Завинаги

Трийсета глава

Бях напълно будна.

Стаята беше потънала в непрогледен мрак и бях съвсем сигурна, че съм сънувала точно този момент, с единствената разлика, че в съня ми някой стоеше до леглото.

— Сам? — прошепнах. Бях убедена, че съм спала едва няколко минути, а той ме е събудил, когато си е легнал.

Той изсумтя сънливо някъде иззад мен и сега разбрах, че това, което усещах върху себе си, всъщност не беше одеяло, защото бях завита със Сам. При нормални обстоятелства малкият дар на присъствието му би ме изпълнил с радостна възбуда, а после би ме върнал към съня, но сега бях толкова убедена, че някой е стоял край леглото, та беше плашещо да установя, че всъщност Сам е бил до мен през цялото време. Косъмчетата отзад на шията ми настръхнаха и аз се напрегнах. Когато очите ми привикнаха към тъмнината, вече можех да различа хартиените жеравчета на Сам, които се люлееха над главата ми, движени от невидимия вятър.

Чух някакъв шум.

Прозвуча като притъпен удар, сякаш някой е тръгнал да пада и е бил хванат. Затаих дъх и се заслушах — идваше някъде от долния етаж, факт, потвърден от ново глухо тупване. Гостната? Или пък някой се боричкаше с някого в задния двор.

— Сам, събуди се — казах внимателно. Когато се обърнах, с изненада видях блясъка от очите му в мрака. Той вече беше буден и слушаше напрегнато, също като мен.

— Чу ли това? — прошепнах.

Сам кимна. По-скоро чух звука от търкането на главата му във възглавницата, отколкото видях движението.

— Гаражът? — предположих. Той кимна отново.

Поредното глухо изстъргване потвърди предположението ми. Измъкнахме се бавно от леглото; все още бяхме облечени със същите дрехи, които бяхме носили, докато преследвахме северното сияние. Сам ме поведе надолу по стълбите и после през гостната, така че аз бях първата, която забеляза Коул да излиза от коридора към спалните на долния етаж. Косата му стърчеше във всички посоки. Досега изобщо не бях смятала, че полага каквито и да било грижи за прическата си — небрежните рок звезди не би следвало да се стараят, за да докарат вид на небрежни рок звезди — но вече ми стана ясно, че в естествения си вид косата му явно беше щръкнала и той правеше нещо по въпроса. Беше само по боксерки и изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото притеснен.

С глас, няколко степени по-близо до съня, отколкото до будното състояние, Коул промърмори тихо:

— Какво става, по дяволите?

Нашата босонога хайка остана там още няколко минути, заслушана за нови звуци. Не се чу нищо. Сам прокара ръка през косата си, която придоби комичния вид на разперена паунска опашка. Коул вдигна пръст пред устните си и посочи към вратата, която водеше от кухнята към гаража. Установих, че ако затая дъх, все още мога да чуя някакво тътрене от тази посока.

Коул се въоръжи с метлата, подпряна в ъгъла до хладилника, а аз взех нож от дървената стойка на рафта. Сам изгледа изумено и двама ни, след което ни последва с празни ръце.

Застанахме пред вратата в очакване на нови шумове. Миг по-късно прозвуча трясък, този път доста по-силен от преди, в който се долови ясно различим металически звън. Коул ме погледна и повдигна вежди, като същевременно отвори вратата, а аз се пресегнах, за да включа лампата в гаража.

И тогава видяхме…

съвършено нищо.

Разменихме озадачени погледи.

Пристъпих в гаража и се провикнах:

— Ехо, има ли някой?

Междувременно Коул се обърна към Сам с тон, който показваше, че се е почувствал подло предаден:

— Не мога да повярвам, че тук през цялото време е имало още една кола и ти не си ми казал!

Гаражът, подобно на повечето гаражи, беше претъпкан с всякакви странни и миризливи неща, които човек не би искал да държи в къщата си. Основната част от пространството беше заето от очукано и прашно червено беемве комби, но присъстваха още задължителната сенокосачка, работен плот, покрит с малки метални войничета, и окачен над вратата регистрационен номер от Уайоминг, на който пишеше „бек 89“.

Погледът ми отново беше привлечен към колата.

— Шшш — казах. — Вижте!

Върху предния капак беше паднала ръчна косачка. Минах пред момчетата и изправих косачката, след което забелязах лека вдлъбнатина върху капака. Прокарах пръст по нея:

— Това така ли беше преди?

— Да. От десетина години — отвърна Сам, след което дойде при мен. Беемвето не беше най-запазената кола на света и гаражът все още смърдеше на каквато там течност беше текла от двигателя за последно. Той посочи един сандък с инструменти, преобърнат край задната броня. — Това обаче не беше така преди.

— Освен това — обади се Коул, — ако млъкнете за малко, може би ще чуете шума.

Сега чух това, което беше чул и той: звук от тътрене, който идваше изпод колата.

Понечих да се наведа, но Сам хвана ръката ми и приклекна, за да погледне.

