Завинаги

Девета глава

Аз бях генерал. Стоях буден през по-голямата част от нощта, преглеждайки карти и обмисляйки стратегии за начина, по който можех да се противопоставя на Коул. Столът на Бек беше моята крепост и аз се люлеех напред-назад в него. Нахвърлях бележки за потенциалния диалог, който трябваше да проведа, върху стария календар на Бек и редях пасианси на компютъра, за да предскажа изхода от неизбежния сблъсък. Ако спечелех тази игра, щях да кажа на Коул, че за да остане в тази къща, ще трябва да спазва определени правила. Ако загубех, щях да си мълча и да чакам, за да видя какво ще се случи. Докато нощта напредваше, си измислях все по трудни правила: ако спечелех, но това ми отнемеше повече от две минути, щях да напиша бележка на Коул и да я залепя върху вратата на стаята му. Ако спечелех и първият поп, който отворех, беше купа, щях да му се обадя от работа и да му прочета списъка с новите закони на съжителството ни.

Между отделните игри прехвърлях различни изречения из главата си. Някъде там със сигурност имаше думи, способни да изразят моята загриженост за Коул, без да прозвучат твърде покровителствено. Думи, които звучаха тактично, но непреклонно. Само дето така и не можех да намеря мястото, където се криеха тези думи.

От време на време се измъквах от кабинета на Бек, слизах по сумрачното стълбище на долния етаж, заставах пред прага на гостната и наблюдавах омаломощеното от припадъка тяло на Коул, за да се убедя, че диша. После раздразнението и гневът ме караха да се кача обратно в кабинета на Бек и да се върна към безсмислените си планове.

Очите ми горяха от изтощение, но не можех да заспя. Ако Коул се събудеше, можех да говоря с него. Стига само да спечелех този пасианс. Не можех да поема риска той да се събуди, а аз да не съм наоколо, за да разговарям с него. Не бях сигурен защо не можех да поема този риск… просто бях наясно, че няма начин да заспя, знаейки, че междувременно той може да се събуди.

Когато телефонът иззвъня, се извърнах толкова рязко, че столът на Бек се завъртя. Оставих го да завърши пълния си кръг, след което внимателно вдигнах слушалката.

— Ало?

— Здрасти, Сам.

Гласът на Изабел беше рязък и някак дистанциран.

— Имаш ли минутка, за да поговорим?

Да поговорим. Принципно ненавиждах телефоните като средство за разговор. Те не ти позволяват да направиш пауза или да си поемеш дъх. Човек трябва да приказва непрекъснато, което лично на мен ми се струваше неестествено. Отвърнах й предпазливо:

— Да.

— Така и нямах възможност да ти го кажа по-рано.

Продължаваше да звучи рязко и делово.

— Баща ми се среща с член на Конгреса с идеята да премахне закона за защита на вълците. Говорим за снайперисти и хеликоптери.

Не казах нищо. Не очаквах, че ще говорим точно за това. Столът на Бек все още не беше спрял напълно, така че го оставих да се завърти отново. Уморените очи горяха в черепа ми. Запитах се дали Коул вече се е събудил. Зачудих се дали все още диша. Спомних си едно малко момче с голяма шапка, което вълците събарят в снежната пряспа. Помислих си, че в момента Грейс сигурно се намира нейде ужасно далеч.

— Сам. Чуваш ли ме какво ти казах?

— Хеликоптери. Снайперисти. Да, чух те.

Гласът й беше студен.

— Грейс може да бъде простреляна в главата от триста ярда.

Тези думи ме пронизаха, но по някакъв далечен, хипотетичен начин, като при съобщение за бедствие по новините.

— Изабел, какво искаш от мен?

— Това, което винаги съм искала. Да направиш нещо.

И точно в този момент усетих липсата на Грейс далеч по-ясно и болезнено, отколкото когато и да било през изминалите два месеца. Тя ми липсваше толкова неистово, че ми се наложи да затая дъх, сякаш нейното отсъствие беше нещо реално, заседнало в гърлото ми. При това не защото присъствието й тук щеше да реши тези проблеми или пък да накара Изабел да ме остави на мира. Адски егоистичната причина се криеше във факта, че ако Грейс беше тук, тя щеше да отговори на въпроса ми по различен начин. Тя щеше да знае, че когато задавам този въпрос, не искам отговор. Щеше да ми каже да отида и да поспя, а аз щях да бъда способен да го направя. И тогава този дълъг кошмарен ден щеше да приключи, а когато се събудех на сутринта, всичко щеше да ми се вижда далеч по-поносимо. Утрините губят лечебните си свойства, ако човек ги посреща буден и разтревожен.

— Сам. Абе, бога ми, сама ли си говоря?

От другата страна на линията чух шума на преминаващи коли, когато някаква врата се отвори, и после рязкото поемане на дъх след затварянето й.

Осъзнах, че се държа като пълен неблагодарник:

— Съжалявам. Изабел.

Просто днес… днес беше един ужасно дълъг ден.

— Не думай.

Чух как чакълът хрущи под краката й.

— Той добре ли е?

Слязох с телефона на долния етаж. Минаха няколко секунди, преди очите ми да се приспособят към ярката светлина в гостната. Бях толкова уморен, че виждах край всяка лампа мъждив ореол. Изчаках, за да се убедя, че гърдите на Коул се издигат и спускат.

— Да — прошепнах. — В момента спи.

— Което си е повече, отколкото заслужава — промърмори Изабел.

Осъзнах, че е крайно време да спра да се преструвам, че не забелязвам очевидното:

— Изабел, какво има между вас двамата?

Отговор не последва.

— Вашите взаимоотношения не са моя работа — казах колебливо. — Обаче Коул е.

— О, Сам, мисля, че е малко късничко да се позоваваш на авторитета си като водач на глутницата.

Не мисля, че наистина искаше да ме засегне, но въпреки това думите й ме жегнаха. Единствено споменът за това, което Грейс ми беше казала за Изабел — за това как я е подкрепяла, когато тя си е мислела, че съм мъртъв — ме възпря да затворя телефона.

— Просто ми отговори на въпроса — има ли нещо между вас? — настоях.

— Не — отсече Изабел.

Долових реалната емоция зад това отрицание, а може би и самата тя бе искала да я доловя. Това беше не, което означаваше не и в момента. Спомних си изражението й, когато беше видяла спринцовката до Коул, и се зачудих колко голяма лъжа всъщност беше това не.

— Той има много проблеми. Не мисля, че в момента е способен на нормална връзка, Изабел — казах.

Тя не отговори веднага. Притиснах пръсти към главата си, чувствайки призрачното докосване на болката от менингита. Погледнах към картите на компютърния монитор и установих, че нямам повече ходове. Бяха ми трябвали седем минути и двайсет и една секунди, за да осъзная, че съм загубил.

— Същото важи и за теб — обади се най-накрая Изабел.