Завинаги

Двайсет и седма глава

Открих Сам, облегнат върху парапета на предната веранда, издължен, тъмен силует, трудно различим сред нощния мрак. Беше удивително колко много емоция излъчваше единствено с извивката на раменете си и начина, по който беше свел брадичка. Дори за някого като мен, който смяташе, че усмивката си е просто усмивка, беше лесно да долови безсилието и тъгата в приведения му гръб, подгънатото коляно, извъртяното на една страна стъпало.

Внезапно се почувствах изпълнена с неувереност и възбуда, също както първия път, когато го бях срещнала.

Без да паля лампата, аз отидох до него и се облегнах на парапета, несигурна какво би трябвало да кажа. Исках да подскачам диво, да му се увеся на врата, да го ударя с юмрук по гърдите, да се хиля като луда или да се разплача. Нямах представа какво би следвало да бъде протоколното поведение в такъв момент.

Сам се извърна към мен и на слабата светлина, струяща от прозореца, видях, че по бузите му има набола брада. Докато ме беше нямало, бе остарял. Пресегнах се и погалих лицето му с ръка, а той се усмихна тъжно.

— Боли ли те? — попитах. Боже, колко много ми беше липсвало това да го докосвам.

— Защо трябва да ме боли?

— Ами защото те галя срещу посоката, в която ти расте брадата — предположих. Бях неописуемо щастлива от това да стоя тук, с длан върху небръснатата му буза.

Всичко беше кошмарно, но същевременно и прекрасно. Исках да се усмихвам и си помислих, че очите ми най-вероятно вече го правеха, защото върху устните на Сам бе изгряла объркана полуусмивка, сякаш не беше съвсем сигурен дали това е правилната реакция в момента.

— Освен това — добавих, — здрасти.

При тези ми думи Сам най-накрая се усмихна истински и промълви нежно:

— Здравей, ангел мой.

Той обви шията ми с ръце и ме притисна към себе си в пламенна прегръдка, а аз го хванах през кръста и го стиснах с всички сили. Обожавах да целувам Сам, но нито една целувка не можеше да се сравни с очарованието на този момент. Дъхът му в косите ми, ухото ми, притиснато към неговата тениска. Телата ни сякаш се сливаха, създавайки едно по-силно и по-решително същество, Грейс — и — Сам.

Без да ме изпуска от обятията си, той попита:

— Успя ли вече да хапнеш нещо?

— Малко хляб. Открих и едни обувки с дървени подметки, ама не ставаха за ядене.

Сам се разсмя тихичко. Бях толкова щастлива да чуя смеха му; смехът, за който бях копняла толкова дълго.

— Не сме много добри в пазаруването — призна той. Притиснала буза към тениската му — платът ухаеше на омекотител — аз смотолевих:

— Никак не обичам да пазарувам. Всеки път е едно и също, седмица след седмица. Бих искала един ден да имам достатъчно пари, за да може някой друг да пазарува вместо мен. Нужно ли е да си богат за нещо подобно? Не искам гъзарска къща. Просто някой, който да ми пазарува.

Сам се замисли, продължавайки да ме притиска към себе си.

— Смятам, че колкото и да си богата, ще трябва да ходиш на пазар.

— Обзалагам се, че кралицата на Англия не пазарува лично.

Той духна лекичко в ухото ми.

— Така е, но пък тя яде едно и също всеки ден. Желирани змиорки, сандвичи с риба треска и кифлички с мармит.

— Обзалагам се, че дори не знаеш какво е мармит — отбелязах. — Това с нещо, което се маже върху хляб и е отвратително. Бек ми го каза — пусна ме Сам от прегръдката си и отново се облегна на парапета, след което погледна към мен. — Студено ли ти е?

Отне ми секунда, за да схвана подтекста: Имали опасност да се трансформираш?

Аз обаче се чувствах добре, чувствах се истинска. Стабилна в човешката си форма. Поклатих глава и се облегнах на парапета до него. Известно време просто стояхме мълчаливо в мрака, загледани в нощния безкрай. Когато погледнах към Сам, видях, че е преплел пръсти, притиснал ръцете си една към друга толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.