— О, за бога — изсумтя той. — Това е миеща мечка.

— Бедното животинче — възкликнах.

— Възможно е да е болен от бяс убиец на бебенца — отбеляза Коул със сериозен тон.

— Млъквай — каза мило Сам, който все още надничаше под колата. — Чудя се как да го измъкна оттам.

Коул мина покрай мен, държейки метлата като жезъл:

— На мен ми е по-интересно как изобщо е влязъл.

Той заобиколи колата и отиде до открехнатата странична врата на гаража, след което почука по нея с показалец:

— Шерлок откри улика.

— Шерлок ще бъде доста по-полезен, ако измисли начин, по който да извадим този господин изпод колата — отбелязах.

— Може и да е госпожица — напомни ми Коул и Грейс го погледна одобрително. Докато стоеше там с кухненския нож в ръка, тя изглеждаше непоколебима и сексапилна по странен и нехарактерен за нея начин. Може би трябваше да ревнувам, заради факта че двамата с Коул очевидно се спогаждаха добре, но вместо това ми стана приятно, което беше и най-сериозното доказателство, че бях започнал да възприемам Коул като мой приятел. Всеки човек тайничко се надява, че неговите приятели ще успеят да се сприятелят и помежду си.

Отидох до предния край на гаража, докато камъчетата по пода се забиваха неприятно в босите ми ходила, и отворих вратата. Тя се вдигна нагоре с ужасяващ трясък и пред очите ми се разкри тъмната алея за коли с паркирания ми на нея фолксваген. Беше зловещ и самотен пейзаж. Хладният нощен въздух ухаеше на млади листенца и пъпки, а съчетанието от свистенето на вятъра и безбрежността на нощта накара пулса ми да се ускори от необяснимото желание да изляза навън, сред мрака. За миг изгубих себе си в този неустоим и могъщ повик на нощта, която ме зовеше при себе си.

С известни усилия се обърнах отново към Коул и Грейс. Коул се беше навел и ръчкаше под колата с дръжката на метлата си, но Грейс също се бе загледала навън в нощта с изражение, което най-вероятно беше точно отражение на моето. Съзерцание и копнеж. Тя видя, че я гледам, но изражението й не се промени. Почувствах се така, сякаш… сякаш тя знаеше какво изпитвам. За първи път от адски много време си спомних как я чаках да се трансформира, притаен сред дърветата, как копнеех и двамата да бъдем вълци по едно и също време.

— Излизай оттам, копеле такова — изръмжа Коул на животинчето под колата. — Сънувах прекрасен сън, а ти ми го прецака!

— Да отида ли от другия край на колата, за да го сръчкам с нещо друго? — попита Грейс, а очите й се задържаха с миг по-дълго върху мен, преди да се обърне.

— Ножът ми се струва малко крайна мярка — казах, докато се отдръпвах от вратата на гаража. — Ей там има метла.

Тя погледна към ножа си, преди да го остави до басейнчето за птици — поредният неуспешен опит на Бек за разкрасяване на двора.

— Мразя миещи мечки — сподели Коул. — Сега вече разбираш ли защо идеята ти да преместим вълците е леко проблемна, а, Грейс?

Грейс мушна метлата под колата с мрачна целеустременост.

— Изобщо не смятам, че сравнението е адекватно.

Видях миещата мечка да подава шарената си муцунка изпод беемвето. Внезапно животинката се стрелна напред, за да избегне метлата на Коул, пробяга покрай отворената врата на гаража и се скри зад една лейка от другата страна на колата.

— Защо бе, копелдак загубен? — възкликна Коул изумено.

Грейс отиде до лейката и я побутна нежно. Последва миг на колебание, след което миещата мечка побягна и отново се шмугна под колата, подминавайки с пренебрежение отворената врата. Грейс, пламенен последовател на логиката, вдигна ръце във въздуха.

— Ама вратата е ето там. Заема цяла стена!

Коул започна да мушка с метлата си под колата с доста повече ентусиазъм, отколкото тази задача предполагаше. Ужасена от яростната атака, миещата мечка отново изскочи и се скри зад лейката. Миризмата на страха й беше силна и почти заразителна.

Коул се облегна на метлата си — същински Мойсей по гащи.

— В момента ставате свидетели на причината — произнесе той тържествено, — поради която миещите мечки все още не са завладели планетата.

— В момента ставаме свидетели на причината, поради която продължават да стрелят по нас — казах.

Грейс погледна съчувствено към сгушеното в ъгъла животно.

— Липса на логическо разсъждение.

— Липса на усещане за пространство — поправих я. — Вълците разсъждават логично, това просто не е човешката логика. Те нямат усещане за пространство, усещане за време, усещане за граници. Пограничната гора е прекалено малка за нас.

— Значи трябва да ги преместим на някое по-добро място — каза Грейс. — Някое по-слабо населено място с повече гори. Някъде, където има по-малко том-кълпепъровци.

— Винаги ще има том-кълпепъровци — произнесохме двамата с Коул едновременно. Грейс ни се усмихна тъжно.

