Завинаги

Петдесет и пета глава

Първата ми мисъл беше, че Сам трябва да поговори с Бек, за да сложи в ред противоречивите си чувства спрямо него, а втората — че Коул трябва да обсъди с Бек различните си научни идеи, които беше изпробвал върху себе си, но третата ми мисъл беше, че аз май бях единствената тук, която помни конкретната причина, заради която задължително трябваше да говорим с Джефри Бек.

— Бек — казах, чувствайки се малко странно, задето се обръщам към него, но никое от момчетата не го правеше, така че нямах избор. Съжалявам, че трябва да ти задаваме въпроси, когато се чувстваш така.

Беше очевидно, че той страда; Коул го беше превърнал в човек, но само отчасти. Долавях ясно миризмата и аурата на вълк; ако затворех очи и използвах скритите си сетива, за да се съсредоточа върху него, силно се съмнявах, че бих го определила като човек.

— Направи го — каза Бек. Погледът му се премести от Коул към Сам и после обратно към мен.

— Том Кълпепър успя да получи одобрение за въздушен лов. След седмица.

Изчаках, за да видя как ще приеме това и дали ще има нужда от допълнителни разяснения какво точно искам да кажа.

Бек изруга тихо:

— Мамка му.

Кимнах.

— Мислехме, че бихме могли да преместим глутницата. Трябва да знаем как.

— Дневникът ми…

Бек рязко притисна длан към рамото си и я задържа там за миг, след което я отмести. Помислих си, че е по-трудно да наблюдаваш нечия чужда болка, отколкото самият ти да изпитваш такава.

— Прочетох го — обади се Коул и пристъпи напред. Изглеждаше по-малко притеснен от мен заради състоянието на Бек; може би имаше повече опит в това да вижда страдащи хора. — Написал си, че Хана ги е повела. Как? Как е успяла да запази мястото и посоката в мислите си?

Бек извърна очи към стълбите, където Сам стоеше мълчаливо, след което отговори:

— Хана беше като Сам. Тя можеше да запази част от човешките си мисли, докато беше вълк. Беше по-добра в това от останалите. Не толкова добра, колкото Сам, но по-добра от мен. Тя и Дерек бяха като дупе и гащи. Дерек беше добър в изпращането на образи. Хана и Пол събраха вълците, а Дерек остана човек. Той задържа в главата си образа на мястото, където отивахме, и й го изпрати. Тя поведе вълците. Той поведе нея.

— Сам може ли да го направи? — попита Коул.

Не исках да поглеждам към Сам. Знаех, че Коул вече е убеден в способността му да го стори.

Бек се намръщи срещу мен:

— Стига някой от вас да е способен да му изпраща образи в човешката си форма.

Сега вече извърнах очи към Сам, но изражението му не издаваше за какво си мисли. Нямах представа дали кратките неконтролирани мигове, в които той ми беше показвал златната гора, докато бях човек, или пък онази нощ в клиниката, когато аз му бях изпращала образи на нас двамата заедно, когато го инжектирах със заразената с менингит кръв, се брояха. В последния случай най-малкото ставаше дума за чисто физическа близост. Стоях точно до него. Не беше като да съм му изпращала образи от профучаваща край гората кола. Да изгубя отново Сам в името на толкова съмнителен план… не можех да понеса дори мисълта за нещо подобно. Бяхме се борили толкова яростно, за да остане в това тяло. Самият той ненавиждаше възможността да изгуби себе си.

— Мой ред е — каза Бек. — Мой ред е да задавам въпроси. Преди това обаче имам една молба. Когато отново се трансформирам, върнете ме в гората. Каквото и да се случи с вълците там, искам да се случи и на мен. Ако те живеят и аз ще живея. Ако те умрат, ще умра и аз. Ясен ли съм?

Очаквах Сам да протестира, но той не каза нищо. Нищичко. Не знаех какво да направя. Да отида при него? В изражението му имаше някаква ужасяваща отчужденост.

— Става — кимна Коул.

Бек не изглеждаше разочарован:

— Първи въпрос. Кажи ми за лекарството. Ти питаш дали Сам би могъл да поведе вълците, но той е човек. Значи лекарството не е подействало?

