Завинаги

Трийсет и девета глава

Този път Кьониг ми показа с жест да седна на предната седалка в полицейската кола. Купето се беше нагряло под безмилостните слънчеви лъчи и той започна борбата си с жегата, като включи климатика на максимум. Сред ледените въздушни струи имаше мънички водни капчици, които ме удряха по лицето. Вълкът, който все още трябваше да се таи някъде вътре в мен, дори не помръдна. Цялата кола миришеше на боров ароматизатор.

Кьониг изключи радиото, което беше настроено на някаква станция със седемдесетарски рок.

Мислех си за това как Кълпепър стреля по семейството ми от хеликоптер.

Единственият звук в колата беше спорадичното припукване на радиостанцията, закачена върху рамото на Кьониг. Стомахът ми изкъркори шумно и той се приведе над мен, за да отвори жабката. Вътре имаше пакет солети и две шоколадови десертчета.

Взех солетите.

— Благодаря — казах, макар храната да ми беше предложена по такъв начин, че се чувствах малко неловко да благодаря за нея.

Кьониг дори не ме погледна.

— Зная, че Хейфорт греши — каза той. — Наясно съм кое е свързващото звено и не, това не си ти.

Осъзнах, че не беше завил към книжарницата. В момента се отдалечавахме от Мърси Фолс, вместо да се приближаваме към него.

— Тогава кое е то? — попитах. Във въздуха беше надвиснало нещо като очакване. Той можеше да каже Бек или Пограничната гора или пък каквото и да било друго. Само дето не мислех, че ще го направи.

— Вълците — заяви Кьониг.

Затаих дъх. По радиостанцията се чу неясният и придружен с пращене глас на диспечерката:

— Кола седемнайсет?

Кьониг натисна някакъв бутон върху радиостанцията и приведе глава към рамото си:

— В момента съм на път с пасажер. Ще се обадя, когато приключа.

— Разбрано — отвърна тя.

Той остана смълчан за няколко секунди, след което заговори отново, без да поглежда към мен:

— Сега ми кажи истината, Сам, защото вече нямаш време за увъртания. Кажи ми я сега. Искам да чуя истината, а не това, което каза на Хейфорт. Къде е Джефри Бек?

Гумите свистяха шумно върху асфалта, докато се отдалечавахме от Мърси Фолс. Дърветата профучаваха край нас, а аз си спомних деня, в който бях отишъл, за да взема Грейс от магазина за риболовни принадлежности. Струваше ми се, че това се беше случило преди милион години.

Нямаше начин да му се доверя. Нямаше начин той да бъде подготвен за истината, а дори и да беше, първото ни и основно правило гласеше: не казваме на никого за нас. Най-малкото пък на полицая, който допреди малко беше стоял и стаята, докато те обвиняваха в отвличане и убийство.

— Нямам представа — промърморих. Гласът ми едва се чу заради шума от носещата се по пътя кола.

Кьониг сви устни и поклати глава:

— Аз бях там по време на първия лов за вълците, Сам. Знаех, че не е законно, и съжалявам, че присъствах, но по онова време целият град скърбеше заради смъртта на Джак Кълпепър. Аз бях там, когато ги подгониха през гората, та да ги приклещят край езерото. През онази нощ видях един от вълците и никога, абсолютно никога няма да го забравя. Скоро ще подплашат същите тези вълци, за да излязат от гората, и ще ги избият до един от въздуха, Сам. Вече видях документите, които го доказват. Сега ще ти задам въпроса още веднъж, защото аз съм единственият шанс, който ти и вълците имате в момента. Бъди искрен с мен. Сам. Къде е Джефри Бек.

Затворих очи.

Зад спуснатите си клепачи видях мъртвото тяло на Оливия. Видях и лицето на Том Кълпепър.

— Той е в Пограничната гора.

Кьониг бавно издиша през зъби.

— Същото се отнася и за Грейс Брисбейн, нали? — попита той.

Аз отворих очи.

— Както и за теб — продължи Кьониг. — Ти си бил там. Кажи ми, че съм луд. Кажи ми, че греша. Кажи ми, че когато през онази нощ видях един вълк с очите на Джефри Бек, това е било някаква оптическа илюзия.

Сега вече отворих очи. Трябваше да видя какво беше изражението му, докато произнасяше тези думи. Кьониг гледаше право напред, присвил вежди. Неувереността му го караше да изглежда по-млад; правеше униформата му по-малко плашеща.

