Завинаги

Дванайсета глава

Трансформирах се рано един следобед. Казвам „един“ следобед, защото нямах абсолютно никаква представа за времето. Не знаех колко бе минало от последния път, когато бях самата себе си в „При Бен: Риболовни принадлежности“. Бях наясно единствено с факта, че се намирам в малкото, обрасло с храсталаци паркче близо до къщата на Изабел. Лицето ми беше притиснато към калта, покриваща цветната мозайка, която бях видяла за първи път преди няколко месеца. Явно бях лежала тук достатъчно дълго, защото камъните се бяха отбелязали върху бузата ми. Някъде над мен патиците край езерото бяха увлечени в шумен разговор. Изправих се внимателно и когато се убедях, че краката ме държат, изчистих повечето от полепналите по тялото ми листа.

Произнесох на глас „Грейс“. Патиците спряха да крякат.

Бях невероятно доволна от това, че мога да си спомня името си. Вълчето ми битие беше снижило драстично стандартите ми за чудесата. Възможността да го произнеса ясно и отчетливо доказваше, че човешката ми форма е достатъчно стабилна, за да рискувам да отида до дома на семейство Кълпепър. Проникналите през клоните слънчеви лъчи стоплиха гърба ми, докато се промъквах между дърветата. След като се убедих, че алеята за коли е празна — в крайна сметка, бях чисто гола — притичах през двора до задната врата.

Последния път, когато Изабел ме беше довела тук, тази врата беше отключена. Помня как изкоментирах този факт и Изабел ми каза, че винаги забравя да я заключи.

И, днес отново беше забравила.

Внимателно се вмъкнах вътре и открих телефона в безупречно чистата и лъскава кухня. Миризмата на храна беше толкова неустоима, че за момент просто стоях с телефона в ръка, преди изобщо да ми хрумне, че трябва да набера съответния номер. Изабел вдигна веднага.

— Здрасти — казах. — Аз съм. В момента съм у вас. Тук няма никого.

Стомахът ми изкъркори. Погледнах към кутията за хляб, от която примамливо се подаваше опаковката на франзела.

— Не мърдай от там — нареди ми тя. — Ей сега идвам.

Половин час по-късно Изабел ме откри в залата с ловните трофеи на баща й, облечена в старите й дрехи и ядяща франзела. Мястото беше забележително по един крайно зловещ начин. Като за начало беше огромно; таванът беше на височината на двуетажна постройка, беше сумрачно като в музей, а помещението бе по-дълго от цялата къща на родителите ми. Също така бе пълно с дузини препарирани животни. Предполагах, че Том Кълпепър е убил всичките. Дали беше законно да застреляш лос? Всъщност имаше ли изобщо лосове в Минесота? Смятах, че ако някой изобщо ги е виждал, това трябваше да съм самата аз. Може би си ги беше купил. Представих си мъже в униформи на доставчици, които разтоварват мъртви животни със стиропорена опаковка на рогата.

Вратата се затвори зад Изабел, а звукът отекна като в църква. Резонансът от почукващите й по пода токчета насред пълната тишина само подсили църковното усещане.

— Изглеждаш отвратително щастлива — отбеляза тя, когато застана до мен, защото продължавах да се хиля срещу лоса. — Дойдох максимално бързо. Виждам, че си открила гардероба ми.

— Да — отвърнах. — Благодаря ти за дрехите.

Тя хвана ръкава на старата жълта тениска с надпис „Академия Санта Мария“, която бях облякла:

— Тази тениска събужда ужасни спомени. По онова време бях Изабел К., защото моята най-добра приятелка също се казваше Изабел. Изабел Д. Леле, каква кучка беше.

— Не исках да съсипя нещо хубаво, в случай че се трансформирам — обясних, стрелвайки я с поглед. Бях ужасно щастлива да я видя. Всеки друг от приятелите ми най-вероятно би ме прегърнал, след като не сме се виждали от толкова много време. Само дето не смятах, че Изабел прегръща, когото и да било, при каквито и да е обстоятелства. Усетих как нещо в стомаха ми се усуква — ясно предупреждение, че може и да не остана Грейс за толкова дълго, колкото се надявах. — Баща ти ли е застрелял всичките тези животни? — попитах.

