Завинаги

Седемдесет и втора глава

Глутницата беше напълно дезориентирана. Първоначално моят вълк ми изпращаше образи и колкото и да беше странно, същото правеше и момчето, което тичаше с нас. Сега и двамата ги нямаше, така че ми се наложи да организирам отново вълците, доколкото можех. Аз обаче не бях той. Самата аз съвсем наскоро бях научила какво е да бъдеш вълк. Той беше този, който трябваше да ги обедини. Неговата мъка обаче кънтеше твърде силно в главата ми, заглушавайки всичко останало. Бек, Бек, Бек, дума, която сега някак разбирах, че бе името на първия паднал вълк. Моят вълк искаше да се върне обратно при тялото на Бек, но аз вече бях видяла изпратените ми образи. Тялото беше унищожено, в него не бе останало нищо, което би могло да поддържа живот. Той си беше отишъл.

Страховитата машина, черна на небесния фон, отново се приближаваше, надала оглушителния си рев. Тя беше смъртоносно спокоен, методичен хищник, който предприемаше следващия си ход.

Като луда изпращах на моя вълк образи на това как глутницата се обединява под нашето водачество и бяга към прикритието на дърветата. Междувременно притичвах до най-близките до мен вълци, подтиквайки ги да се движат, бутайки ги към гората. Когато моят вълк най-сетне се довлече при мен, неговите образи бяха върволица от звуци и картини, които не можех да разтълкувам. Успявах да уловя една на всеки стотина. В никоя от тях нямаше смисъл, навързани заедно по този начин. Междувременно звярът отново се появи над дърветата.

Моят вълк ми изпрати тревожна, разпокъсана мисъл.

Коул. Шелби.

Може би заради силата на тази мисъл, а може би защото слънцето ме стопляше и успявах да почувствам вътре в себе си сянката на нещото, което бях някога, аз разбрах кого има предвид.

Погледнах през рамо, все още тичайки, за да не губя темпо. И там, разбира се, бяха Коул и Шелби, вкопчени в схватка, смразяваща със своята свирепост. Не можех да ги видя съвсем ясно, защото бяха останали далеч назад върху равното открито пространство, където се намирахме. Нямаше обаче нищо, което да пречи на видимостта ми, когато черното изчадие нададе своя рев във въздуха над тях.

Последва серия от изпуквания, едва доловими заради небесния тътен, и тогава Шелби пусна Коул.

Той отстъпи назад, когато тя започна да хапе хаотично въздуха наоколо. Точно преди да се строполи, тя се обърна към мен. Лицето й представляваше червена каша или може би там, където някога беше лицето й, сега имаше червена каша.

Хеликоптерът се сниши с ръмжене.

Секунда по-късно Коул също падна.