Завинаги

Трийсет и осма глава

Сам закъсняваше, не биваше да се притеснявам.

Без него се чувствах неспокойна и безполезна в къщата на Бек; когато бях вълк, най-малкото не усещах липсата на цел и посока толкова болезнено. Досега не бях осъзнавала колко голяма част от дните ми преди е била запълнена от писане на домашни, готвене, планиране на някакви откачени неща, които да правим с Рейчъл, още домашни, разговори с Оливия, ходене до библиотеката и дори поправяне на някоя разхлабена дъска от верандата, защото ми е станало ясно, че татко така и няма да се захване с това. Четенето беше моята заслужена награда за добре свършената работа, а без работа просто не можех да седна с някоя книга, въпреки че мазето на Бек беше пълно с такива.

Преди си мислех основно за това, че трябва да завърша с достатъчно висок успех, за да не се притеснявам за приемането ми в колеж. А после, след като бях срещнала Сам, към списъка ми се добави и това да го задържа в човешка форма.

Сега вече нито едно от тези неща не можеше да се класифицира като цел в живота ми.

Имах толкова много свободно време, че самата идея за свободно време ми се струваше безсмислена. Чувствах се като по време на ваканциите. Веднъж мама ми беше казала, че изобщо не знам как да си почивам и някой трябва да ми предпише успокоителни за времето, в което не съм на училище. Бях си помислила, че това е малко грубичко, но сега започвах да откривам истината в думите й.

Изпрах шестте чифта дрехи, които имах в къщата на Бек, измих камарата чинии в мивката и най-накрая се обадих на Изабел, просто защото не можех да се обадя на никого другиго, а ако не разговарях с някого, щях да плача за Оливия, което щеше само да влоши нещата.

— Обясни ми защо е лоша идея да кажа на Рейчъл, че съм жива — казах в мига, когато Изабел вдигна телефона си.

— Защото ще откачи, после ще изгуби самообладание, ще направи някоя сценка, в крайна сметка родителите й ще разберат, че нещо се случва, тя няма да ги излъже и след това всички вече ще знаят — отвърна ми Изабел. — Някакви други въпроси? Нямаш. И аз така си помислих.

— Рейчъл може да бъде благоразумна.

— Тя току-що е разбрала, че гърлото на една от приятелките й е било разкъсано от вълци. Няма как да бъде благоразумна.

Не казах нищо. Единственият начин да не се побъркам беше да мисля за смъртта на Оливия като за нещо абстрактно. Ако се замислех за това как точно се е случило, как няма начин смъртта й да е била бърза и безболезнена, че не заслужаваше да умре… Ако се замислех за това как се чувствах, докато лежах в снега и си представях как вълците щяха да късат плътта от костите ми, в случай че Сам не ги беше спрял… Направо не можех да повярвам, че Изабел е казала нещо подобно. Исках просто да й затворя. Единственото нещо, което ме задържа на телефона, беше прозрението, че ако сега затворех, щях да остана насаме с виденията за смъртта на Оливия, които щяха да изплуват пред очите ми отново и отново.

— Знам как се чувствах след онази история с Джак — добави Изабел. — Благоразумна беше последната дума, с която можех да бъда описана.

Преглътнах.

— Грейс, не го приемай лично. Това е факт. Колкото по-бързо се примириш с фактите, толкова по-добре. Сега спри да си мислиш за това. Кажи ми защо искаш да се обадиш на Рейчъл.

Премигнах няколко пъти, докато погледът ми се избистри. Радвах се, че Коул не е тук. Той ме мислеше за някаква желязна девица, а аз не исках да променям мнението му. Единствено Сам имаше правото да види каква развалина съм в действителност, защото двамата с него бяхме едно цяло и това, че той знаеше нещо, бе все едно че и аз го знам.

— Защото ми е приятелка и не искам да си мисли, че съм мъртва. Пък и защото ми е приятно да разговарям с нея! Тя не е толкова тъпа, за колкото я мислиш.

— Колко сантиментално — каза Изабел, но в думите й не се долавяше сарказъм. — Виж, ти ме помоли да ти кажа защо това е лоша идея и аз го направих. Отговорът ми няма да се промени.

Въздъхнах. Въздишката ми беше треперлива и далеч по-тъжна, отколкото ми се искаше.

— Добре — отсече Изабел така, сякаш й се бях разкрещяла. — Говори с нея. Само после не обвинявай мен, ако не може да понесе истината. Разсмя се на някаква шега, която само тя схващаше, след което продължи:

— Във всеки случай, на твое място не бих й споменавала онова за вълците, а единствено факта, че си жива. Казвам го, в случай че изобщо ме слушаш.

— Винаги те слушам. Освен когато не го правя.

— Ето я и добрата стара Грейс. Така е по-добре. Започвах да си мисля, че си станала пълна загубенячка.

Усмихнах се на себе си, защото това беше най-близкото нещо до емоционално откровение, което можех да получа от Изабел. После ми хрумна друго.

— Ще можеш ли да направиш още нещо за мен? — попитах.

— Ох, няма ли край!

— Ами просто нямам представа как да разбера по друг начин, не знам дали дори и ти би могла да го направиш, без да събудиш подозрения. Ако някой може да се справи обаче, то това си ти.

— Продължавай с комплиментите, Грейс. Вършат работа.

— Косата ти е страхотна — казах и тя се разсмя по обичайния си студен начин. — Искам да знам дали бих могла да завърша официално, ако ходя на лятно училище.

— За целта не се ли иска да бъдеш човек? Не че някои от малоумниците, които се размотават из училището през последната година, заслужават подобно определение.

— Мисля, че вече ставам по-стабилна. Не съм се трансформирала от известно време. Според мен може да проработи. В момента, когато спра да се водя „изчезнала“.

— Знаеш ли какво ти трябва? — попита Изабел. — Добър адвокат.

Вече бях мислила по въпроса. Не бях сигурна какво се казва в щатските закони на Минесота относно бегълките, като каквато със сигурност щях да бъда класифицирана. Струваше ми се адски нечестно, че мога да се сдобия с подобна черна точка в досието, но щях да се оправя някак.

— Познавам едно момиче, чийто баща е именно такъв — отбелязах.

Сега вече Изабел се разсмя искрено:

— Ще проверя как стоят нещата. Ти си единственият човек на тази планета, които се притеснява как ще завърши гимназия, докато се превръща в различен животински вид през свободното си време. Приятно е да установиш, че някои неща никога не се променят. Зубърка. Натегачка. Любимка на учителите… Това е любимката винаги ми е звучало, все едно става дума за някакъв домашен любимец от сорта на котенце или кученце. Което ми се струва крайно подходящо определение в случая, след като вече ти расте козина.

— Искрено се радвам, че успявам да те забавлявам — промърморих в очакване на някоя язвителна забележка.

Изабел се разсмя отново:

— Аз също се радвам.