Изабел се намръщи:

— Не всичките. Предполагам, че някои от тях е отегчил до смърт с тирадите си.

Изминахме няколко фута и аз се спрях пред препариран вълк със стъклени очи. Очаквах, че в мен ще се надигне ужас, но нищо подобно не се случи. Малките кръгли прозорци пропускаха тесни снопове светлина, които падаха върху лапите на вълка. Беше проскубан, изсъхнал и прашен, изглеждаше така, сякаш никога не е бил жив. Очите му бяха направени в някоя фабрика и не можеха да ми кажат кой точно е бил този вълк като звяр или като човек.

— От Канада е — обади се Изабел. — Попитах го. Не е някой от вълците в Мърси Фолс, така че не е нужно да го зяпаш.

Не бях сигурна дали трябва да му вярвам.

— Липсва ли ти Калифорния? — попитах. — И Изабел Д.

— Аха — отвърна Изабел, след което смени темата. — Обади ли се на Сам?

— Не можах да се свържа с него.

Телефонът му се беше включил директно на гласова поща най-вероятно пак беше забравил да го зареди и батерията му беше паднала. Пробвах да не позволя на разочарованието да се изпише върху лицето ми. Изабел не би ме разбрала, пък и в момента нямах по-голямо желание да споделям мъката си с нея от това, което демонстрираше самата тя.

— И аз не можах — кимна тя. — Оставих му съобщение в работата.

— Благодаря ти — казах. Истината обаче беше, че не вярвах да се задържа още много в собственото си тяло. Напоследък се трансформирах в човек за по-дълго време и на разни неприятно отдалечени от цивилизацията места, но въпреки това все още не оставах в човешката си форма за повече от час. Понякога дори не успявах да остана човек толкова, че да може доскоро вълчият ми мозък да регистрира промяната във формата ми. Нямах представа колко време беше минало. Всичките тези дни, които безмълвно отминаваха край мен…

Погалих муцуната на вълка. Беше прашна и твърда, все едно докосвах лавица. Искаше ми се да съм в къщата на Бек и да спя в леглото на Сам. Или дори в собствения си дом, където да се подготвям за последния си месец в училище. Заплахата от скорошна трансформация обаче караше всичките ми останали притеснения да изглеждат незначителни.

— Грейс — обади се Изабел. — Баща ми се опитва да накара един свой приятел от Конгреса да му помогне да извади вълците от списъка със защитените видове. Иска да докара хеликоптери и да ги избие от въздуха.

Стомахът ми започна да се извива отново. Направих няколко крачки по разкошния дървен под и се приближих до следващото животно — изумително голям заек, замръзнал завинаги насред скока си. Между задните му крака имаше паяжина. Том Кълпепър… нужно ли беше да продължава с манията си да преследва вълците? Нямаше ли да спре най-накрая? Знаех, че няма. Той не възприемаше тази си мания като отмъщение, а като предотвратяване на бъдещи инциденти. Беше рицар на правдата, размахал меча си, за да не последват и други невинни хора съдбата на собствения му син. Ако наистина, ама наистина се постараех, бях способна да видя нещата от неговата гледна точка и за две секунди да спра да го възприемам като чудовище. Заради Изабел.

— Същата си като Сам! — отсече Изабел. — Изобщо не изглеждаш притеснена. Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти — казах тихо. Погледнах към отраженията ни в блестящото дърво. Беше забележително приятно да видя мътните, размазани очертания на човешкото си тяло. Внезапно усетих как ме изпълва носталгия по любимите ми дънки. Въздъхнах. — Просто съм малко уморена от всичко това. В момента имам твърде много проблеми на главата, за да се занимавам и с този.

— Да, ама някой трябва да се занимае с него. Независимо дали ти харесва или не. А Сам е по-лишен от усещане за практичност дори и от… — Изабел се запъна, очевидно неспособна да се сети за нещо, по-зареяно в облаците от Сам.

— Знам, че трябва да се заемем с проблема — казах уморено. Неприятното усещане в стомаха ми отново напомни за себе си. — Това, което трябва да направим, е да ги преместим, но точно в момента не мога да измисля как точно ще стане това.

— Да ги преместим?

