Завинаги

Двайсет и трета глава

За да бягаш като вълк, не се изискват никакви усилия. Всяко мускулче е създадено за тази цел. Всички части от вълчето тяло работят заедно с една-едничка идея — непрестанно движение — а представата за потенциална умора в някакъв неясен бъдещ момент с чужда за вълчето съзнание. Вълкът тича така, сякаш никога няма да спре, докато в някакъв момент не дойде необходимостта да спре.

Чувствах се непохватен и бавен в човешкото си тяло. Краката ми бяха безполезни в цялата тази кал, а по грайферите на обувките ми се събираха толкова много боклуци, че трябваше да спирам и да ги почиствам, преди да продължа. Докато стигна до целта си — колибата на глутницата — бях останал без дъх, а коленете ме боляха от тичането по нанагорнището. Аз обаче нямах време да спирам. Вече имах смътна идея какво точно трябва да взема, освен ако междувременно не ми хрумнеше нещо по-добро. Бутнах вратата и надникнах вътре. Всичките тези неща, които преди ми бяха изглеждали безкрайно практични, сега ми се виждаха безполезни и претенциозни. Пластмасови контейнери с дрехи. Кашони с храна. Бутилирана вода. Телевизор. Одеяла.

Отворих капака на контейнера с надпис „Припаси“ в търсене на това, от което имах нужда: някакъв кабел, въже, дори намотан на кълбо питон, ако се наложеше. Нещо, което можех да завържа около контейнера, превръщайки го в асансьор за вълци. Тук обаче нямаше нищо такова. Мястото приличаше на детска градина за малолетни върколаци. Закусчици и завивчици за спинкане.

Изпсувах в празното помещение.

Може би щеше да е по-добре да бях рискувал с допълнителното забавяне, за да отида до къщата за стълба.

Замислих се за Сам, който трепереше от студ в онази яма, притиснал Грейс в обятията си.

В главата ми внезапно проблесна спомена за вкочаненото тяло на Виктор в дупката, докато пръстта се сипе върху него. Съзнанието ми просто си играеше с мен, при това лъжеше, защото Виктор беше завит в одеяло, когато го погребвахме. Въпреки това, този кошмарен образ ми беше предостатъчен. Нямах намерение да погреба още един вълк със Сам. Особено ако този вълк беше Грейс.

Това, което бях започнал да осъзнавам за връзката на Сам и Грейс, беше, че Сам бе неспособен да функционира без нея. Това беше любов от онзи специален тип, който работи единствено при условие че двамата винаги са заедно и дават всичко един за друг. Ако едната половина от уравнението си тръгне, умре или изгуби дори частица от своята пълна отдаденост, това ще се превърне в най-трагичната и покъртителна история на света, смехотворна в своята абсурдност. Без Грейс Сам беше като виц, от който бе премахнато всичко смешно.

Мисли, Коул. Какъв е логичният отговор?

Гласът на баща ми.

Затворих очи и си представих краищата на ямата, Грейс, Сам и самия себе си, седящ горе. Беше просто. Понякога най-простото решение беше и най-доброто.

Още докато отварях очи, грабнах два от контейнерите и ги обърнах с дъното нагоре, изсипвайки съдържанието им на пода. Оставих всичко, като се изключи една хавлиена кърпа. После мушнах контейнерите един в друг, вкарах вътре кърпата и взех под мишница капаците им. Явно най-силните оръжия в живота ми бяха и най-безвредните на вид: празни пластмасови контейнери, компактдиск, ненадписана спринцовка, усмивката ми в тъмна стая.

Затръшнах вратата на колибата зад себе си.

Аз бях мъртва, плувах във вода, по-дълбока от мен, по-широка от мен

аз бях

бълбукащ дъх

кал в устата ми

в един миг

пред очите ми плуваха черни звезди

а в следващия бях

Грейс.

Мъртвото ми тяло се носеше във водата, която бе по-студена и по-силна от мен.

