и се стегнах. Не исках гласът ми да ме предаде точно в този момент:

— Изнасям се.

— Не, не се изнасяш — обади се татко незабавно.

— Точно заради това се изнасям. Нямате право изведнъж да започнете да ми нареждате какво да правя. Не можете просто да изчакате до момента, в който започна да взимам решения относно моето собствено семейство, моя собствен живот и моето собствено щастие, за да заявите, не, Грейс, това не ти е позволено. Върни се към самотния си и окаян живот на отличничка! Не е честно. Би било различно, ако бяхте край мен като родителите на Рейчъл или на Сам.

Баща ми се намръщи:

— Онези, които са се опитали да го убият?

— Не, говоря за Бек — натъртих. Замислих се за онзи следобед, за Бек и Сам, застанали един срещу друг, за безмълвната връзка между тях, толкова силна, че беше ясно видима дори и за страничните наблюдатели. Замислих се за жестовете на Сам, като например начина, по който преплиташе пръсти на тила си, и за това как той ги бе усвоил от Бек. Чудех се дали в мен има нещо от моите родители, или характерът ми е изцяло изграден от книгите, телевизията и учителите ми в училище. — Сам би направил всичко, за което Бек би го помолил, защото Бек винаги е бил до него. Знаете ли кой беше до мен, когато имах нужда от подкрепа? Самата аз. Аз съм семейство от един човек.

— Ако си мислиш, че ще ме убедиш — каза баща ми, — бъркаш жестоко. Освен това законът е на моя страна, така че нямам нужда да бъда убеждаван. Ти си на седемнайсет, не можеш да взимаш решенията си сама.

Рейчъл изсумтя възмутено и аз реших, че се проявява като арбитър, но всъщност котенцето я беше ухапало по ръката.

Реално погледнато, наистина не мислех, че ще успея да убедя татко толкова лесно. Беше очевидно, че сега за него това беше въпрос на принципи и той нямаше да отстъпи. Стомахът ми отново се сви, а нервността пропълзя нагоре към гърлото ми. Когато заговорих отново, гласът ми беше по-тих:

— Ето какво ви предлагам. Ще отида на лятно училище, за да завърша гимназията, след което ще се запиша в колеж. Ако сега ме оставите да се изнеса, ще продължа да ви говоря, след като стана на осемнайсет. Другият вариант е да извикате ченгетата и да ме принудите да остана, в който случай ще спя в онова легло и ще следвам чисто новичките ви правила, а после, когато часовникът покаже дванайсет часа в навечерието на рождения ми ден, онази стая ще остане празна, а аз никога повече няма да се върна. Не си мислете, че се шегувам. Погледнете ме хубаво. Знаете, че съм смъртоносно сериозна. Освен това не ми говори за закони, татко! Ти си ударил Сам. Кажи ми, на чия страна е законът по този въпрос?

В стомаха ми бушуваше истински ураган. Трябваше да положа усилия, за да не кажа още нещо и да натикам напиращите думи обратно в гърлото си.

Край масата се стелеше гробовна тишина. Баща ми извърна глава и погледна през прозореца към тъмната веранда, въпреки че не можеше да види нищо в чернотата навън. Рейчъл галеше яростно котенцето, което мъркаше толкова силно, че ребрата му щяха да се пръснат, изпълвайки стаята с дрезгавия звук на насладата си. Майка ми беше положила пръсти върху масата, притиснала палците и показалците си, и движеше ръцете си напред — назад, все едно мереше някаква невидима нишка.

— Искам да предложа компромисен вариант — каза. Татко я стрелна с очи, но тя не погледна към него.

Разочарованието натежа в гърдите ми. Не можех да си представя някакъв компромис, който би ми прозвучал приемливо дори отчасти.

— Слушам те — казах с равен тон.

Татко избухна:

— Ейми! Компромисен вариант? Сигурно се шегуваш. Няма да правим никакви компромиси.

— Твоят подход не върши работа — отсече мама.

Той погледна към нея, а очите му горяха от гняв и разочарование.

— Не мога да повярвам, че се каниш да простиш за всичко, което се случи — заяви.