Приближих се бавно до следващото животно. Беше някакъв вид гъска, която тичаше с разперени криле. Може би идеята беше, че в момента се приземява. Падащата косо следобедна светлина си играеше със зрението ми и черното око на гъската изглеждаше така, сякаш мъртвата птица ми намига.

— Очевидно е, че трябва да ги отведем далеч от баща ти. Той няма да спре. Все някъде трябва да има по-безопасно място.

Изабел се разсмя. Кратък смях, напомнящ на изсъскване.

— Обожавам начина, по който даде разумно предложение за две секунди, а Сам и Коул не могат да измислят нищо вече втори месец.

Погледнах към нея. Тя ме дари с крива усмивка, повдигайки едната си вежда. Това явно беше нейният начин да покаже, че е възхитена от мен.

— Е, може и да не свърши работа — промърморих. — Искам да кажа, че в крайна сметка преместването на цяла глутница диви животни…

— Така си е, но поне е някаква идея. Хубаво е да видя някого, който знае как да използва мозъка си.

Намръщих се. Двете отново извърнахме очи към гъската. Беше спряла да намига.

— Боли ли те? — попита Изабел.

Осъзнах, че тя гледа към лявата ми ръка, която бях притиснала несъзнателно към ребрата си.

— Само мъничко — излъгах. Тя не се заяде заради липсата ми на откровеност.

И двете подскочихме, когато телефонът й звънна.

— За теб е — каза тя, преди дори да го извади. Погледна към дисплея, след което ми го подаде.

Стомахът ми се стегна. Не можех да преценя дали причината беше вълкът вътре в мен или спонтанно обзелата ме нервност.

Изабел ме шляпна по ръката. Кожата ми се раздвижи неприятно под дланта й.

— Кажи нещо — напомни ми тя.

— Здрасти — казах. Или по-скоро изграчих.

— Здрасти — прошепна Сам толкова тихо, че едва го чух. — Как си?

Присъствието на Изабел до мен ме напрягаше, така че се извърнах към гъската. Тя отново ми намигна. Чувствах кожата си като някаква чужда материя, обгърнала тялото ми.

— Вече съм по-добре.

Не знаех какво се очаква да кажа за две минути, след като сме били разделени два месеца. Не исках да говоря. Исках да се сгуша до него и да заспя. Повече от всичко на света исках да го видя отново, да надникна в очите му и да се убедя, че старите чувства са там. Не исках гръмки фрази и претенциозни разговори — просто исках да знам, че нещо е останало постарому, след като всичко друго се бе променило. Усетих как ме изпълва гняв към проклетия телефон, който донасяше до мен само гласа му, когато имах нужда от докосване. Гняв към нестабилността на собственото ми тяло, към вълците, които ме бяха създали и съсипали.

— Идвам — каза той. — След десет минути.

Казано по друг начин — с осем минути закъснение. Костите ме боляха.

— Наистина бих… — млъкнах и стиснах зъби, за да не извикам. Това беше най-лошата част — когато наистина започваше да боли, но аз знаех, че скоро нещата ще станат още по-болезнени — … искала да пийна малко какао, когато се върна. Шоколадът ми липсва.

Сам въздъхна. Той знаеше какво става и фактът, че знаеше, беше по-болезнен от самата трансформация.

— Знам, че е трудно — промълви. — Мисли си за лятото, Грейс. Помни, че то ще го спре.

Очите ми горяха. Присвих рамене в отчаян опит да игнорирам присъствието на Изабел.

— Искам да спре сега — прошепнах и се почувствах отвратително заради признанието си.

— Ти… — започна Сам.

— Грейс — просъска Изабел, грабвайки телефона от ръката ми. — Трябва да се махнеш от тук. Родителите ми се прибраха!

Тя затвори телефона, а междувременно самата аз чух гласовете в съседната стая.

— Изабел! — провикна се отдалеч Том Кълпепър.

Вътрешностите ми се разтягаха и раздираха.

Изабел ме бутна към някаква врата и аз се озовах в друга стая.

— Влизай вътре. И мълчи! Аз ще оправя нещата — каза бързо тя.

— Изабел — простенах. — Аз не мога…

Масивната стара брава в другия край на залата изтрещя като изстрел в същия момент, когато Изабел затръшна вратата пред лицето ми.