— Подейства — отвърна Коул. — Менингитът се бори с вълка. Ако съм прав, той все пак ще се трансформира в някакъв момент. Но в края на краищата ще спре, когато нещата се уравновесят.

— Втори въпрос — продължи Бек. Той се намръщи, болката се изписа в бръчките по челото му, след което лицето му се проясни. — Защо Грейс също се трансформира?

Когато ме видя да го гледам, присвила очи, той посочи носа си с кисело изражение. Стана ми някак приятно, че въпреки всичко беше запомнил името ми и проявяваше загриженост към мен. Беше трудно да не харесаш този човек; самата мисъл, че той беше наранил умишлено Сам, изглеждаше нереална, когато седеше насреща ти. Щом аз се чувствах толкова объркана в чувствата си спрямо Бек, след като го бях виждала едва няколко пъти, можех само да си представя какво му беше на Сам.

— Нямаме време, за да ти обясня в подробности — заяви Коул. — Накратко казано: защото тя е била ухапана и това в крайна сметка я застигна.

— Добре тогава, трети въпрос — каза Бек. — Можеш ли да я излекуваш?

— Този лек уби Джак — проговори за първи път Сам. Тогава той не беше тук, за разлика от мен, не беше наблюдавал как Джак умира от менингит, как пръстите му посиняват, когато сърцето му отказа да изпраща кръв до тях.

Тонът на Коул беше пренебрежителен:

— Той е бил заразен с менингит като човек. Това е битка, която не можеш да спечелиш. Заразата влезе в теб, когато беше вълк.

Вниманието на Сам беше съсредоточено единствено и само върху Коул:

— Как можем да бъдем сигурни, че си прав?

Коул махна с ръка към Бек.

— Защото все още не съм бъркал.

Само дето беше бъркал. Просто в крайна сметка бе излизал прав. Това ми се струваше важна разлика.

Бек се обади отново:

— Четвърти въпрос. Къде ще ги преместите?

— На един полуостров северно от тук — обясни Коул. — В момента имотът е собственост на едно ченге. То е разбрало за вълците и иска да помогне. Просто заради доброто си сърце.

Бек се намръщи.

— Знам какво си мислиш — каза Коул. — Вече съм решил да го купя от него. Добрината е хубаво нещо. Нотариален акт на мое име е нещо още по-хубаво.

Погледнах изумено към Коул, а той отвърна на погледа ми стиснал плътно устни. По-късно трябваше да поговорим с него за това.

— Последен въпрос.

Нещо в гласа на Бек ми напомни за първия ми разговор с него по телефона, когато Джак ме държеше като заложничка. Този глас беше толкова мил, толкова искрено добронамерен, че звукът му накара нещо в мен да се пречупи, нещо, удържало напора на толкова други емоции. Цялото му изражение в момента подсилваше този ефект: честното му ръбесто лице; бръчиците край очите и устните му, отсенки на някогашни усмивки, загрижената извивка на веждите му. Той потърка с ръка късата си кестенява коса и после погледна към Сам. В тона му се долавяше неимоверна тъга:

— Ще говориш ли изобщо с мен?

Ето го Бек, изправен пред мен и вече на път да се върне към вълчето си битие, а всичките думи ме бяха напуснали.

— Опитвам се да измисля какво мога да ти кажа — промълви той, загледан в мен. — Разполагам с може би десет минути, за да огледам сина си, за когото не вярвах, че ще надживее осемнайсетия си рожден ден. Какво да кажа. Сам? Какво да кажа?

Бях стиснал перилата на стълбите толкова силно, че кокалчетата на ръката ми бяха побелели. Аз бях този, който трябваше да задава въпросите, не Бек. Той беше човекът с отговорите. Какво очакваше от мен? Не можех дори да пристъпя, без кракът ми да попадне в отпечатъците от неговите стъпки.

Бек коленичи пред една от печките, без да отклонява погледа си от мен:

— Може би след всичко това вече не ни е останало нищо за казване. Аз…

Той поклати леко глава и сведе очи към пода. Краката му бяха бледи и нашарени с белези. Нещо в тях ми напомни за крачетата на дете.