— Тук не става въпрос за прошка. Аз говорих със Сам, Луис. Ти грешиш за него. Затова сега е мой ред да говоря.

Тя се обърна към мен:

— Ето какво ти предлагам. Ти ще останеш тук, докато навършиш осемнайсет, но ние ще се отнасяме с теб като с възрастен човек. Можеш да се виждаш със Сам и няма да имаш вечерен час, стига да… — замълча за няколко секунди, все едно обмисляше условията си в движение — ходиш на лятно училище и да не пренебрегваш образованието си. Сам не може да спи тук, но ще остава по цял ден, стига да го иска, а ние ще се опитаме да го опознаем по-добре.

Тя погледна към татко. Той понечи да каже нещо, но после просто сви рамене. И двамата погледнаха към мен.

— И ти… — продължи мама — ще продължиш да ни говориш, след като навършиш осемнайсет. Това също е част от уговорката.

Притиснах пръсти към устните си, облегнала лакти върху масата. Не исках да се отказвам от нощите си със Сам, но това ми се виждаше като справедлив компромис, още повече че допреди малко изобщо не бях вярвала, че можем да стигнем до такъв. Какво щеше да стане обаче, ако се трансформирах? Не можех да се върна вкъщи, докато не съм сигурна, че съм стабилна в човешката си форма. Това трябваше да стане скоро. Или може би вече беше станало? Нямах представа. Лекарството на Коул щеше да бъде готово твърде късно, за да ми свърши работа.

— Как мога да съм сигурна, че няма отново да се опитате да промените правилата? — попитах бавно в опит да спечеля време. — Така например Сам не подлежи на обсъждане. Той ще остане с мен. Завинаги. Искам да изясним това още сега. Той е моят избраник.

Татко отново се намръщи, но не каза нищо. За мое изумление, мама кимна лекичко:

— Добре. Казах, че ще се опитаме. И няма да те спираме да се виждаш с него.

— И без повече удари с юмрук — включи се Рейчъл. Стрелнах я с поглед. Струваше ми се, че не беше съвсем честно да пристъпва към задълженията си на арбитър чак когато конфликтът почти беше затихнал.

— Добре — повтори мама. — Е, Грейс, какво мислиш?

Огледах се наоколо: от стола си можех да видя кухнята и мястото за закуска и това ме накара да се почувствам странно. Бях си мислила, че идвам тук за последен път. Че ще има страховит скандал, след който щях да затворя тази книга, за да не я отворя никога повече. Идеята да се върна в тази къща и в коловозите на стария си живот ми се струваше едновременно облекчаваща и изтощителна. Спомних си за страха на Сам да се трансформира отново, след като беше смятал, че е оставил това зад гърба си. Разбирах го напълно.

— Аз… трябва да помисля над това — казах. — Да преспя с тази мисъл.

— Не можеш ли да преспиш с тази мисъл тук? — попита мама.

Рейчъл поклати глава:

— Не, защото тя така или иначе трябва да ме закара до нас. Това е решение на арбитъра.

Изправих се, за да покажа ясно, че оставането не беше вариант. Не разбирах защо огънят в стомаха ми не утихва, след като най-лошата част беше отминала.

— Ще помисля за това и ще се върна, за да поговорим.

Тогава мама също се изправи, толкова бързо, че котенцето в ръцете на Рейчъл се стресна и започна да съска, издавайки някакъв тих звук, който напомняше за кихавица. Мама заобиколи масата и ме прегърна отново — силна, странно уютна прегръдка, която ме накара да осъзная, че нямам спомен за последния път отпреди тази нощ, когато тя бе правила нещо подобно. Не бях съвсем сигурна къде точно да я прегърна на свой ред сега, когато бе дошло времето за това. Сякаш цялата беше направена от цици и коса, така че… просто я притиснах към себе си по обичайния начин.

— Ще се върнеш, нали? — прошепна тя в ухото ми.

— Да — отвърнах, уверена, че казвам истината.

Татко се изправи на свой ред и ме прегърна леко дистанцирано през раменете, сякаш знаеше, че и той ще открие как цялата съм направена от цици и коса, ако се опита да ме прегърне по-добре.

— Ето си ви котката — каза Рейчъл и подаде котенцето на майка ми.

