Завинаги

Трийсет и втора глава

Този първи ден, в който бях отново себе си, беше странен. Чувствах се нервна без дрехите и рутината си, знаейки, че вълкът продължава да дебне нейде в тялото ми, безмълвен и непредвидим. В някаква степен обаче се радвах на нестабилността си като млад вълк, защото знаех, че когато нещата се успокоят, ще се стигне до същите повлияни от температурата трансформации, каквито бе имал и Сам. А аз обичах студа. Не исках да се страхувам от него.

В опит да си осигуря поне мъничко нормалност, предложих да си направим истинска вечеря, което се оказа доста по-трудно, отколкото очаквах. Сам и Коул бяха заредили къщата със странна комбинация от храни, по-голямата част от които можеха да бъдат определени като „подходящи“ за микровълнова, и едва няколко, които можеха да се класифицират като „продукти“. В крайна сметка обаче успях да открия необходимото, за да приготвя палачинки и яйца — нещо, което според мен винаги минаваше за добро похапване — и Сам дойде, за да ми помага, а Коул се излегна на пода в гостната и се зае да зяпа тавана.

Погледнах към него през рамо.

— Какво прави той? Ще ми подадеш ли шпатулата?

Сам ми я подаде.

— Мисля, че мозъкът го е заболял.

Той се плъзна зад мен, за да стигне до чиниите, и за миг тялото му се оказа плътно притиснато в моето, а ръцете му ме хванаха през кръста, за да не ме бутне, докато се разминаваме. Усетих как ме изпълва пламенен копнеж.

— Хей — казах, докато той се обръщаше с чиниите в ръце, — остави тези неща и се върни тук.

Сам направи крачка към мен и в същия миг долових някакво движение с периферното си зрение.

— К… какво беше това? — гласът ми се беше снишил до шепот. — Спри!

Той замръзна на място и проследи погледа ми — някакво животно се промъкваше през задния двор. Тревата навън беше огряна от светлината на кухненските прозорци. За миг го изгубих от поглед, след което го видях отново до покритото барбекю.

Сърцето ми трепна, защото животното беше бяла вълчица. Оливия беше бяла вълчица, а аз не я бях виждала от толкова отдавна. После обаче Сам изсумтя: „Шелби“ и аз видях, че беше прав. В движенията на вълчицата нямаше нищо от гъвкавата грациозност на Оливия във вълчата й форма, а когато вдигна глава, това беше рязко, изпълнено с подозрителност движение. Тя погледна към къщата и сега окончателно се убедих, че това не бяха очите на Оливия. Шелби вдигна крак и демонстративно се изпика до барбекюто.

— Браво на теб — промърморих.

Сам се намръщи.

Наблюдавахме в мълчание как Шелби измина пътя от барбекюто до друга точка от двора, където отново маркира територията си. Беше сама.

— Мисля, че става все по-зла — прошепна Сам. Навън Шелби стоеше неподвижно, загледана в къщата. Изпитах тревожното усещане, че гледа към нас, въпреки че за нея трябваше да сме просто неподвижни силуети, ако изобщо беше способна да ни различи. Въпреки това дори и оттук можех да видя как козината на врата й настръхва.

— Тя — и двамата подскочихме, когато Коул се обади зад нас — е откачена.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Виждал съм я, когато поставям капаните. Тя е смела и зла като демон.

— Е, това го знам — казах. Потръпнах, когато си спомних вечерта, в която Шелби се беше хвърлила през стъклото на прозореца, за да ме нападне. А после и за очите и сред гръмотевичната буря. — Опитвала се е да ме убие повече пъти, отколкото ми се иска да си спомням.

— Тя е уплашена — прекъсна ме внимателно Сам. Той продължаваше да гледа към Шелби, чиито очи бяха приковани в него, само в него и никого другиго. Беше ужасно зловещо. — Тя е уплашена, самотна, разгневена и изпълнена с ревност. С теб, Грейс, и с Коул, и с Оливия глутницата се променя наистина бързо, а тя няма накъде повече да пропада. Тя губи всичко.

Видях, че последната ми палачинка е започнала да загаря, и бързо дръпнах тигана от котлона.

— Не ми харесва това, че се навърта наоколо.

— Аз не… не мисля, че трябва да се притесняваш — каза ми Сам. Шелби продължаваше да стои неподвижно, загледана в силуета му. — Смятам, че тя обвинява мен.

Внезапно Шелби трепна уплашено в същата секунда, в която чухме гласа на Коул откъм задния двор:

— Чупката оттук, откачена кучко!

