Завинаги

Двайсет и шеста глава

Когато возех някого от родителите си, винаги се превръщах в по-лош шофьор, отколкото бях в действителност. Независимо колко време от живота си бях прекарала с ръце на волана, трябваше просто на съседната седалка да се разположи родителско тяло и аз на секундата започвах да набивам спирачки твърде рязко, да завивам твърде рано и да натискам лостчето за чистачките, когато се пресягах, за да включа радиото. Освен това, въпреки че принципно никога не говорех с хора, които нямаше как да ме чуят (Сам Рот се бе оказал бележитото изключение от това правило), с родител в колата започвах да се зъбя на другите шофьори относно фукльовските табели на колите им, да мърморя за това колко бавно карат или да коментирам как си пускат мигача три километра преди да завият.

Това беше и причината, когато фаровете ми осветиха някакво спряло напречно на пътя камионоподобно возило с предница, сочеща към канавката, да промърморя:

— Браво, пич, страхотно си паркирал.

Майка ми, която беше станала сънлива заради виното и часа от денонощието, внезапно се изправи в седалката си:

— Изабел, отбий зад тях. Може да имат нужда от помощ.

Просто исках да се прибера у дома, за да се обадя на Сам или Коул и да разбера какво се е случило с Грейс. Намирахме се само на някакви си три километра от къщата, така че беше крайно нечестно съдбата да ми изиграе подобен номер. Да не говорим, че камионът имаше малко съмнителен вид.

— Мамо, ти беше тази, която ми каза никога да не спирам, за да не бъда изнасилена или отвлечена от някой демократ.

Мама тръсна глава и извади пудриера с огледалце от чантата си:

— Никога не бих казала такова нещо. Това ми звучи като реплика на баща ти.

Тя отвори капачето и се огледа в малкото огледалце.

— Аз бих казала либерал.

Намалих. Камионоподобното нещо всъщност се оказа камионетка с брезентово покривало над каросерията от онзи тип, при закупуването на който най-вероятно трябваше да предоставиш документ, че си на повече от петдесет, и изглеждаше като собственост на някое дърто пиянде, което е спряло, за да драйфа.

— С какво можем да им помогнем, така или иначе? — попитах. Напънах се да измисля основателна причина някой да отбие от пътя, като се изключи драйфането. — Не можем да… сменим спукана гума.

— Виж, там има ченгета — посочи мама. Така си беше, полицейската кола също беше спряла край пътя, но до момента каросерията на камиона беше скривала сигналните светлини. Тя добави небрежно. — Може би ще имат нужда от медицинска помощ.

Мама живееше с надеждата, че някой ще има нужда от медицинска помощ. Тя винаги гореше от желание някой да се нарани на детската площадка, докато бях малка. Хвърляше по едно око към кухните в ресторантите за бързо хранене, очаквайки някоя печка да избухне в пламъци. Докато бяхме в Калифорния, непрекъснато се спираше, когато забележеше някакъв инцидент. Подобно на супергерой, тя долиташе с вик: НЯКОЙ ДА ИМА НУЖДА ОТ ЛЕКАР? АЗ СЪМ ЛЕКАР! Веднъж татко ми беше казал, че не бива да й се подигравам за това; било й е много трудно да получи докторската си степен заради семейни проблеми и сега просто се радва на възможността да казва на хората, че е лекар. Добре де, хубаво, разбирах радостта от новопридобитото й звание, но все си мислех, че е надживяла детинския си ентусиазъм от него.

Въздъхнах и отбих зад камиона. Справих се далеч по-добре от него със задачата да не оставям половината от превозното си средство на пътя, но това надали минава за особено постижение. Майка ми веднага изскочи от джипа, а аз я последвах с далеч по-малко ентусиазъм. Отзад на камионетката имаше три лепенки — „Да живее армията!“ „Затвори си телефона и след това шофирай“ и — напълно необяснимо — „Предпочитам да живея в Минесота“.

