Завинаги

Петдесет и първа глава

Веднага щом видях полуострова, разбрах че това място наистина можеше да бъде решението на проблемите ни.

Не че входът изглеждаше особено представителен. Над портата имаше грубо скована арка, в дървото бяха прогорени думите „Хижа Найф Лейк“, а от двете й страни се издигаше ограда от дънери. Кьониг изруга тихичко, борейки се с катинара, докато той не изщрака, след което ни показа как оградата от дънери преминава в телена мрежа, закована за вечнозелените дървета на всеки два метра. Звучеше учтиво и делово, все едно беше агент по продажба на недвижими имоти, който развежда потенциалните си клиенти из някое скъпоструващо парче земя.

— Какво става, когато оградата стигне до водата? — попитах. До мен Грейс размаза някакъв комар. Бяха ужасно много, въпреки че беше студено. Радвах се, че сме дошли толкова рано през деня, защото тук горе въздухът безмилостно забиваше ледените си зъби в кожата.

Кьониг потупа мрежата, която си остана стабилно закована в ствола на близкия бор.

— Както вече казах, тя продължава няколко метра навътре в езерото. Казах го, нали? Искате ли да хвърлите един поглед?

Не бях сигурен дали искам да хвърлям погледи, при положение че изобщо не знаех какво точно търся. Над нас някакъв дрозд нададе продължителния си вик, който прозвуча като разклатена ръждива люлка. По-нататък можех да чуя друга птица, в чиято песен се долавяше нещо като френско р, по-далеч се разпищя трета, а след това и още една, докато край мен се разгръщаха безкрайните плътни пластове от дървета и птици, характерни за местата, където в продължение на стотици и стотици хектари не е стъпвал човешки крак. Докато стоях насред тази стара борова гора, отдавна изоставена от хората, можех да доловя миризмата на стадо сърни, на пъплещи бобри, на малки гризачи, които ровеха в каменистата почва. Във вените ми запулсира нервна превъзбуда. Вълкът в мен вземаше превес над човешката ми същност със сила каквато не бях усещал от много време насам.

— Аз искам — обади се Грейс. — Ако нямаш нищо против.

— Нали за това сме тук — каза Кьониг и тръгна сред дърветата. Крачката му беше уверена както винаги. — Не забравяйте да се прегледате за кърлежи, когато приключим.

Последвах го доволен, че можех да оставя Грейс да се оглежда за конкретните детайли, докато самият аз вървях през гората и опитвах да си представя глутницата на това място. Растителността беше гъста и бе трудно да си пробиеш път през нея, а земята беше покрита с папрат, която криеше под себе си дупки и камъни. Оградата беше достатъчна, за да задържи големите животни навън, за разлика от Пограничната гора, така че тук вълците нямаше да имат конкуренция. Нямаше нещо, което да ги заплашва. Кьониг беше прав; ако успеехме да преместим глутницата, не бихме могли и да се надяваме на по-добро място.

Грейс ме стисна за лакътя, а шумът, който вдигна, за да стигне до мен, ме накара да осъзная колко много съм изостанал.

— Сам — промълви тя останала без дъх, сякаш си беше мислила за същото като мен. — Видя ли хижата?

— Всъщност гледах папратта — признах.

Тя ме хвана за ръката и се разсмя звънко и щастливо; не я бях чувал да се смее така от много дълго време.

— Папратта — повтори и прегърна ръката ми. — Откачалка си ми ти. Ела с мен.

Да се държим за ръце по този начин в присъствието на Кьониг ми се видя някак твърде показно, най-вероятно защото преплетените ни пръсти бяха първото нещо, върху което полицаят спря погледа си, когато излязохме на поляната с хижата. Той си беше сложил бейзболна шапка, за да се предпази поне отчасти от мухите наоколо, което някак го караше да изглежда още по-официален, и стоеше пред дървена къща, която ми се видя огромна. Грубата дървена фасада с множество прозорци изглеждаше като нещото, което туристите сигурно си представят, когато стане дума за Минесота.

— Това ли е хижата?

Кьониг ни поведе към нея, ритайки боклуците от асфалтираната площадка пред сградата:

— Аха. Някога изглеждаше доста по-добре.

Бях очаквал… всъщност, не, дори не бях очаквал, а просто се бях надявал да открия някаква малка хижичка, някакви осигуряващи подслон руини, в които членовете на глутницата можеха да живеят в човешката си форма. Когато Кьониг беше използвал думата „курорт“, не смятах, че има предвид точно това. Мислех, че става въпрос за преувеличени истории за проваления семеен бизнес. Когато тази сграда е била построена, със сигурност е изглеждала наистина впечатляващо.