Тя потъна в мрака, а задната врата се затръшна.

— Благодаря ти, Коул. Това беше невероятно изтънчено от твоя страна — отбелязах.

— Изтънчеността е едно от най-добрите ми качества — ухили се той.

Сам продължаваше да гледа навън през прозореца, смръщил вежди:

— Чудя се дали тя…

Оставеният на кухненския плот телефон иззвъня и го прекъсна. Коул вдигна, начумери се и ми подаде слушалката, без да каже нищо. Върху дисплея беше изписан номерът на Изабел.

— Ало? — казах.

— Грейс…

Зачаках, за да чуя някакъв коментар относно човешката си форма, нещо безцеремонно и саркастично, но тя каза само това: Грейс.

— Изабел — промърморих на свой ред, просто за да кажа нещо. Погледнах към Сам, чието изражение отразяваше моето собствено объркване.

— Сам там ли е?

— Аха. Ти… искаш ли да говориш с него? — Не. Просто исках да се уверя, че ти…

Изабел млъкна. Край нея беше ужасно шумно.

— Грейс, Сам каза ли ти, че в гората беше намерено мъртво момиче? Убито от вълци?

Погледнах към Сам, но той нямаше как да чуе думите на Изабел.

— Не ми е казал — отвърнах неспокойно.

— Грейс, вече знаят коя е тя.

Цялото ми същество потъна в напрегнато мълчание.

— Тялото е на Оливия — каза Изабел.

Оливия.

Оливия.

Оливия.

Виждах всичко около себе си с кристална яснота. Върху вратата на хладилника имаше снимка на мъж, който стоеше до кану-каяк, вдигнал два пръста в знака на победата. До нея беше залепен някакъв мръсен магнит с формата на зъб, върху който бяха изписани името и телефоните на зъболекарски кабинет. Върху повърхността на плота до хладилника имаше няколко дълбоки резки, а отгоре му стоеше стара стъклена бутилка от кока-кола, в която бяха пъхнати молив и една от онези химикалки с пластмасово цветенце в края. Кухненската мивка капеше на всеки единайсет секунди, като капката първо се завърташе по посока на часовниковата стрелка по края на чучура, преди да събере достатъчно смелост, за да падне в канала отдолу. Никога досега не бях забелязвала как всичко в тази кухня беше издържано в топли цветове. Кафявото, червеното и оранжевото обагряха плотовете, шкафовете и плочките, дори и избелелите фотографии, окачени по вратите на шкафовете.

— Какво й каза? — натърти Сам. — Кажи ми какво й каза?

Не можех да разбера защо ме пита нещо подобно, при положение че не бях казала нищо. Намръщих му се и тогава видях, че той държи телефона до ухото си, въпреки че нямах спомен да съм му го давала.

Мислех си, че аз съм ужасна приятелка, защото не чувствам никаква болка. Просто оглеждам кухнята и си мисля, че ако това беше моята кухня, щях да купя някакъв килим, защото голият под е толкова студен под краката ми. Явно изобщо не съм обичала Оливия, защото изобщо не ми се плаче. Мисля си за килими, а не за това, че тя е мъртва.

Гласът на Сам привлече вниманието ми:

— Грейс…

На заден фон Коул крачеше из помещението и говореше нещо в телефонната слушалка.

— Какво мога да направя за теб?

Помислих си, че това е много странен въпрос. Просто стоях и го гледах.

— Добре съм.

— Не, не си — каза той нежно.

— Добре съм — настоях. — Аз не плача. Изобщо не ми се плаче.

Той приглади назад косата ми, придърпвайки я назад, сякаш се канеше да я върже на конска опашка, и прошепна в ухото ми:

— Но ще заплачеш.

Положих глава на рамото му, защото изведнъж ми се бе сторила толкова тежка, че беше невъзможно да я задържа изправена.

— Искам да се обадя на разни хора и да разбера дали са добре. Искам да се обадя на Рейчъл — казах. — Искам да се обадя на Джон. Искам да се обадя на Оливия.

Твърде късно осъзнах какво точно съм казала и отворих уста, все едно се надявах някак да погълна думите си обратно и да произнеса нещо по-логично.

— О, Грейс — промълви Сам и докосна брадичката ми, но неговото състрадание ми се стори странно и далечно.

Чух Коул да говори в слушалката с някакъв коренно различен глас, какъвто никога досега не го бях чувала да използва:

— Е, в момента не можем да направим почти нищо по въпроса, нали така?