Остани будна

Топлината на тялото му притегляше плътта ми раздираше я.

Моля те, ако можеш да разбереш какво ти казвам.

Аз бях обърната с хастара навън

всичко бе жълто, златисто, разливаше се по кожата ми

Остани будна

Аз

бях

будна

аз

бях

Когато се върнах при ямата, над нея тежеше зловеща тишина и незнайно защо, бях почти убеден, че ще открия Сам и Грейс мъртви. Някога щях да се вкопча в това чувство и да напиша песен за него, но тези времена отдавна бяха отминали.

Пък и те не бяха мъртви. Сам вдигна очи към мен, когато пропълзях до ръба на ямата. Косата беше прилепнала към главата му в онзи непринуден безпорядък, който обикновено се получава, когато човек несъзнателно вдигне ръка, за да приглади назад прическата си, но ръцете на Сам, разбира се, не бяха свободни. Раменете му се тресяха заради студа и той прилепи брадичка към гърдите си, за да намали треперенето. Ако не знаех какво точно държи в ръцете си, надали бих предположил, че това малко, мръсно вързопче всъщност беше живо същество.

— Горе главата — провикнах се.

Сам погледна към мен точно когато пусках двата контейнера в ямата. Той трепна, когато водата изригна нагоре и ме изпръска. Усетих как вълкът в мен се раздвижи почти незабавно при досега на ледените капки с кожата ми. Това беше неприятно напомняне, че има съвсем реален шанс да се трансформирам във вълк, при това не защото съм се инжектирал с нещо или съм правил експерименти с тялото си. Щях да се трансформирам просто защото не можех да направя нищо по въпроса.

— К-коул? — обади се Сам. В гласа му се долавяше озадачение. — Стъпи върху контейнерите. Дори и само единият трябва да ти е достатъчен. Тя тежи ли много?

— Н-не.

— Значи можеш да ми я подадеш.

Изчаках, докато той се придвижваше сковано във водата към по-близкия контейнер, който плуваше на повърхността. Щеше да му се наложи да го натисне под водата с дъното нагоре, за да го използва като стъпало. Сам се опита да го хване, докато все още държеше Грейс; главата й се отдели от гърдите му и увисна безжизнено. Беше ясно, че той не може да нагласи контейнера, без да пусне Грейс, а да пусне Грейс означаваше да я удави.

Сам просто стоеше там, гледайки плуващия контейнер или нещо отвъд него, а ръцете му, с които държеше Грейс, трепереха. Беше съвършено неподвижен. Главата му бе леко приведена на една страна, раменете му бяха отпуснати. Виктор ме беше научил да разпознавам какво означава тази поза. Примирението и отказът от борбата се изразяваха по един и същи начин на всички езици.

Има моменти, когато човек трябва да отстъпи назад и да остави някой друг да изсвири своето соло, но има и времена, когато се налага да застанеш в светлината на прожекторите и да поемеш контрола над музиката. Пък и истината беше, че неустоимият ми чар просто се губеше, когато си кротувах.

— Внимавай! — извиках и без да давам на Сам време за реакция, наполовина се изпързалях, наполовина паднах в ямата. Последва кратък миг на див световъртеж, по време на който тялото ми не беше особено сигурно докога ще пада и кога трябва да се напрегне за неизбежния удар, а после успях да забия пръсти в стената точно преди главата ми да потъне под повърхността на втечнената кал.

— Мамичката му — простенах, защото водата беше студена, студена, студена.

Изражението на Сам под калта, покриваща лицето му, беше неуверено, но той видя какво планирах да сторя:

— П-по-добре побързай.

— Не думай — промърморих. Въпреки това той беше прав — студената вода дълбаеше с ледените си пръсти из вътрешностите ми, опитвайки се да измъкне вълка навън. Натиснах първия контейнер под повърхността, така че да го напълня с вода, след което тежестта му започна да го тегли надолу. Докато полагах неимоверни усилия да задържа стомаха си вътре в мен, обърнах контейнера и го натиснах към тинестото дъно на ямата. Протегнах се за втория, напълних го с вода и го поставих странично върху първия. Грабнах плуващия капак и го затворих.