Грейс измъкна ръката си от моята и отиде, за да надникне през един от прашните прозорци, заслонявайки очите си с ръце. Стените бяха обрасли с бръшлян, а самата Грейс стоеше насред стигащ до глезените й треволяк, който бе покарал в цепнатината между асфалта и основите. Сравнена с всичко наоколо, тя изглеждаше страшно мъничка в чистите си дънки, облечена е едно от моите дълги якета, с руси коси разпилени по раменете.

— Изглежда ми доста приятно — заяви Грейс, а звукът на гласа й ме изпълни с още повече любов към нея.

Щом осъзна, че в думите й няма сарказъм. Кьониг се съгласи:

— Предполагам, че е така. Трябва да знаете обаче, че тук вече няма електричество. Възможно е да го пуснете отново, но това означава, че хората от енергото ще трябва да идват веднъж месечно, за да засичат електромерите.

Грейс, която все така стоеше с лице, притиснато към стъклото, заговори отново:

— Охо, това ми звучи като началото на някой филм на ужасите. Онова, което виждам там вътре, е голяма камина, нали? Значи мястото може да стане подходящо за обитаване дори и без ток, стига човек да прояви малко мисъл.

Застанах до нея и погледнах през прозореца. Видях голяма мрачна стая с огромна камина в единия край. Всичко изглеждаше сивкаво и изоставено; килими, безцветни заради праха изсъхнало цвете в саксия, окачена на стената глава от някакво животно, което отминалите години бяха направили неразпознаваемо. Това беше изоставено хотелско фоайе, видение от Титаник, намиращ се на океанското дъно. Мъничката колиба от предварителните ми очаквания изведнъж ми се видя като нещо далеч по-приятно и уютно.

— Мога ли да огледам останалата част от имота? — попитах, докато се отдръпвах от прозореца. Внимателно изтеглих Грейс по-далеч от виещия се по стената бръшлян, защото забелязах, че беше отровен.

— Разбира се — каза Кьониг, а после добави след кратка пауза: — Сам?

Произнесе името ми някак предпазливо, което ме наведе на мисълта, че това, за което иска да ме пита, няма да ми хареса.

— Кажете, сър?

Думата сър ми се изплъзна, преди изобщо да осъзная какво казвам, а Грейс веднага извърна очи към Кьониг, без дори да ме погледне. Причината беше в начина, по който полицаят беше произнесъл Сам.

— Джефри Бек е законният ти осиновител, нали така?

— Да — потвърдих. Сърцето ми се сви, при това не защото отговорът ми беше лъжа, а защото не разбирах причината Кьониг да ме пита за нещо подобно. Може би беше на път да размисли относно идеята си да ни помогне. Опитах се да прозвуча безгрижно — Защо питаш?

— Опитвам се да преценя дали трябва да възприемам това, което ти е сторил, като престъпление — обясни Кьониг.

Въпреки че се намирахме далеч от юрисдикцията му, насред нищото, аз разбрах какво има предвид. А той имаше предвид следното: аз, прикован към снежните преспи пред една най-обикновена къща, с топлия вълчи дъх върху лицето си. Сега вече пулсът ми наистина се ускори. Може би той никога не беше имал намерение да ни помогне. Може би целта на цялото това пътуване и всеки наш разговор беше да повдигне обвинение срещу Бек. Откъде можех да знам какви бяха мотивите му? Лицето ми гореше; май беше твърде наивно от моя страна да повярвам, че едно ченге ще ни помогне доброволно.

Задържах погледа му, въпреки препускащото в гърдите ми сърце.

— Нямало е как да знае, че родителите ми ще се опитат да ме убият.

— Именно това прави действията му още по-отвратителни според мен — отвърна Кьониг толкова бързо, че трябва да се е досещал как точно ще опитам да го оборя. — Ако те не се бяха опитали да те убият и респективно не бяха изчезнали от общата картина, какви са били намеренията му? Да те отвлече? Дали е щял да те вземе, ако те не бяха улеснили нещата за него?

Грейс се намеси:

— Не можеш да обвиняваш някого за нещо, което евентуално е щял да направи.

Погледнах към нея. Чудех се дали си мисли същото, за което си мислех и аз.

Кьониг продължи:

— Въпреки всичко, той е накрал тези два вълка да нападнат Сам с намерението да го нарани.

— Никой не ме е наранявал — промърморих, но извърнах очи.

— Аз възприемам това, което ти е причинил, като нараняване — каза мрачно Кьониг. — Кажи ми, Грейс, би ли отишла при нечие чуждо дете, за да го ухапеш?