Когато заобиколих камионетката, видях ченге, което разговаряше с някакъв червенокос мъж с бяла тениска и тиранти, защото имаше шкембе, но не и задник. По-интересният момент беше, че през отворената врата на камионетката забелязах оставения върху шофьорската седалка пистолет.

— Доктор Кълпепър — кимна с топла усмивка полицаят.

Майка ми превключи на карамеления си глас — онзи, който се сипе върху ти толкова бавничко, че човек така и не осъзнава кога е започнал да се задушава:

— Полицай Хейфорт. Спрях, за да видя дали нямате нужда от помощ.

— Много мило от ваша страна — усмихна се още по-широко Хейфорт. Беше пъхнал палци под колана с кобура си. — Това дъщеря ви ли е? Красавица е също като вас, докторе.

Майка ми възрази. Хейфорт настоя. Червенокосият мъж пристъпваше от крак на крак. Те проведоха кратък разговор за комарите през това време от годината. Червенокосият заяви, че скоро ще станат далеч по-стръвни. Нарече ги „мръсни кръвопийци“.

— За какво ви е пистолетът? — попитах.

И тримата извърнаха очи към мен.

Свих рамене:

— Просто се чудех.

— Ами… — обади се Хейфорт. — Оказва се, че господин Лундгрен е решил да вземе избиването на вълците в свои ръце и привлече вниманието ми.

Червенокосият господин Лундгрен запротестира:

— Е, вижте, господин полицай, знаете, че нещата не стоят точно по този начин. Аз просто забелязах гадината и я застрелях от колата си. Това не е съвсем същото.

— Предполагам, че не е — каза Хейфорт. — Факт е обаче, че имаме мъртво животно, а никой не би следвало да стреля по нищо след залез. Особено пък с 38-калибров револвер. Сигурен съм, че знаете това много добре, господин Лундгрен.

— Почакайте — възкликнах. — Вие сте убили вълк?

Мушнах ръце в джобовете на якето си. Потреперих, въпреки че не беше чак толкова студено.

Хейфорт махна с ръка към предницата на камионетката и поклати глава.

— Съпругът ми казва, че никой не бива да стреля по тях, докато не започне въздушния лов — каза майка ми. Карамеленият й глас леко се беше втвърдил. — Защото в противен случай може да ги подплаши и те да се скрият.

— Това е съвършено вярно — кимна Хейфорт.

Пристъпих към канавката, натам, накъдето беше посочил Хейфорт, проследена от тъжния поглед на червенокосия. Сега вече можех да видя козината на мъртвото животно, която се подаваше над тревата.

Мили боже, а по възможност и ти, Свети Антоний, знам, че съм ви молила за много глупави неща, но това е наистина важно: моля ви, нека това да не е Грейс.

Знаех, че тя би трябвало да е в безопасност със Сам и Коул, но въпреки това си поех дълбоко дъх и направих още една крачка към трупа. Твърдата козина леко се полюшваше от вятъра. Имаше малка кървава дупка на бедрото, още една над предната лапа и трета, точно зад черепа. Горната част на главата представляваше доста неприятна картинка там, където куршумът беше излязъл. Ако исках да видя дали очите са ми познати, трябваше да коленича, но не си направих труда да проверявам.

— Това е койот — заявих укорително.

— Точно тъй, госпожице — потвърди Хейфорт весело. — Големичък е, а?

Издишах. Дори градско момиче като мен можеше да види разликата между вълк и койот. Господин Лундгрен или беше ударил някое и друго питие в повече, или просто беше искал да изпробва новия си пистолет.

— Не сте имали много проблеми от подобно естество, нали? — попита майка ми Хейфорт. Задаваше въпроса си по начина, по който го правеше, когато искаше да научи някаква информация по-скоро за баща ми, отколкото за себе си. — Говоря за хора, които са решили лично да се захванат с избиването на вълците? Държите нещата под контрол, нали?