Наклоних глава настрани и я облегнах на рамото му. Единствено тениската му делеше бузата ми от топлината на кожата му. При досега с мен Сам въздъхна, но във въздишката му нямаше тъга.

— Мисля, че това е северно сияние — каза той.

— Къде? — огледах небосвода, без да вдигам глава.

— Ето там. Над дърветата. Виждаш ли го? Розовото сияние.

Присвих очи. В мрака блестяха милиони звезди.

— Или пък са светлините на бензиностанцията. Нали се сещаш, онази „Куикмарт“, която се намира на изхода от града.

— Това е потискаща и прагматична мисъл — отбеляза Сам. — Предпочитам да вярвам, че е нещо магическо.

— В северните сияния има точно толкова магия, колкото и в „Куикмарт“ — настоях. Бях писала курсова работа по темата, така че бях далеч по-запозната с научната страна на тези явления, отколкото бих била по принцип. Въпреки това трябваше да призная, че в идеята за слънчевия вятър и атомите, увлечени в светлинния си танц, имаше някакво зрънце магия.

— Това също е потискаща и прагматична мисъл.

Вдигнах глава и го погледнах:

— Което не им пречи да са красиви.

— Освен ако това там наистина не е „Куикмарт“.

Сам ме изгледа замислено по начин, който ме накара леко да се напрегна. После добави някак неохотно, сякаш внезапно се беше усетил, че е забравил добрите си маниери:

— Уморена ли си? Можем да влезем вътре, ако искаш.

— Не съм уморена. Искам просто да остана с теб още мъничко. Преди всичко отново да стане трудно и объркващо.

Той извърна поглед към нощното небе и се намръщи, след което каза бързо:

— Хайде да отидем и да проверим дали това наистина е северно сияние.

— Случайно да имаш самолет?

— Имам фолксваген — отвърна той сериозно. — Трябва да отидем на някое тъмно място, по-далеч от „Куикмарт“ Насред пустошта на Минесота. Искаш ли?

Сега на лицето му се беше изписала онази срамежлива усмивка, която толкова много обичах. Имах чувството, че са минали векове, откакто я бях виждала за последно.

— Ключовете у теб ли са? — попитах.

Той тупна с длан по джоба си.

Посочих с ръка към прозорците на горния етаж:

— Ами Коул?

— Той спи, подобно на всички останали по това време от денонощието.

Не му казах, че Коул всъщност не спеше. Той видя колебанието ми и го разтълкува погрешно:

— Ти си прагматичната от нас двамата. Това лоша идея ли е? Нямам представа, може и да е лоша идея.

— Искам да отидем — казах, след което се пресегнах и стиснах здраво ръката му. — Няма да се бавим.

Когато влязохме във фолксвагена, паркиран на тъмната алея за коли, и двигателят възвести събуждането си с ръмжене, се почувствах така, сякаш се готвехме да направим нещо далеч по-голямо от простото преследване на светлини в небето. Можехме да отидем навсякъде. Да потърсим дали на този свят е останала магия. Сам пусна отоплението докрай, докато аз изтеглях назад седалката си, която някой беше преместил твърде напред. Сам се пресегна и стисна за миг ръката ми, преди да хване скоростния лост и да включи на задна.

— Готова ли си?

Ухилих му се. За първи път, откакто бях в болницата, всъщност дори отпреди болницата, се чувствах като старата Грейс, онази, която можеше да направи всичко, стига да си го науми.

— Винаги готова!

Поехме по улицата. Сам се протегна и ме перна по ухото с пръст, при което колата леко се отклони встрани. Той се изсмя на себе си, след което изправи волана.

— Гледай през прозореца — каза ми, — след като на мен очевидно ми е трудно да правя две неща едновременно. Казвай ми накъде да карам. Там, където светлините ти се виждат най-ярки. Вярвам на преценката ти.