Грейс се намръщи.

— Ами ти, Сам? Не, нали? Това, че повечето хора не знаят за оръжието, което Джефри Бек е използвал срещу теб, не променя факта, че говорим за нападение.

От една страна, аз знаех, че е прав, но от другата стоеше Бек, когото познавах, онзи Бек, който ме беше изградил като личност. Ако Грейс смяташе, че аз съм добър и благороден, това беше така, защото Бек ме бе научил да бъда такъв. Ако той е бил чудовище, не би ли следвало самият аз да съм едно умалено копие на същото това чудовище? През всичките тези години бях знаел как съм дошъл в глутницата. Бавно движещата се кола, вълците, смъртта на Сам Рот, син на семейство от средната класа в Дълът, единият член от което беше работил в пощата, а другият беше стоял в някакъв офис и се бе занимавал с неща, които изобщо не изглеждаха като работа за седемгодишното му дете. Когато, вече пораснал, поглеждах назад, ми беше ясно, че нападението изобщо не е било инцидент. Вече пораснал, аз знаех, че зад това стоеше Бек. Че той беше инициаторът на всичко. Самата дума „инициатор“ беше толкова неумолима, че нямаше как да смекча значението й.

— Той правил ли е с теб нещо друго, Сам? — попита Кьониг.

В продължение на една предълга минута изобщо не можех да разбера за какво точно ме пита. След това рязко завъртях глава:

— Не!

Кьониг ме наблюдаваше укорително. Мразех го заради това, че ми бе отнел Бек, но мразех Бек дори и повече, задето беше позволил да ми бъде отнет толкова лесно. Липсваха ми времената, когато на света съществуваха единствено понятията правилно и грешно, а между тях нямаше нищо.

— Спри — промълвих. — Просто спри. Моля те.

Грейс произнесе внимателно:

— В момента Бек е вълк. Смятам, че ще бъде много трудно да го подведеш под отговорност, а дори и да успееш, мисля, че в момента той си излежава присъдата.

— Съжалявам — каза Кьониг и вдигна ръце, сякаш бях насочил оръжие срещу него. — Просто разсъждавам като ченге. Прав си. Аз просто… Всъщност няма значение. Трудно е да си избиеш тези неща от главата, щом веднъж се замислиш над тях. Твоята история. Историята на глутницата. Както и да е. Искаш ли да влезеш в хижата? Самият аз мисля да вляза за минутка. Искам да се уверя, че вътре няма нищо, което би могло да изкуши някой член на семейството да се върне за него.

— Първо ще се поразходя — казах. Бях изпълнен с облекчение, че Кьониг наистина беше този, който изглеждаше. Всичко, свързано с плана му, ми се виждаше толкова крехко и несигурно. — Ако не е проблем.

Кьониг кимна отсечено, все така гледайки ме извинително. Пробва бравата на входната врата. Тя се отвори лесно и той влезе вътре, без да поглежда към нас.

Когато се скри в хижата, аз тръгнах към задната й страна, а Грейс ме последва, след като отскубна един кърлеж от крачола на дънките си и го смачка с нокът. Нямах ясна идея къде точно искам да отида, просто ми се щеше да се отдалеча, да навляза по-навътре сред дивото; предполагам, че ми се искаше да видя езерото. Покрита с дъски пътечка ни отведе сред дърветата на трийсетина метра от хижата, преди да изчезне сред тревата и трънаците. Заслушах се в песните на птиците и звука на стъпките ни. Следобедното слънце обагряше всичко наоколо в отсенки на златистото и зеленото. Вътрешно се чувствах безмълвен, малък и спокоен.

— Сам, това може и да проработи — обади се Грейс.

Не я погледнах. Мислех си за километрите, които ни деляха от дома. В момента къщата на Бек ми изглеждаше като тъжен спомен.

— Тази хижа е страховита — промълвих.

— Може да се почисти — каза Грейс, след което повтори: — Това може и да проработи.

— Знам. Знам, че може.

Пред нас се издигаше голямо възвишение, увенчано със скали, по-дълги от фолксвагена ми, блестящи и гладки, сякаш оформени от морските вълни. Грейс се спря само за секунда, преди да се покатери нагоре, а аз я последвах, така че скоро двамата застанахме на най-високата точка от полуострова, която бяхме достигали до момента. Дори и тя обаче се оказа недостатъчно висока, за да видим върховете на най-старите дървета. Споходи ме лек световъртеж, предизвикан от усещането, че земята под нас се движи, а самите ние сме се приближили малко повече до небесата. Никога не бях виждал толкова високи борове в Мърси Фолс. Един от тях се издигаше близо до възвишението и Грейс протегна ръка, за да прокара пръсти по кората му със замечтано изражение:

— Толкова е красиво — промълви тя, след което изви врат, за да види извисяващия се над нас връх на бора.