— Не е било оптическа илюзия — казах.

— Значи той не е болен от рак?

Поклатих глава.

Кьониг не се обърна към мен, но кимна замислено, сякаш сам на себе си.

— Излиза, че никой не може да открие Грейс Брисбейн не защото тя е изчезнала, а защото е… — Кьониг млъкна. Не можеше да го произнесе.

Осъзнах, че много зависи от това какво ще се случи в този момент. От това дали ще довърши изречението си или не. От това дали ще приеме истината, както беше направила Изабел, или ще я игнорира, ще я вмести в рамките на някаква религия или пък ще я видоизмени така, че да я напасне към собствените си представи за света, подобно на родителите ми.

Не откъсвах очи от него.

— Вълк — довърши Кьониг, все така вперил поглед в пътя. Ръцете му обаче стиснаха волана по-здраво. — Не можем да открием нея или Бек, защото те са вълци.

— Точно така.

Кьониг поклати глава.

— Някога баща ми разказваше истории за вълци. Казваше ми, че един от приятелите му в колежа бил върколак, и двамата се смеехме на това. Човек никога не можеше да разбере дали си измисля, или казва истината.

— Истина е — сърцето блъскаше в гърдите ми, докато тайната пулсираше във въздуха между нас. Внезапно, в светлината на неговите подозрения относно вълците, аз се опитах да си припомня всичките ми разговори с Кьониг. Исках да разбера дали това ще промени начина, по който гледах на него, но нищо подобно не се случи.

— Тогава защо… Не мога да повярвам, че задавам този въпрос, но защо те остават вълци, ако знаят, че глутницата ще бъде избита.

— Те нямат контрол над това. Трансформациите са свързани с температурата. Вълци през зимата, хора през лятото. Всяка година имаме все по-малко време като хора, докато в крайна сметка не останем вълци завинаги. Освен това не запазваме човешките си мисли, когато се трансформираме.

Намръщих се. Откривах все по-малко истина в това обяснение с всеки следващ ден, който прекарвах заедно с Коул. Човек неминуемо се чувства объркан, когато е приемал нещо за даденост в продължение на години, а в един момент то започне да се променя. Беше все едно да установиш, че гравитацията вече не работи през понеделниците.

— Това е извънредно опростено, но общо взето, базовите правила стоят по този начин.

Чувствах се странно, когато произнасях думи като извънредно опростено или базови, но го правех просто защото самият Кьониг говореше в такъв официален стил.

— Значи Грейс…

— Се води изчезнала, защото все още е нестабилна заради времето. Какво се очакваше да каже на родителите си?

Кьониг обмисли думите ми:

— По рождение ли си върколак?

— Не, стана като в добрите стари филми на ужасите. Бях ухапан.

— А Оливия?

— Беше ухапана миналата година.

Кьониг леко изпухтя:

— Просто невероятно. Знаех си. Непрекъснато откривах неща, които ме водеха в тази посока, но просто не можех да повярвам. А когато Грейс Брисбейн изчезна от болницата, а след нея остана единствено онази окървавена нощница… Всички казваха, че е умирала, че е било невъзможно да е избягала сама.

— Тя трябваше да се трансформира — промълвих тихо.

— Всички в управлението обвиняват теб. Търсят начин да те разпънат на кръст. Най-вече Том Кълпепър. Той държи Хейфорт и всички останали, които искат парче от пая.

Сега в гласа му долових горчивина и това ме накара да погледна на него по коренно различен начин. Вече можех да си го представя без униформа, в дома му, как вади бутилка бира от хладилника, играе с кучето си, гледа телевизия. Реален човек, напълно различен от униформената му самоличност, с която го бях свързвал.

— Много биха се радвали да увиснеш на въжето.

— Ами това е просто страхотно, защото всичко, което мога да им кажа, е, че не съм направил нищо. Поне докато Грейс не се стабилизира достатъчно, за да се появи отново. А Оливия…

Кьониг замълча за няколко секунди, след което попита:

— Защо са я убили?

Главата ми беше изпълнена с мисли за Шелби, за очите й, които ме наблюдаваха през прозореца на кухнята, за гнева, който мислех, че съм видял там.

— Не смятам, че множественото число е подходящо в случая. Има една вълчица, която стои зад всичките неприятности. Тя нападна Грейс преди време. Нападна и Джак Кълпепър. Другите не биха убили момиче. Не и през лятото. Има достатъчно други начини, за да си намерят храна.

