Завинаги

Петдесет и седма глава

Чувствах се омърсен, когато Бек се трансформира обратно, все едно бях съучастник в престъпление. Това ми напомни по толкова неумолим начин за предишния ми живот, когато се криех от зимата и имах своето семейство, че усетих как мислите започват да ми се изплъзват, за да ме предпазят. Очевидно не бях единственият, който се чувстваше така. Коул обяви, че „отива да покара“, и тръгна нанякъде със старото беемве на Улрик. Грейс се мотаеше наоколо, докато аз правех хляб толкова усърдно, сякаш животът ми зависеше от това, след което я оставих да наглежда фурната, докато отида да се изкъпя. Да отмия спомените от себе си. Да си напомня, че засега имах своите ръце, човешката си кожа и лицето си.

Не бях сигурен колко време беше минало, откакто бях влязъл под душа, когато чух вратата на банята да се отваря и затваря.

— Вкусно е — заяви Грейс. Капакът на тоалетната чиния проскърца, докато тя се опитваше да се настани по-удобно върху нея. — Добра работа, Сам.

Не можех да я видя, но можех да подуша миризмата на хляб. Чувствах се странно смутен от факта, че тя беше в банята, докато аз стоях под течащата вода. Някак това да се къпя в нейно присъствие беше много по-интимно от секса. Чувствах се хиляди пъти по-гол, дори и зад тъмната завеса на душа.

Погледнах към сапуна в ръката си и го разтърках по ребрата си.

— Благодаря.

Грейс остана смълчана, на няколко сантиметра от другата страна на завесата. Не можех да я видя, значи и тя не можеше да види мен.

— Добре ли си се насапунисал? — попита след малко.

— О, за бога, Грейс — възкликнах и тя се разсмя.

Последва ново мълчание. Измих си ръцете между пръстите.

Един от ноктите ми бе нащърбен от триенето в струните на китарата. Огледах го, за да видя дали трябва да направя нещо по въпроса, но беше малко трудно да диагностицирам проблема на бледата оранжева светлина, която проникваше през завесата на душа.

— Рейчъл каза, че ще дойде с мен утре, когато отида да видя родителите си — обади се отново Грейс. — Утре вечер. Тогава е свободна.

— Нервна ли си?

Самият аз бях нервен, а дори нямаше да ходя, защото Грейс ме беше помолила да не го правя.

— Нямам представа. Това е нещо, което просто трябва да стане. Така ще сваля съмненията от теб. Освен това трябва да бъда официално жива за погребението на Оливия. Рейчъл каза, че ще я кремират.

Тя млъкна. Последва дълга пауза, запълнена единствено с шума на водата, блъскаща тялото ми и плочките. След малко Грейс се обади отново.

— Този хляб е отличен.

Разбрах. Смяна на темата.

— Улрик ме научи как да го правя.

— Леле, какъв талантлив тип. Говори с немски акцент, че и хляб прави.

Тя бутна с пръст завеската на душа; когато докосна голото ми бедро, аз се дръпнах притеснено.

— Нали знаеш, че след пет години можем да го правим двамата?

Не ми бяха останали телесни части за миене. Бях пленник под душа, освен ако някак не успеех да достигна кърпата си иззад завесата или пък да убедя Грейс да ми я подаде. Не мислех, че щеше да ми я подаде.

— Да правим хляб с немски акцент? — попитах.

— Точно това имах предвид — отвърна тя. В тона й имаше лековата нотка. Радвах се да я чуя. В момента малко несериозност ми идваше добре.

— Ще ми подадеш ли кърпата?

— Ще трябва да излезеш, за да си я вземеш.

— Хитруша — промърморих. Все още имаше топла вода. Застанах под струята, загледан в неравните разстояния между плочките под душа. Върховете на пръстите ми бяха започнали да гъбясват, а космите на краката ми бяха залепнали един към друг, оформяйки мокри сплъстени стрелки, сочещи към стъпалата ми.

— Сам? Мислиш ли, че Коул е прав за лечението? За менингита, който върши работа, ако си вълк? Мислиш ли, че трябва да опитам?

Това беше твърде труден въпрос, за да мога да му отговоря точно сега, след срещата ни с Бек. Да, аз исках тя да се излекува. Въпреки това имах нужда от доказателство, различно от самия мен, че този лек ще проработи. Исках нещо, което да превърне ужасната участ на Джак в незначителен процентен шанс за възможния изход. Бях рискувал всичко, за да получа човешкото си тяло, но сега, когато ставаше дума за Грейс, не исках тя да прави същото. От друга страна, как би могла да има нормален живот, без да се излекува?

— Не знам. Имам нужда от повече информация.

Това прозвуча твърде официално, като нещо, което Кьониг би казал. Събирам допълнителна информация.

— Мисълта ми е, че така или иначе, не е нужно да се притесняваме за това, докато не дойде зимата — каза Грейс. — Просто се чудех дали се чувстваш излекуван.

Не знаех какво да й кажа. Не се чувствах излекуван. Чувствах се точно както се беше изразил Коул — почти излекуван. Ветеран от войната с фантомна болка в ампутирания крайник. Все още чувствах вълка, който бях някога: той беше жив в клетките ми и спеше неспокойния си сън в очакване да бъде разбуден от рязка промяна в температурата, прилив на адреналин или игла във вената. Не знаех дали това усещане беше истинско, или просто си внушавах. Не знаех дали някой ден щях да се почувствам уверен в кожата си и да приема човешкото си тяло за даденост.

— Изглеждаш излекуван — настоя Грейс.

Видях лицето й, което ме наблюдаваше през процепа в края на завесата. Тя ми се ухили и аз извиках възмутено. Грейс се протегна покрай мен и затвори крана.

— Опасявам се — каза тя, издърпвайки завесата и подавайки ми кърпа, — че това е нещо, с което ще трябва да свикнеш с напредването на годинките.

Стоях мокър срещу нея и се чувствах извънредно смешен, а Грейс се усмихваше предизвикателно. Не ми оставаше нищо друго, освен да преодолея неловкостта. Вместо да взема кърпата, хванах брадичката й с мокрите си пръсти и я целунах. Водата от косата ми капеше по бузите и устните ни. Мокрех тениската й, но тя, изглежда, нямаше нищо против. Цял един живот, прекаран по този начин, ми се струваше твърде привлекателна идея. Казах галантно:

— Искрено се надявам, че това е обещание.

Грейс пристъпи под душа с обутите си в чорапи крака и обви ръце около мокрото ми тяло.

— Стопроцентово.