Имаше нещо прекрасно в начина, по който изглеждаха устните й, леко разтворени от изумление; имаше нещо прекрасно в извивката на гърба и краката й, а самата тя изглеждаше толкова на място върху тези скали, издигащи се насред нищото.

— Толкова е лесно да те обича човек — казах аз тихо.

Грейс отдръпна ръка от ствола на дървото и се обърна към мен. Наклони глава на една страна, все едно току-що й бях казал някоя загадка и тя трябва да отгатне отговора:

— Защо изглеждаш толкова тъжен?

Пъхнах ръце в джобовете си и се загледах в земята под скалата. Там долу имаше дузина различни нюанси на зеленото, стига човек да се загледа по-внимателно. Като вълк бих могъл да видя само един от тях.

— Това е мястото. Но аз ще бъда този, който трябва да го направи, Грейс. Коул иска да стане така. Не можем да хванем с капани всичките вълци, а и нямаме достатъчно хора, за да ги превозим дотук. Единственият ни шанс е някой да ги поведе, а този някой трябва да бъде вълк, запазил човешките си спомени за посоката. Исках това да бъде Коул. Разсъждавах по този начин: ако всичко е логично и справедливо, трябва да бъде той. Той обича да бъде вълк. Това е неговата наука, това са неговите играчки. Ако светът беше справедлив, Коул щеше да бъде този, който да ги поведе. Само дето няма да стане. Той ми каза, че не може да запази нищо в главата си, когато е вълк. Каза, че е искал да го направи, но не е успял.

Чувах дишането на Грейс, бавно и внимателно, но мина доста време, преди тя да се обади:

— Ти вече не се трансформираш.

Знаех решението на този проблем. Беше ми пределно ясно.

— Коул може да ме трансформира отново.

Тя измъкна едната ми ръка от джоба и положи присвитите ми пръсти върху дланта си. Можех да усетя лекия й, стабилен пулс под палеца си.

— Бях започнал да възприемам това за даденост — казах, докато бавно движех пръстите си по кожата й. — Бях започнал да смятам, че никога повече няма да ми се наложи да го правя. Бях започнал да се харесвам като личност.

Исках да й кажа колко отчаяно не исках дори да си мисля за трансформация. Как най-накрая бях започнал да мисля за себе си в сегашно време, как бях започнал да възприемам живота си като нещо, разпростиращо се през годините, а не приковано към топлите месеци. Обаче не вярвах, че гласът ми ще успее да ме отведе там, където искам, а дори и да го споделях с нея, това нямаше да направи нещата по-лесни. Така че просто замлъкнах отново.

— О, Сам — въздъхна тя, обгърна врата ми с ръце и ме остави да положа лице върху рамото й. Пръстите й се плъзнаха през косата ми. Чух я как преглъща. — Когато ние…

Обаче не довърши. Притисна ме към себе си толкова силно, че дъхът ми трябваше някак да се промъкне покрай тялото й, за да избяга навън. Целунах я по ключицата, а косите и гъделичкаха лицето ми. Тя въздъхна.

Защо трябваше да усещам всичко като сбогуване?

Гората шумеше край нас: птичките пееха, водата ромолеше, вятърът шепнеше сред листата; това беше звукът на нейното дихание, преди да пристигнем, и щеше да остане и след като си тръгнем. Природата беше изтъкана от интимни, неизказани вопли и нашите бяха просто поредната нишка във воала й.

— Сам.

Кьониг беше застанал в основата на възвишението. Двамата с Грейс се отдръпнахме един от друг. Върху устните ми беше залепнал косъм от косата й. Махнах го.

— Телефонът ти звъня и прекъсна, преди да оставят съобщение на гласовата поща. Всъщност тук обхватът е толкова лош, че е трудно някой да пробие. Обаждаха се от домашния ти телефон.

Коул.

— Трябва да се връщаме — каза Грейс, която вече слизаше надолу също толкова отривисто, колкото се бе изкачила. Тя застана до Кьониг и двамата се загледаха в скалата и обкръжаващата я гора, докато аз крачех към тях.

Кьониг посочи леко с глава към дърветата край нас:

— Какво мислиш?

Погледнах към Грейс и той направи същото. Тя просто кимна.

— И ти ли си на същото мнение? — попита ме Кьониг.

Усмихнах се печално.

— И аз така си помислих — каза той. — Това е добро място, на което да се изгубиш.