— За — задръж го стабилно — каза Сам. — Н-нека да я взема и…

Той не довърши, но не беше и нужно. Притисна Грейс към гърдите си и стъпи върху първия контейнер. Протегнах се със свободната си ръка, за да го задържа на мястото му. Докоснах кожата му и установих, че вече е придобила температурата на калта около нас. Грейс изглеждаше като мъртво куче в обятията му, докато той се качваше върху втория контейнер. Импровизираната ни пластмасова стълба се люлееше несигурно; аз бях единственото нещо, което я спираше да не рухне под тежестта му.

— По-бързо — изсъсках. Бога ми, водата беше ледена; не можех да свикна с това. Щях да се превърна във вълк и… не! Нямаше да го направя, не и точно сега. Хванах по-здраво краищата на контейнерите. Раменете на Сам вече леко се подаваха над ръба на ямата. Той затвори очи за части от секундата, прошепна съжалявам, след което хвърли тялото на вълка нагоре и напред, към твърдата земя. Ставаше дума едва за около метър, но видях, че въпреки това го заболя. Той се обърна към мен. Все още трепереше от студ.

Бях толкова близо до вълчата си форма, че можех да усетя вкуса й в устата си.

— Ти си следващият — каза ми Сам. Беше стиснал зъби, за да спре треперенето на гласа си. — Не искам да се трансформираш.

Всъщност не аз бях важният в случая, не аз бях този, който задължително трябваше да излезе от тази дупка, но Сам не остави място за възражения. Той се смъкна от контейнерите и падна тежко във водата край мен. В стомаха ми се бе оформил възел с размерите на главата ми, който се свиваше и разпускаше. Чувствах как вътре в диафрагмата ми дращят нокти, които бавно си пробиват път нагоре към гърлото ми.

— Качвай се — извика Сам.

Кожата на скалпа ми се раздвижи. Сам се протегна и сграбчи челюстта ми толкова силно, че ме заболя. Заби поглед в очите ми и аз усетих как вълкът вътре в мен реагира на това предизвикателство, на този неизречен инстинкт, който придаде допълнителна сила на заповедта му. Не познавах този Сам.

— Качвай се — нареди ми той. — Излизай оттук!

Нямаше как да не се подчиня. Покатерих се върху контейнерите, докато вътрешностите ми се извиваха. Вкопчих пръсти в ръба на ямата. С всяка изминала секунда извън водата се чувствах все повече човек и все по-малко вълк, въпреки че можех да усетя миризмата на трансформацията, която се излъчва от кожата ми. Тя нахлуваше в ноздрите ми всеки път, щом извърнех глава. Набрах се на ръце и се изхлузих извън ямата по корем. Сигурен бях, че изпълнението ми не изглежда особено секси отстрани, но въпреки това бях впечатлен от себе си. Грейс лежеше на метър-два от мен, полегнала на една страна. Беше неподвижна, но видях, че диша.

Под мен Сам се покатери неуверено върху първия контейнер, след което изчака няколко секунди, за да възстанови равновесието си.

— Аз… ще имам само секунда, преди това нещо да падне — каза той. — Можеш ли да…

— Разбрах те — отвърнах.

Сам грешеше; имаше по-малко от секунда. Едва бе успял да повдигне крака си, за да се качи нагоре, когато контейнерите поддадоха. Той се протегна нагоре почти в същия миг, в който сграбчих ръката му. Контейнерите паднаха във водата под него с далеч по-глух плясък, отколкото бях очаквал, докато Сам ми подаваше и другата си ръка. Забих крака в мокрия ръб на ямата и дръпнах назад. За щастие Сам беше кльощава торба с кокали, защото в противен случай и двамата щяхме да се озовем обратно в ямата.