В стаята бе надвиснала тишина. Всички гледаха към мен, сякаш очакваха да предприема хода си. Неговият въпрос обаче беше същият като моя: какво да кажа за десет минути? Имаше хиляди неща, които трябваше да бъдат казани. За това, че не знаех как да помогна на Грейс сега, когато тя беше вълк. За това, че Оливия беше мъртва, от полицията ме подозираха, а Коул държеше съдбите на всички ни в своите епруветки. Какво да направим, как да се спасим, как да бъда Сам сега, когато зимата носеше същото значение като лятото?

Гласът ми беше груб и нисък, когато заговорих:

— Ти ли шофираше?

— Да… — отвърна Бек тихо. — Да, ти би искал да знаеш това, нали?

Мушнах ръце в джобовете си. Част от мен предпочиташе да ги извадя оттам и да ги кръстосам пред гърдите си, но не исках да показвам колко неспокоен бях. Грейс изглеждаше така, сякаш се канеше да тръгне към мен, въпреки че не помръдваше от мястото си; сякаш искаше да тръгне, но краката й все още не бяха взели окончателното си решение. Исках я до себе си. Не исках тя да чуе този отговор. Бях изтъкан от невъзможности.

Бек преглътна отново. Когато вдигна очи към мен, лицето му изразяваше поражение. Беше готов да развее бялото знаме на истината. Да се предаде, за да бъде съден.

— Улрик шофираше — каза той.

Чух се как простенах едва доловимо и извърнах лице. Искаше ми се да измъкна някой кашон от главата си и да се сгуша в него, но Бек беше този, който всъщност ми бе казал за кашоните. В крайна сметка потънах в спомена за това как лежах в снега, как разкъсаната ми плът се усмихваше на небосвода, как над мен се бе надвесил вълк, а този вълк беше Бек.

Не можех да мисля за това.

Не можех да спра да мисля за това.

Затворих очи, но видението не изчезна.

Докосване по лакътя ме накара да отворя очи. Беше Грейс, която наблюдаваше внимателно лицето ми и държеше ръката ми толкова внимателно, все едно бях направен от стъкло.

— Улрик шофираше — повтори Бек, този път малко по-силно. — Пол и аз бяхме вълците. Аз… аз му нямах доверие, че ще остане съсредоточен върху задачата. Поне искаше да го прави. Аз го принудих. Знам, че не е нужно да ми прощаваш. Самият аз не съм си простил. Независимо колко правилни неща направих след това, онова, което ти причиних, винаги ще си остане грешка.

Той млъкна и си пое треперливо дъх.

Грейс прошепна в ухото ми:

— Поне го погледни, Сам. Не знаеш кога ще го видиш отново.

Погледнах го, понеже тя ме беше помолила да го сторя.

— Когато си мислех, че годините ти са свършили, аз…

Бек така и не довърши. Поклати глава, сякаш за да проясни мислите си.

— Никога не съм вярвал, че горите ще те вземат преди мен. А после трябваше да го направя отново — да намеря някой, който да се погрижи за нас. Чуй ме, Сам. Този път се опитах да го направя по правилния начин.

Той все още ме наблюдаваше в очакване на реакцията ми. Аз обаче не реагирах. Бях нейде далеч от всичко това. Бях някъде другаде. Ако се опитах, можех да открия нужните думи, които да сглобя в стих. Нещо, което да ме откъсне от този момент и да ме отведе оттук.

Бек видя това. Той ме познаваше така, както никой друг, дори и Грейс все още.

— Недей, Сам — каза той. — Не си отивай. Чуй ме. Трябва да ти кажа това. Живях с тази вина единайсет години. Сам, единайсет години, през които виждах изражението на лицето ти всеки път, когато осъзнаеше, че си на път да се трансформираш. Единайсет години, през които ме питаше дали наистина трябва да го правиш и тази година. Единайсет години…

Той замлъкна и притисна треперещата си ръка към устните си. Това беше бледа сянка на онзи Бек, когото бях видял за последно. Това не беше Бек от лятото. Това беше Бек от годината на смъртта. В тялото му вече не беше останала никаква сила, само в очите.

Внезапно гласът на Коул прогърмя в стаята:

— Сам, знаеш, че се опитвах да се самоубия, когато той ме откри. По онова време ставах все по-добър в тези си опити.