Притиснах лице към прозореца и се загледах към розовите отблясъци в небето. Първоначално ми беше трудно да определя откъде идва светлината, така че просто насочвах Сам по най-тъмните пътища, които ни отдалечаваха от уличните лампи и града. С отминаването на минутите ми ставаше все по-лесно да откривам пътя на север. Всеки следващ завой ни отвеждаше все по-далеч от къщата на Бек, все по-далеч от Мърси Фолс, все по-далеч от Пограничната гора. Внезапно се бяхме озовали на цели километри разстояние от живота си и препускахме по съвършено прав път под безкрайното, обсипано със звезди небе. В подобни нощи не беше трудно да повярваш, че някога, не чак толкова отдавна, хората са разчитали единствено на звездната светлина.

— През 1859 година е имало соларни бури, които са направили северното сияние толкова ярко, че хората са можели да четат на светлината му — обадих се.

Сам не подложи на съмнение казаното:

— Откъде знаеш тези неща?

— Просто са ми интересни.

Усмивката му се беше завърнала. Онази леко развеселена усмивка, която показваше, че е очарован от моето свръхразвито ляво мозъчно полукълбо.

— Кажи ми още нещо интересно.

— Северните сияния били толкова силни, че хората в телеграфните станции изключвали акумулаторите на машините си и ги захранвали със силата на сиянията — казах.

— Това вече е невъзможно — разсмя се Сам, но беше ясно, че ми вярва. — Кажи ми още нещо интересно.

Протегнах се и докоснах ръката му, положена върху скоростния лост. Когато прокарах палец по вътрешната страна на китката му, усетих как кожата му настръхва. Върховете на пръстите ми откриха белега с неестествено гладката повърхност и назъбените краища.

— Не чувствам нищо върху белезите си — каза тихо Сам. — Кожата върху тях е абсолютно безчувствена.

Сключих пръстите си около китката му. Усетих пърхането на пулса му.

— Можем просто да продължим напред. Да се махнем — промълвих.

Той не каза нищо и първоначално реших, че не е разбрал какво имам предвид. После обаче видях как стисна волана по-силно. На слабата светлина от таблото видях, че все още има кал под ноктите на дясната си ръка. За разлика от мен не се бе отървал от мръсната си кожа.

— За какво си мислиш? — попитах.

Гласът му беше леко дрезгав, когато ми отговори, сякаш му костваше усилия да произнесе думите:

— Мислех си, че по същото време миналата година не бих искал да го правим.

Преглътна.

— Мислех си, че сега, ако имахме възможност да го сторим, нямаше да се поколебая дори за миг. Можеш ли да си го представиш?

Можех. Можех да си представя живот на някое друго, далечно място, където щяхме да започнем от нулата. Само двамата. Веднага щом си го представих обаче — чорапите на Сам върху радиатора, книгите ми, разпилени по малката кухненска маса, мръсните чаши от кафе в мивката — се замислих за това, което трябваше да изоставя: Рейчъл, Изабел, Оливия и най-накрая — родителите си. Бях ги загърбила с такава решителност при съмнителното чудо на трансформацията си, че старият ми гняв към тях вече ми изглеждаше притъпен и далечен. Те вече нямаха никакъв контрол над бъдещето ми. Всъщност нищо на този свят нямаше контрол над бъдещето ми, като изключим температурните изменения.

Точно тогава внезапно видях северното сияние през прозореца от страната на Сам, ясно и ярко, очевидно нямащо нищо общо с лампите на някоя сграда:

— Сам, Сам! Погледни! Завий, завий, завий натам!

Сред небесната шир вляво от нас бавно се извиваше раздърпана розова панделка от светлина, пулсираща подобно на живо същество. Сам отби по някакъв тесен черен път, който ни изведе насред безкрайно, обгърнато в мрак поле. Колата подскачаше в дупките, а камъчетата барабаняха по каросерията. Зъбите ми изтракаха, когато преминахме през някаква бабуна. Сам нададе вик, който се сля с лудото вибриране на фолксвагена.

— Спри тук! — наредих.

Полето се простираше надалеч във всички посоки. Сам дръпна ръчната спирачка и двамата едновременно политнахме към предния прозорец.

