Завинаги

Четирийсет и трета глава

Грейс се чувстваше по-стабилна в човешкото си тяло, така че прекарахме деня навън. Тя се смъкна надолу на седалката си в колата, докато аз влязох в „Долар Парейд“, за да й купя малко чорапи и тениски, а после отидох до магазина за хранителни стоки и взех нещата от списъка, който ми беше подготвила. Наслаждавах се на измамното усещане за делничност и рутина. То обаче се помрачаваше от факта, че Грейс трябваше да се крие в колата, защото официално се водеше изчезнала, самият аз все още бях свързан с Пограничната гора и нейната глутница, а двамата бяхме пленници в къщата на Бек, очакващи присъдите ни да бъдат произнесени.

Занесохме покупките у дома, а аз сгънах от списъка на Грейс хартиено жеравче, което окачих на тавана в спалнята си при останалите. То се опита да полети към прозореца, понесено от въздушното течение, но когато, без да искам, го чукнах с рамо, връвчицата му се оплете с тази на съседното жеравче.

— Искам да видя Рейчъл — заяви Грейс.

— Добре — отвърнах. Вече държах ключовете си в ръка.

Паркирахме колата край гимназията малко преди последния звънец и го зачакахме в мълчание да възвести края на учебния ден. В мига, когато това стана, Грейс се смъкна надолу на задната седалка, за да не може никой да я забележи отвън.

Имаше нещо странно и ужасяващо в това да седим край старата й гимназия и да наблюдаваме как учениците започват да се събират на групички в очакване на автобусите. Движеха се по двама или по трима. Всичко наоколо беше в ярки цветове: шарените раници, висящи от раменете им, пъстрите им тениски, носещи мотото на някой отбор, свежите зелени листа на дърветата край паркинга. Разговорите на учениците бяха безмълвни заради вдигнатите прозорци на колата ми и си помислих, че ако бъдат лишени от гласовете си, тези хора биха могли да комуникират изцяло чрез езика на тялото. Имаше толкова много ръкомахания, сбутвания, отметнати назад заради бурен смях глави. Те нямаше да имат нужда от думи, ако прегърнеха мълчанието и се научеха да говорят без тях.

Погледнах към часовника на таблото. Бяхме тук едва от няколко минути, но на мен ми се струваше, че е минало много повече време. Денят беше прекрасен, по-близък до лятото, отколкото до пролетта, един от онези безоблачни дни, в които небето изглежда необятно и недостижимо. Учениците продължаваха да излизат навън, но все още не разпознавах никого от тях. Беше изминала цяла вечност, откакто бях чакал Грейс след края на часовете, а тогава аз бях този, който трябваше да се крие от времето навън.

Чувствах се толкова по-стар от всичките тези… деца. Те завършваха гимназия, така че някои от тях трябваше да са на моите години, колкото и странно да ми се струваше това. Не можех дори да си представя как, понесъл раницата си, крача сред тях към спирката на автобуса или към колата си. Чувствах се така, сякаш никога не съм бил млад като тях. Дали съществуваше някаква алтернативна вселена, в която Сам Рот никога не беше срещал вълците, никога не беше губил родителите си, никога не беше напускал Дълът? Как ли би изглеждал този Сам, който ходеше на училище, будеше се в коледната утрин и целуваше майка си по бузата в деня на дипломирането си? Дали този Сам, свободен от тежестта на белезите, имаше китара, гадже, хубав живот?

Чувствах се като някакъв воайор. Исках да се махна оттук.

Точно тогава тя се появи. Рейчъл беше облечена в права кафява рокля, изпод която се подаваха раирани пурпурни чорапи, и крачеше сама и с мрачно изражение към далечния край на паркинга. Свалих прозореца на колата си. Всичко, което се случваше, ми напомняше за произволна страница от криминален роман. Момчето я извика от колата си. Тя се приближи; знаеше, че полицията го подозира, но той винаги й се беше струвал ужасно мил…

— Рейчъл — извиках.

Очите й се разшириха и й трябваше доста време, за да докара някакво поне умерено приятно изражение. Тя се спря на десетина фута от прозореца на фолксвагена, събрала крака и вкопчила ръце в двата ремъка на раницата си.

— Здрасти — промърмори. Изглеждаше предпазлива. Или пък тъжна.

— Може ли да поговорим за минутка?

Рейчъл премести поглед от мен към сградата на училището и после отново към мен.

— Става — отвърна тя, но така и не дойде по-близо. Това, че не смее да се приближи, ме нарани. И също така означаваше, че ще трябва да крещя всичко, което имах да й казвам, насред паркинга, а това определено не беше добра идея.

— Имаш ли нещо против да дойдеш малко по-близо? — попитах.

Тя сви рамене, но не се приближи.

Оставих двигателя включен и излязох навън, затваряйки вратата след мен! Рейчъл не се помръдна, когато отидох при нея, но веждите й леко се смръщиха.

— Как си? — попитах внимателно.

Тя ме погледна, прехапала долната си устна. Изглеждаше толкова покъртително тъжна, че в момента ми беше трудно да възприема решението на Грейс да дойдем тук като грешка.

— Много съжалявам за Оливия — казах.

— Аз също съжалявам — отвърна тя някак решително. — Джон го понася много зле.

Трябваха ми няколко секунди, за да си спомня, че Джон беше братът на Оливия.