— Трябва да е достатъчно отдалечено — продължих. — А и не бива да е частна собственост, освен ако не е наша, а аз не смятам, че сме толкова богати. Там не бива да живеят и други вълци, защото има сериозен шанс да убият много от нас още в самото начало. Трябва да има плячка, иначе просто ще умрем от глад. Плюс това не съм сигурен как можеш да хванеш двайсетина вълка. Коул се опитва от известно време и не е хванал дори един.

Грейс беше надянала упоритото си изражение, което означаваше, че е започнала да губи чувството си за хумор:

— Случайно да имаш по-добра идея?

Свих рамене.

Коул почеса голите си гърди с дръжката на метлата и каза:

— Е, нали се сещате, че не е като да се местят за първи път.

Двамата с Грейс рязко извърнахме погледи към него.

Той продължи бавно и с ленив тон, дразнейки ни преднамерено, защото знаеше, че сме нетърпеливи да чуем какво има да ни каже:

— Бек слага началото на дневника си, когато вече е върколак. Само дето дневникът не започва в Минесота.

— Хубаво — тръсна глава Грейс. — Ще се хвана на въдицата. Къде започва дневникът?

Коул посочи с метлата към регистрационния номер над вратата, „бек 89“.

— В един момент се появява истинската вълча популация и точно както каза Ринго, започва да избива нещатните вълци. Тогава Бек разбира, че единственият им шанс е да се преместят.

Почувствах се някак предаден. Не че Бек ме беше излъгал за това откъде идва — бях сигурен, че никога не го бях питал в прав текст дали винаги е живял тук, в Минесота. Освен това нямаше как да не призная, че този регистрационен номер висеше на достатъчно очевидно място. Просто… Уайоминг? В един момент се оказваше, че Коул, чиито принципно благородни цели го подтикваха да се рови из чуждите вещи, знае повече неща за Бек, отколкото аз. Част от мен ми нашепваше, че той просто беше имал смелостта да прочете дневника на Бек, за разлика от мен. Друга обаче твърдеше, че нещата в случая не опираха до смелост.

— Е, казва ли как го е направил? — попитах.

Коул ме погледна някак особено:

— Отчасти.

— В какъв смисъл отчасти?

— Той е написал единствено, че Хана им е помогнала много.

— Никога не съм чувал за тази Хана — казах. Бях пределно наясно, че гласът ми звучи предпазливо и напрегнато.

— Няма и как да си чувал — кимна Коул с все същото особено изражение. — Бек казва, че била превърната във вълк наскоро, но не успяла да задържи човешката си форма толкова дълго, колкото останалите. Спряла да се трансформира една година след като са се преместили. Казва още, че за разлика от останалите, тя изглежда е била способна да запазва някаква част от човешките си мисли, когато се трансформира. Не много, но помнела лица и се връщала на места, където е била като човек.

Сега вече знаех защо ме гледаше така. Грейс също ме гледаше. Извърнах очи.

— Хайде да извадим тази миеща мечка оттам.

Останахме смълчани за известно време, леко замаяни от липсата на сън, когато осъзнах, че чувам звуци от движение някъде по-наблизо. Поколебах се за момент, привел глава на една страна в опит да определя източника на шума.

— Охо, здравей — възкликнах. Втора миеща мечка, по-голяма от първата, беше приклекнала зад една пластмасова кофа точно до мен и ме гледаше с хитрите си очички. Тази очевидно беше далеч по-добра в спотайването от първата, защото никой от нас не бе забелязал присъствието й. Грейс проточи шия от другата страна на колата в опит да разбере какво точно гледам.

За разлика от въоръжените ми с метли бойни другари, аз разполагах единствено с голите си ръце, така че използвах тях. Пресегнах се и хванах кофата за дръжката, след което много бавно започнах да я движа към стената, оставяйки на миещата мечка само един възможен път за бягство.

Животинчето моментално се стрелна покрай стената и изскочи навън в нощта през отворената врата на гаража. Нито миг колебание. Право през вратата.

— Ама те две ли са били? — възкликна Грейс. — Мие… — тя млъкна, когато първата миеща мечка, вдъхновена от успешното бягство на другарчето си, се стрелна след него, без да прави отклонения по пътя към любимата си лейка.

— Уф — въздъхнах. — Надявам се да няма трета. Сега вече схвана идеята за вратата.

Тръгнах към вратата на гаража, за да я затворя, но докато го правех, долових погледа на Коул. Той се беше загледал след миещите мечки, присвил вежди в изражение, което за първи път нямаше за цел да излъчва сексапил.

Грейс понечи да каже нещо, но проследи погледа ми към Коул. И млъкна.

Останахме смълчани цяла минута. В далечината вълците започнаха да вият и космите на врата ми настръхнаха.

— Ето го нашия отговор — каза Коул най-накрая. — Ето какво е направила Хана. Това е начинът да изведем вълците от гората.

Той се обърна към мен:

— Един от нас ще трябва да ги поведе.