Северното сияние беше увиснало в небето над нас. Подобно на ярък розов път, то се извиваше във въздуха и изчезваше отвъд дърветата, очертано от по-тъмна, пурпурна аура. Светлините трептяха, проблясваха и потъмняваха, разгръщаха се и се свиваха. В един момент светлината беше ярка и плътна — път към небесата, а в следващия се разпадаше на цяла армия от хиляди малки светлинки, които маршируваха на север.

— Искаш ли да излезем? — попита Сам. Ръката ми вече беше върху дръжката на вратата. Въздухът навън беше достатъчно студен, за да потръпна, но засега бях добре. Отидох при Сам, който беше минал пред колата и се бе облегнал върху капака. Настаних се до него, а излъчваната от двигателя топлина ни обгърна, създавайки преграда между нас и нощния студ.

Двамата заедно вдигнахме погледи. Равното черно поле наоколо караше небето да изглежда необятно като океан. С вълка вътре в мен и Сам до мен, ние бяхме двойка приказни същества и аз почувствах как всъщност сме неразделна част от този свят, от тази нощ, от тази безгранична мистерия. Сърцето ми затуптя по-бързо поради причина, която не можех да определя ясно. Знаех единствено, при това с кристална яснота, че Сам се намира едва на няколко сантиметра от мен, гледа към звездното небе, а нощният студ превръща дъха му в облачета пара.

— Когато си толкова близо, е трудно да повярваш — казах, а гласът ми незнайно защо трепна, докато произнасях повярваш, че сиянието не е магическо.

Сам ме целуна.

Целувката му попадна в крайчето на устните ми, защото лицето ми все още беше извърнато нагоре, но въпреки това не беше плаха и лека, а съвсем истинска. Обърнах се към него и се целунахме отново, този път както трябва. Устните ми горяха от непознатия досег с наболата му брада, а когато той докосна ръката ми, усетих ясно грапавината на мазолите по пръстите му върху кожата си. Цялото ми същество беше изпълнено от неудържим първичен копнеж. Не можех да разбера как нещо, което бяхме правили толкова много пъти, можеше да бъде толкова странно, ново и плашещо.

Докато се целувахме, вече нямаше значение, че допреди броени часове съм била вълк и скоро отново щях да се превърна в такъв. Нямаше значение, че отвъд пределите на този прекрасен миг светът беше осеян с хиляди капани, заложени специално за нас двамата. Единственото, което имаше значение, бе това: носовете ни се докосваха, устните му бяха меки и нежни, а сърцето ми се раздираше от сладостна болка.

Сам отдръпна устни от моите, за да притисне лице към шията ми, и остана така, държейки ме здраво в обятията си. Беше ми малко трудно да дишам заради пламенната му прегръдка, пък и предницата на фолксвагена се забиваше болезнено в бедрото ми, но за нищо на света не бих му позволила да ме пусне.

Сам каза нещо, което не можах да разбера, защото устните му бяха притиснати към кожата ми.

— Какво каза? — попитах.

Той ме пусна и погледна към мястото, където бях облегнала ръка върху предния капак, след което плъзна палеца си по безименния ми пръст и се загледа в докосващите ни се ръце, сякаш бе очарован от това, което вижда.

— Липсваше ми това да гледам лицето ти — промълви нежно, но така и не ме погледна, докато го казваше.

Над нас светлините трептяха и се променяха. Нямаха начало или край, но въпреки това изглеждаха така, сякаш ни напускаха. Отново се замислих за калта под ноктите му, за драскотините върху слепоочието му. Какво друго се беше случило, докато бях в гората?

— На мен ми липсваше това да си имам лице — подчертах. Тази реплика ми се беше сторила забавна, докато се оформяше в главата ми, но когато я произнесох, нито един от двама ни не се засмя. Сам отдръпна ръката си и вдигна очи към северното сияние, а аз внезапно осъзнах колко гадно се държах, как така и не му бях казала нищо мило; нищо, което би му било приятно да чуе след толкова дълга раздяла. Моментът да отвърна на думите му обаче беше отминал, а не знаех как да кажа нещо, което да не прозвучи сладникаво и клиширано. Зачудих се дали да не му кажа обичам те, но дори самата мисъл да го произнеса гласно ме накара да се почувствам странно. Нямах представа защо беше така; всъщност аз наистина го обичах, толкова силно, че чак болеше.

