Завинаги

Двайсет и първа глава

Проблемът с Коул Сейнт Клеър беше, че човек можеше да повярва на всичко, което каже, но същевременно с това просто не биваше да му се има доверие. Той беше толкова самоуверен, че не бе трудно да повярваш в способността му да постигне невъзможното. Наред с това, обаче, беше направо изумителен задник, така че не би следвало да се вярва на нито една негова думичка.

Проблемът беше, че аз исках да му повярвам.

Коул пъхна пръсти в задните си джобове, сякаш за да покаже, че няма намерение да ме докосне, освен ако аз не направя първата крачка. С всичките книги зад него, той изглеждаше като един от онези плакати из библиотеките, на които разни звезди защитават писаното слово и ни насърчават да четем. Коул Сейнт Клеър казва: НИКОГА НЕ СПИРАЙТЕ ДА ЧЕТЕТЕ! Изглеждаше като някой, който искрено се забавлява от попадането си в подобно нетипично за него светилище на културата и морала.

Освен това изглеждаше дяволски добре.

Внезапно се сетих за едно дело, над което баща ми беше работил преди време, не си спомнях конкретните детайли — всъщност най-вероятно ставаше дума за няколко дела, течащи паралелно — помнех само, че ставаше дума за някакъв нещастник, който е бил осъден за нещо в миналото, а сега бе обвинен в нещо друго. Тогава майка ми беше казала нещо от сорта на: Защо си толкова сигурен, че отново е виновен? Не мислиш ли, че може да се е променил? Никога няма да забравя отговора на баща ми, защото беше първото и единствено умно нещо, което мислех, че някога е казвал: Хората не променят същността си. Само начините, по които я използват.

И така, ако баща ми беше прав, това означаваше, че зад тези искрени зелени очи, които се взираха в моите, се крие все същият стар Коул, напълно способен да бъде човекът, който беше някога. Човекът, който лежеше на пода пиян като свиня и искаше да събере смелост, за да се самоубие. Не знаех дали бих могла да понеса това.

Най-накрая казах:

— И твоят лек срещу върколащината е… епилепсия?

Коул изсумтя:

— О, това беше просто страничен ефект. Ще го оправя.

— Можеше да умреш.

Той ми се усмихна. Онази широка и неустоима усмивка, с чиято ширина и неустоимост той беше пределно наясно:

— Е, да, ама не умрях.

— Не мисля, че това се класифицира като липса на самоубийствени наклонности.

— Да поемаш риск не е същото като да искаш да се самоубиеш — отбеляза Коул снизходително. — В противен случай парапланеристите имат нужда от сериозна медицинска помощ.

— Парапланеристите имат парашути или каквито там шибании имат парапланеристите!

Коул сви рамене.

— Аз пък си имах теб и Сам.

— Ние дори не знаехме, че ти… — млъкнах насред изречението, защото телефонът ми звънеше. Отдръпнах се от Коул и погледнах дисплея. Баща ми. Ако изобщо съществуваше подходящ момент да оставя обаждането на гласовата си поща, това бе именно настоящият, но след вчерашната тирада на родителите ми нямаше как да не вдигна.

Знаех, че Коул ме наблюдава внимателно, докато отварям капачето.

— Изабел? — гласът на баща ми звучеше едновременно изненадано и… жизнерадостно.

— Същата. Освен ако си нямаш и друга дъщеря, което би обяснило доста неща.

Баща ми реагира така, все едно не бях казала нищо. Продължаваше да демонстрира подозрително добро настроение:

— Набрах номера ти погрешка. Исках да се обадя на майка ти.

— Ами не си се справил, защото се обади на мен. За какво пък искаш да й звъниш? Звучиш като надрусан.

Коул повдигна вежди.

— Внимавай какви ги говориш, госпожичке — отвърна баща ми машинално. — Маршал ми се обади току-що. Това момиче е било последната капка. Той ми даде думата си, че нашата вълча глутница ще бъде извадена от списъка със защитените видове и ще се разреши въздушен лов. Организират го щатските власти — този път няма да има никакви селяндури с пушки. Говорим си за хеликоптери. Ще го направят както трябва, също като в Айдахо.

— Това сигурно ли е? — попитах.

— Всичко вече е въпрос на време, за да го организират. Трябва да съберат необходимите ресурси и човешка сила, такива неща.

Именно последното изречение ме накара да осъзная сериозността на ситуацията. „Ресурси и човешка сила“ и звучеше точно като помпозна простотия, каквато Маршал би изръсил, а баща ми явно повтаряше думите, които бе чул по телефона едва преди минути.

Това беше.

Доскорошната маска на сексапилна леност беше изчезнала от лицето на Коул. Нещо в гласа или изражението ми го бе накарало да осъзнае за какво става въпрос, защото сега ме гледаше напрегнато и внимателно по начин, който ме накара да се почувствам разголена и беззащитна. Извърнах глава.

— Имаш ли някаква представа кога горе-долу ще съберат тези ресурси и хора? — попитах баща си.

Чух го, че говори с някого другиго. Събеседникът му се разсмя и баща ми се засмя в отговор.

— Какво? Виж, Изабел, не мога да говоря в момента. Казаха, че може би до месец. Ние обаче се опитваме да забързаме нещата — мисля, че ни трябва хеликоптерен пилот, който да маркира границите на зоната за лова. Ще се видим вкъщи. Хей… ти защо не си на училище?

— В тоалетната съм.

— А, хубаво. Не е нужно да вдигаш телефона в училище — отбеляза баща ми. Чух някакъв мъжки глас, който го извика по име. — Трябва да затварям. Чао, тиквичке.

Затворих рязко капачето на телефона и се загледах в книгите пред мен. Теди Рузвелт ме гледаше от корицата на някаква биографична книга за него.

— Тиквичке, а? — обади се Коул.

— Не започвай.

Обърнах се към него и за няколко секунди двамата просто се гледахме в очите. Не бях сигурна колко точно е чул от разговора. Не беше нужно да е много, за да схване същината. В изражението му все още имаше нещо, което ме караше да се чувствам странно. Също като преди, животът за Коул беше просто незначителна шега, която той намираше за донякъде забавна, но твърде глуповата в същността си. Сега обаче, пред лицето на тази нова информация, пред мен стоеше един Коул, който излъчваше… несигурност. Само за две секунди имах усещането, че мога да надзърна в недостъпните дълбини на душата му и да го видя такъв, какъвто беше в действителност… и точно тогава звънчето над вратата иззвъня и този истински Коул изчезна.

Сам стоеше на входа, а вратата се затваряше зад него.

— Кофти новини, Ринго — каза Коул и това отново беше добре познатият ми стар Коул. — Всички ще умрем.

Сам ме погледна въпросително.

— Баща ми го е направил — обясних. — Ловът скоро ще започне. В момента чакат хеликоптерния пилот.

Сам остана до вратата за един дълъг, дълъг момент, леко стискайки и отпускайки челюстта си. В изражението му имаше някаква странна решителност. Зад него, върху гърба на окачената на стъклото табелка, пишеше „затворено“.

Тишината се проточи толкова дълго, че вече бях на път да кажа нещо, когато той заяви с изненадващо официален тон:

— Ще изведа Грейс от гората. Останалите също, но тя е мой приоритет.

Коул вдигна очи при тези думи:

— Мисля, че мога да ти помогна с това.