— Рейчъл, тук съм заради Грейс.

— Какво за Грейс? — попита тя предпазливо. Много бих искал да ми се довери, но предполагах, че нямаше причини да го прави.

Намръщих се и погледнах към учениците, които се качваха в автобусите. Всичко наоколо ми напомняше за реклама на учебно заведение: съвършено синьо небе, яркозелени листа, очеизбождащо жълти автобуси. Рейчъл само допълваше картинката; тези раирани чорапи изглеждаха като нещо, което човек трябва да си поръча от каталог. Рейчъл беше приятелка на Грейс. Грейс вярваше, че тя може да пази тайна. При това не коя да е тайна, а нашата тайна. Въпреки че вярвах в преценката й, ми беше удивително трудно да споделя истината с това момиче.

— Първо трябва да знам можеш ли да пазиш тайна, Рейчъл.

— Говорят някои доста лоши неща за теб, Сам.

Въздъхнах:

— Знам. Чувал съм ги. Надявам се знаеш, че не бих наранил Грейс, но… в момента не е нужно да ми вярваш за това, Рейчъл. Просто искам да знам дали ако става дума за нещо важно, нещо изключително важно, ти би могла да пазиш тайна. Бъди откровена с мен.

Виждах колко много й се искаше да свали гарда.

— Мога да пазя тайна — заяви тя.

Прехапах устна и затворих очи за миг.

— Не мисля, че си я убил — добави Рейчъл толкова небрежно, сякаш ми казваше, че според нея тази вечер няма да вали, защото небето е ясно. — Ако това ще ти помогне.

Отворих очи. Наистина ми помогна.

— Добре. Ето как стоят нещата. Знам, че ще ти прозвучи откачено, но… Грейс е жива, тя все още е тук, в Мърси Фолс, и е добре.

Тя се приведе към мен:

— Нали не я държиш заключена в мазето си?

Неприятният момент беше, че в някаква степен правех именно това.

— Много смешно, Рейчъл. Не я държа вързана против волята й. Тя се крие и все още не иска да се показва. Ситуацията е твърде деликатна, за да…

— Леле майко, бременна е от теб! — възкликна Рейчъл и вдигна ръце във въздуха. — Знаех си. Знаех си.

— Рейчъл. Рейч. Рейчъл.

Тя продължи да говори, без да ми обръща внимание:

— … След всичко, което сме говорили с нея и въпреки това… не, кому е нужно да вложи малко мисъл в цялата работа? Не и на нея. Тя…

— Рейчъл — прекъснах я рязко. — Грейс не е бременна.

Тя ме стрелна с поглед. Помислих си, че и двамата започвахме леко да се изтощаваме от този разговор.

— Хубаво. Какво е тогава?

— Ами… ще ти бъде малко трудно да повярваш. Всъщност не знам как точно да ти го кажа. Може би ще е по-добре, ако го чуеш от Грейс.

— Сам, нали знаеш, че имаме часове по сексуална култура?

Изстрелях на един дъх:

— Рейчъл, не. Не става дума за това. Грейс ме накара да ти кажа „Яките гръдни мускули на Питъри“. Нямам представа какво означава това, но тя ми каза, че така ще се увериш, че съобщението е от нея.

Можех да видя как думите започнаха да си проправят път през мозъка й, докато обмисляше смисъла им и това дали има начин да съм ги изтръгнал от Грейс по някакъв подъл начин.

— Тогава защо не ми казва всичко това лично? — попита тя предпазливо.

— Защото не искаш да влезеш в колата! Тя не може да излезе навън, затова излязох аз. Грейс се води изчезнала, нали се сещаш? Ако просто беше дошла при колата, когато те повиках, тя щеше да ти помаха от задната седалка.

Когато видях, че все още се колебае, потрих лицето си с ръце.

— Виж, Рейчъл, просто отиди там и надникни вътре. Аз ще остана тук. Така няма да имам възможност да те ударя по главата с бутилка от бира и да те напъхам в багажника. Това по-добре ли ти звучи?

— Може би ако се отдалечиш още малко… Съжалявам, Сам, но гледам телевизия и знам как стават тези неща.

Притиснах пръсти към основата на носа си.

— Виж. Обади се на мобилния ми телефон. Той е в колата. Грейс също е в колата. Тя ще го вдигне и ти ще можеш да разговаряш лично с нея, без да ти се налага да се приближаваш.

Рейчъл измъкна телефон от страничния джоб на раницата си:

— Кажи ми номера си.

Изрецитирах го и тя го набра.

— Звъни — осведоми ме тя.

Посочих към фолксвагена. Рингтонът ми едва се чуваше през затворената врата.

— Никой не вдига — заяви Рейчъл с обвинителен тон. Още докато го казваше, прозорецът от страната на шофьора се смъкна и Грейс надникна навън.

— Ох, за бога! — прошепна тя достатъчно силно, за да може Рейчъл да я чуе. — Изглеждате ужасно подозрително, като просто си седите там. Планирате ли да влезете вътре или какво?

Рейчъл се ококори.

Хванах главата си с ръце.

— Сега вярваш ли ми?

— Ще ми обясниш ли защо е минала в нелегалност? — попита Рейчъл.

Махнах с ръка към Грейс.

— Мисля, че ще прозвучи по-добре, ако тя ти го каже.