Напълно преднамерено се опитвах да изтикам спомена за разкъсаното тяло на Оливия от мислите си.

Пътувахме в мълчание минута или две.

— Значи ситуацията е такава — обади се Кьониг и този път с радост установих, че той продължава да звучи като ченге, независимо от това какво казва. — Те имат разрешение да елиминират глутницата. Четиринайсет дни не са много време. От теб разбирам, че някои от тези вълци най-вероятно ще бъдат неспособни да се трансформират дотогава, а други вече изобщо не могат да се трансформират. Значи говорим за масово убийство.

Най-сетне. Беше едновременно успокоително и ужасяващо да чуя как някой определя плана на Кълпепър като това, което представляваше в действителност.

— Нямаме много варианти. Би могъл да разкриеш какво представляват вълците всъщност, но…

— Не мисля, че това е добра идея — побързах да кажа.

— … но, както се канех да отбележа, не смятам, че това е приемливо решение. Да кажем на жителите на Мърси Фолс, че в техните гори има глутница вълци, пренасяща нелечима болест, малко след като същите са убили момиче…

— Е нещо, което няма да свърши добре — довърших вместо него.

— Другият вариант е да привлечем вниманието на организации за защита на животните, които биха искали да спасят една вълча глутница. Това обаче не свърши работа в Айдахо, пък и смятам, че предвид времевите рамки, в които трябва да се вместим, би било невъзможно, но…

— Мислехме да ги преместим — прекъснах го.

Кьониг се напрегна.

— Продължавай.

Не можех да открия правилните думи. Той беше толкова точен и логичен в изказванията си, че отново почувствах необходимостта да се представя на неговото ниво:

— На някое място, достатъчно далеч от хората. Но това… може да ни постави насред още по-лоша ситуация. Нямам представа как ще се държи глутницата на новото място, без съответните граници. Не знам дали трябва да се опитам да продам къщата на Бек, за да купя земя. Не мисля, че парите ще стигнат за достатъчно голям поземлен имот. Вълците се движат в рамките на големи територии, обхващащи цели километри, а това винаги би могло да доведе до неприятности.

Кьониг забарабани с пръсти по волана, присвил очи. Последваха няколко дълги секунди на мълчание, което беше чудесно. Имах нужда от тях. Последиците от моето признание пред него ми се виждаха съвършено непредвидими.

— В момента просто изказвам мислите си на глас — обади се той най-накрая, — но аз всъщност притежавам имот на няколко часа от тук, в посока на Пограничните езера. Земята беше на баща ми, наскоро я наследих.

— Аз… не… — започнах.

— Става дума за полуостров — прекъсна ме Кьониг. — Доста голям. Някога там е имало курорт, но в момента нищо не работи заради стари семейни разпри. Краят му откъм сушата е заграден с ограда. Не говорим за най-добрата ограда на света, просто телена мрежа, опъната между дърветата на някои места, но тя може да бъде подсилена.

Той погледна към мен в същия момент, когато извърнах очи към него и разбрах за какво си мислим и двамата: това би могло да проработи.

— Не мисля, че един полуостров, дори и да е достатъчно голям, би могъл да осигурява прехрана на глутницата. Ще се наложи да ги храним — казах.

— Значи ще ги храним — заяви Кьониг.

— Къмпингуващи? — попитах.

— Мястото гледа към стара мина. Тя не е била активна от шейсет и седма, но миньорската компания все още държи земята. Това беше и причината нещата с курорта да не се получат.

Прехапах долната си устна. Беше ми трудно да повярвам в този проблясък на надежда.

— Ще трябва някак да ги прехвърлим там.

— При това незабелязано — отбеляза Кьониг. — Том Кълпепър не би приел преместването като приемлива алтернатива на смъртта им.

— И бързо — добавих. Замислих се за неуспешните опити на Коул да хване някой вълк и за това колко време щеше да ни отнеме да уловим над двайсет, след което да ги транспортираме на няколко часа път на север.

Кьониг беше потънал в мълчание.

— Може би идеята не е добра — обади се той най-накрая. — Но въпреки това е някакъв вариант.

Вариант. Вариантът предполага нещо, което е изпълнимо поне на теория, а аз не бях сигурен, че случаят беше такъв. С какво друго разполагахме обаче?