— Правим всичко, което е по силите ни — отвърна Хейфорт. — Повечето местни разбират каква е ситуацията и не искат да прецакат работата, преди да са дошли хеликоптерите. Не бих се изненадал обаче, ако имаме един-два инцидента, преди да започне същинският лов. Лудите глави ще си останат луди глави, каквото и да правим.

Докато казваше последното, той махна с ръка към господин Лундгрен, все едно че той не можеше да го чуе.

— Както казах — правим всичко, което е по силите ни.

Майка ми не изглеждаше особено удовлетворена от този отговор. Тонът й беше малко студеничък, когато промърмори:

— Казвам същото и на пациентите си.

Тя се извърна към мен и се намръщи.

— Изабел, не пипай това.

Все едно имах намерение да го направя. Изкатерих се обратно през треволяците и застанах до нея.

— Не сте пили тази вечер, нали докторе? — попита Хейфорт, когато мама тръгна към колата. Двамата с нея се спогледаха. Враждебност с карамелена глазура.

Мама му се усмихна широко:

— О, да, пила съм — тя млъкна за малко, давайки му възможност да осмисли казаното. — Затова Изабел шофира. Хайде, Изабел.

Когато влязохме в колата, мама изсумтя в секундата, в която затръшна вратата след себе си:

— Проклети селяндури. Мразя го този тип. Тази история може би ще ме излекува завинаги от филантропските ми пристъпи.

Дори за миг не й повярвах. Следващия път, когато решеше, че може да помогне по някакъв начин, тя пак щеше да изскочи от колата още в движение. Независимо дали някой искаше помощта й или не.

Предполагах, че в някои отношения се превръщам в копие на майка си.

— Двамата с баща ти обсъждахме възможността да се върнем в Калифорния — обади се тя. — Когато всичко това приключи.

За малко да блъсна колата.

— И кога точно планирахте да ми го кажете?

— Когато нещата станат малко по-сигурни. Имам няколко предложения за работа там; остава само да уточним работното време и да видим за колко ще успеем да продадем къщата.

— Нека да повторя — имах известни проблеми с поемането на въздух. — Кога точно планирахте да ми го кажете?

Майка ми прозвуча объркано:

— Но, Изабел… скоро ще отидеш в колеж, а всичките в списъка ти, с изключение на два, се намират в Калифорния. Така ще ти е по-лесно да си идваш вкъщи. Освен това бях останала с впечатление, че мразиш Мърси Фолс.

— Така си е. Мразя го. Просто… не мога да повярвам, че никой от вас не си направи труда да ме информира, че има такава възможност, преди…

Не бях сигурна как да довърша изречението, така че просто млъкнах.

— Преди какво?

Вдигнах безпомощно едната си ръка във въздуха. Бих вдигнала и двете, но все пак трябваше да държа волана.

— Нищо. Калифорния. Супер. Иха!

Замислих се за това. Щях да натъпча огромните си палта в кашони, щях да имам социален живот, щях да живея на място, където никой не знаеше гнусната история за смъртта на брат ми. Щях да заменя Грейс, Сам и Коул за живот, пълен с направени по телефона планове, топли дни и дебели учебници. Факт е, че плановете ми за бъдещето включваха идеята да отида в калифорнийски колеж. Просто бъдещето идваше доста по-бързо, отколкото бях очаквала.

— Не мога да повярвам, че онзи човек е объркал койота с вълк — обади се майка ми, докато завивах по алеята пред къщата. Помнех деня, в който бяхме дошли тук за първи път. Тогава си бях помислила, че къщата изглежда като декор от филм на ужасите. Сега видях, че съм забравила лампата в стаята си включена, и това ми напомни за сцена от детска книжка — огромно имение, сякаш излязло от епохата на Тюдорите, с едно малко, обляно в жълта светлина прозорче на последния етаж. — Те нямат нищо общо!

— Е — промълвих, — някои хора виждат това, което им се иска да видят.