Погледът му беше прикован в мен, немигащ, предизвикателен.

— Ако не беше той, сега щях да съм мъртъв. Не ме е принуждавал. Нито мен, нито Виктор. И двамата избрахме този път. Не беше същото като с теб.

Знаех, че това е истина. Знаех, че съществуват, а вероятно и винаги щяха да съществуват две версии на Коул: онзи Коул, пред чиято усмивка тълпата замлъкваше, и другият Коул, който шептеше песни за откриването на своите Алпи. Знаех, че Бек някак е смъкнал сценичната маска, открил е този втори, по-истински Коул и му е дал шанс да живее.

С мен беше същото. Бек ме беше ухапал, но родителите ми бяха тези, които ме разрушиха. Когато дойдох при него, бях смачкан къс хартия, който той бавно и внимателно бе пригладил, не беше съградил отново единствено Коул.

Имаше толкова много различни версии на Бек. Безброй версии на една и съща пиеса, като всички те бяха оригиналът, и всичките бяха истина, и всичките бяха верни. Това би трябвало да е невъзможно. Очакваше ли се от мен да обичам всичките?

— Добре — каза Бек. Отне му няколко секунди, за да преодолее треперенето на гласа си. — Добре. Ако имам само десет минути. Сам, това е нещото, което искам да кажа. Ти не си най-добрият сред нас. Ти си много повече от това. Ти си по-добър от всички нас. Ако имам само десет минути, ще ти кажа да вървиш и да изживееш живота си. Ще ти кажа… моля те, вземи китарата си и изпей своите песни на възможно най-много хора. Моля те, направи още хиляда от тези твои проклети птички. Моля те, целуни това момиче милион пъти.

Бек внезапно замлъкна, сведе глава надолу към коленете си и я обви с ръце. Видях как мускулите на гърба му потрепват. Без да вдига глава, той прошепна:

— И моля те, забрави всичко за мен. Иска ми се да бях по-добър, но не съм. Моля те, забрави за мен.

Ръцете му бяха свити в юмруци зад главата му, кокалчетата му бяха побелели.

Толкова много начини да се сбогуваш.

— Не искам — промълвих.

Бек вдигна глава. Сънната артерия на врата му пулсираше бързо и силно.

Грейс пусна ръката ми и аз знаех какво искаше да ми каже с това. Да сляза по стълбите. Тя беше права. Слязох по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Бек неуспешно опита да се изправи в същия момент, когато аз коленичих до него. Челата ни почти се докосваха. Той трепереше силно.

През толкова много дни преди днешния Бек беше този, който коленичеше до мен, докато аз треперех на пода.

Чувствах се толкова разтърсен, колкото и той. Чувствах се така, сякаш бях разгънал всичките хартиени жеравчета на спомените си и бях открил нещо непознато, написано върху тях. Някъде по пътя си в една от тези птички бях загърнал надежда. През целия си живот бях смятал, че моята приказка звучи така: Имало едно време едно момче и то рискувало всичко, за да запази това, което обича. Истината обаче беше друга: Имало едно време едно момче и страховете му го изяли живо.

Бях приключил със страха. Всичко беше започнало онази нощ, когато стъпих във ваната с китарата си, и щеше да завърши, когато отново се изгубех във вълчето си тяло. Нямаше да се страхувам.

— Дяволите да го вземат — въздъхна Бек. Топлината губеше контрола си над тялото му. Отново стояхме чело срещу чело, баща и син, Бек и Сам, по начина, по който винаги бяхме стояли. Той беше едновременно демон и ангел.

— Кажи ми, че искаш да те излекуваме — промълвих.

Върховете на пръстите му, притиснати към пода, първо побеляха, а после почервеняха.

— Искам — каза тихо и аз знаех, че го казва на мен, само на мен. — Направете каквото е нужно.

Той погледна към Коул.

— Коул, ти си…

И тогава кожата му се раздра, а аз се хвърлих напред, за да изблъскам печката от мястото, където Бек се стовари на пода и започна да се гърчи.

Коул пристъпи към него и заби втора инжекция в сгъвката на ръката му.

И в тази частица от секундата, когато лицето на Бек се извърна към тавана, а очите му си оставаха непроменени, аз видях собственото си лице.