После всичко свърши. Строполих се по гръб, останал без дъх. Нямаше дори едничка част от тялото ми, която да не беше омазана с кал. Сам приседна до Грейс, свивайки и отпускайки юмруци, загледан в малките топчици кал, които се оформяха при тези движения. Вълчицата до него лежеше неподвижно, диханията й бяха бързи и треперливи.

— Не трябваше да слизаш долу — обади се след малко Сам.

— Напротив, трябваше.

Вдигнах очи и видях, че той ме гледа. В горския сумрак очите му изглеждаха много бледи. Поразително вълчи очи. Спомних си как беше сграбчил челюстта ми и ми бе наредил да се качвам, уповавайки се на вълчите ми инстинкти. Последният път, когато някой ме бе гледал в лицето по този начин и ми бе наредил да слушам и да се съсредоточа, беше по време на първата ми трансформация. Гласът принадлежеше на Джефри Бек.

Сам се пресегна и докосна Грейс; видях как раздвижи пръсти, сякаш проследяваше ребрата й, скрити под козината.

— Има една поема, в която се казва следното — каза тихо той. — Wie lange braucht man jeden Tag, bis man sich kennt.

Той продължи да гали вълчицата, смръщил вежди, чак докато тя не повдигна леко и неуверено глава. Сам положи ръце в скута си:

— Това означава: „Колко време ни е нужно, ден след ден, за да се опознаем наистина“. Мисля, че не бях справедлив спрямо теб.

Подобни глупости не би трябвало да ме трогнат особено, но въпреки това май го направиха.

— Запази си швабската поезия за Грейс — промърморих след малко. — Така ме караш да се притеснявам, че твоята лудост може и да е заразна.

— Говоря сериозно.

— Аз също говоря сериозно — казах, без да го поглеждам. — Като за човек, който минава за излекуван от върколащината, продължаваш да бъдеш изумително противоестествен.

Сам не се засмя:

— Приеми извинението ми, Коул, и повече никога няма да отварям дума за това.

— Добре — съгласих се, след което се изправих и му подхвърлих хавлиената кърпа. — Извинението се приема. В твоя защита би следвало да отбележа, че наистина не заслужавам справедливо отношение.

Сам внимателно уви тялото на вълчицата с кърпата. Тя трепна при докосването му, но беше твърде уморена, за да реагира наистина.

— По принцип не съм научен да гледам на хората по такъв начин — каза той след малко. — Хората не трябва да се борят, за да заслужат добрината на другите. Ненавистта е това, което могат да си заслужат с времето.

Внезапно си помислих как този разговор би поел в коренно различна посока, ако Изабел беше тук. Тя щеше да се възпротиви на това твърдение. Може би защото при нея ненавистта и добрината понякога бяха едно и също нещо.

— Както и да е… — започна Сам, но така и не продължи. Вдигна внимателно тялото на Грейс, здраво омотано в кърпата, за да не може вълчицата да помръдне, дори и да възвърне силите си. После тръгна към къщата.

Вместо да го последвам, аз се приближих до ръба на ямата и погледнах надолу. Контейнерите продължаваха да плуват в мътилката, покрити с кал до такава степен, че беше невъзможно да се разпознае оригиналният им цвят. На повърхността нямаше никакво движение, нищо, което да подскаже колко е дълбоко всъщност.

Изплюх се в ямата. Калта беше толкова плътна, че плюнката ми не успя да предизвика очакваните вълнички. Би било кошмарно да умреш там вътре. Хрумна ми, че всеки начин, по който се бях опитвал да намеря смъртта, беше лесен. За разлика от онази вечер, когато бях лежал на пода в гостната, мълвейки стигастигасшигастигастигаситгамолявиспасетеме на празното пространство. Никога досега не бях осъзнавал каква привилегия е да умра като Коул, а не като нещо друго.