— Благодаря ти, че я върна вкъщи — каза майка ми. Не разбрах дали говореше за котката или за мен.

Рейчъл сви рамене и ме хвана за ръката.

— Такава съм си аз — заяви тя, след което ме повлече навън от къщата към колата. Родителите ми останаха на прага и проследиха колата със странно отчаяни изражения, докато давах на заден и поемах по пътя. Беше ми лошо и се чувствах зашеметена.

Около минута пътувахме в мълчание, после Рейчъл се обади:

— Не мога да повярвам, че са те заменили с котка.

Разсмях се и това накара кожата ми да настръхне.

— Знам. Ужасно е, нали? Благодаря ти, че дойде. Искам да кажа, че наистина съм ти благодарна. Те проявиха благоразумие, защото и ти беше там.

— Проявиха благоразумие, защото мислеха, че си мъртва. Ти… Добре ли си. Грейс?

Бях пропуснала една скорост и колата се задави, докато вкарвах лоста на правилната позиция. Принципно не се оправях особено добре с ръчните скорости и внезапно установих, че ми струваше твърде много усилия да се съсредоточа върху смяната им. Тогава стомахът ми се стегна отново и в същия миг, когато тръпките поеха нагоре по ръцете ми, осъзнах, че симптомите, които бях отдала на нервността си, всъщност вещаят нещо далеч по-лошо.

— О, не — прошепнах, докато гаденето се надигаше по хранопровода ми. — Трябва да отбия от пътя. Съжалявам, аз…

В този нощен час по шосето нямаше никакво движение. Извих рязко волана, спирайки на една страна, и отворих вратата. Почти незабавно повърнах зад колата. Лицето на Рейчъл беше бяло в мрака; така и не бях осъзнала, че тя също е слязла.

Тя плесна с ръце.

— Какво да правя? Не мога да управлявам кола с ръчни скорости!

Вече бях започнала да треперя толкова силно и неудържимо, че зъбите ми тракаха:

— Рейч, много, много съжалявам. Трябва да… — млъкнах и се превих на две край колата. О, Боже, мразех тази част. Костите ми се чупеха. Не, не, не.

— Какво трябва? Грейс, плашиш ме зверски. О, не. О, не!

Внезапно Рейчъл беше осъзнала какво точно се случва.

— Обади се на Сам — успях да произнеса някак. — Кажи му, че съм се трансформирала, и трябва да дойде, за да те вземе. Коул може… ъх… Коул може да кара другата кола… ох… Рейчъл… върви… изчакай в колата. Недей да…

Коленете ми поддадоха. Ставите се разхлабваха, подготвяйки се да се превърнат в нещо друго. Внезапно бях ужасена от това какво би си помислила Рейчъл, докато наблюдава трансформацията ми. Трябваше да изчака в колата. Не можеше да гледа това… то би разрушило всичко между нас. Чувствах кожата си като нещо чуждо. Мислех, че вече би трябвало да изглеждам кошмарно.

Рейчъл обаче ме прегърна. Обви ръце около тялото ми и притисна буза в изпънатата ми кожа. Смърдях на вълк и сигурно изглеждах като някакво чудовище, а тя ме прегръщаше толкова силно, че можех да го почувствам дори и през пелената на болката. Беше толкова смела, че от окото ми се отрони сълза.

— Боли ли те? — прошепна Рейчъл и ме пусна.

Кимнах яростно. Обвих ръце около тялото си.

— Просто те обичам и това ме кара да… кара ме да…

— Кара те да се превърнеш във вълк — промълви Рейчъл. — Разбирам те.

Тя изтри носа си с ръка.

— Имам такъв ефект върху хората.

Опитах се да кажа още нещо, но вече бях изгубила тази си способност. Звездите грееха ярко над мен и аз си спомних за една друга нощ, в която двамата със Сам стояхме прегърнати под звездите и наблюдавахме северното сияние. В обърканите ми мисли розовото сияние в небесата се превърна в светлините на таблото, отразени в разбитите парченца от предното стъкло на моето „Бронко“. Двамата със Сам стояхме зад него и се сбогувахме, а после останах сама, разбита на парчета, които започнаха да се преподреждат в нещо ново.