Това обаче не променяше факта, че не знаех как да го кажа. Затова просто протегнах ръка към него и той я взе в своята.

Извън колата светлините бяха още по-впечатляващи; имах чувството, че самият въздух край нас се движеше и блещукаше във виолетово и розово. Протегнах свободната си ръка над мен, сякаш можех да докосна северното сияние. Беше студено, но това беше приятен студ, от онзи тип, който те кара да се чувстваш жив. Над главите ни небосводът бе толкова ясен, че можехме да видим всяка звезда, която можеше да види нас. Сега, след като бях целунал Грейс, не можех да спра да мисля за това как я докосвам. Имаше толкова много места, по които исках да прокарам пръсти: мекичката кожа в сгъвката на лакътя й, извивката точно над бедрената й кост, нежната изпъкналост на ключицата. Неистово копнеех да я целуна отново, защото просто не можех да се наситя на устните й, исках още и още, но вместо това двамата просто се държахме за ръце, зареяли погледи нагоре, в безкрая на нощта. Чувството ми напомняше за пропадане или може би за полет.

Бях разкъсван между подтика да се отскубна от хватката на този магически съзерцателен миг и да пристъпя към онова още и желанието си да остана тук завинаги, изпълнен с копнеж и обгърнат от сигурност. В секундата, когато прекрачехме отново прага на къщата, ловът на вълците щеше да се превърне в нещо истинско и материално, а аз не бях готов затова.

Неочаквано Грейс ме попита:

— Сам, ще се ожениш ли за мен?

Трепнах и извърнах очи към нея, но тя продължаваше да гледа към звездите, все едно просто се бе поинтересувала какво мисля за времето днес. Погледът й обаче беше някак съсредоточен и напрегнат, в пълен контраст с небрежния й тон.

Не знаех какво очаква да й отвърна. Имах желанието да се разсмея гръмко, защото внезапно осъзнах, че тя беше права — да, горите щяха да ми я отнемат през студените месеци, но тя не умираше; не я бях изгубил завинаги. Сега тя беше тук, до мен, и в сравнение с този факт всичко друго изглеждаше дребно, незначително, лесно преодолимо.

Изведнъж светът ми се стори прекрасно място, изпълнено с перспективи. Изведнъж видях бъдещето и разбрах, че искам да го изживея.

Осъзнах, че Грейс все още очаква отговора ми, така че я придърпах по-близо, чак докато носовете ни се докоснаха под светлините на северното сияние.

— Предложение ли ми правиш?

— Просто искам да си изясня нещата — отвърна Грейс. На устните й обаче беше изгряла една мъничка, искрена усмивка, защото вече беше прочела мислите ми. Вятърът леко движеше кичур руса коса пред лицето й; изглеждаше като нещо, което би трябвало да я гъделичка, но тя дори не трепваше. — Искам да кажа, че така май ще е по-добре, отколкото да живеем в грях.

При тези думи вече се разсмях, защото бъдещето можеше и да е доста опасно, но аз я обичах и тя ме обичаше, а светът беше красив и обагрен с розови светлини.

Тя ме целуна лекичко:

— Кажи да.

Беше започнала да трепери.

— Добре — съгласих се. — Имаме сделка.

Въпреки шеговития си тон, почувствах тези думи като нещо истинско и материално; нещо, което можех да докосна.

— Наистина ли го искаш? — попита ме тя. — Не го казвай, ако не го искаш наистина.

Гласът ми така и не успя да прозвучи толкова сериозно, колкото се чувствах:

— Наистина го искам.

— Хубаво — каза Грейс и просто ей така аз я видях как се изпълва с увереност и спокойствие, сигурна, че намеренията ми спрямо нея са сериозни. Тя въздъхна леко и преплете пръсти с моите. — Сега можеш да ме отведеш у дома.