Завинаги

Благодарности

Ще бъде невъзможно да благодаря на всички, взели участие във вдъхването на живот на тази поредица, така че си имайте едно наум, че това по-долу е само върхът на айсберга.

Искам да благодаря на издателство „Сколастик“ за невероятната подкрепа, която оказа на мен и тази поредица, както и за проявената безгранична търпимост към всичките ми чудатости. По-конкретно: на моя редактор Дейвид Левитан, задето не изпрати селяни с вили и факли след мен, когато захвърлих всичко: на вечно усмихнатата Рейчъл Кун и останалата част от маркетинговия отдел за проявите им на хищническа хитрост: на Трейси ван Страатен, Беки Амзел и Саманта Грефи за курабийките, здравия разум и раздумките в тоалетната: на Стефани Андерсън и художествения екип, които ме накараха да изглеждам по-интелигентна, отколкото съм в действителност; на Кристофър Стенгел за безупречния дизайн; на невероятния екип за правата в други държави, представен от Рейчъл Хороуиц. Жанел Делуис. Лиза Матингли и Марън Монитело — не е лесно да ме накараш да се почувствам като у дома си на 5000 километра от истинския ми дом, но те някак успяват да го постигнат абсолютно всеки път.

Искам да благодаря и на няколко души извън „Сколастик“.

На Лора Ренърт, моята агентка, чийто глас по телефона винаги звучи така, сякаш здравият разум се връща у дома, за да сложи нещата в ред.

На Брена Йованоф, която остана до ранената газела, когато всички пътни знаци й препоръчваха да не го прави.

На хората в Лоуи — Джанет Хамършмид, Джудит Швемлейн и Марион Перко — задето спасиха бекона ми в последния възможен момент. Дължа ви повече курабийки, отколкото могат да се поберат в багажното отделение на пътнически самолет.

На Кери Райън и Натали Паркър, които поред четяха ръкописите ми и ме потупваха по рамото или пък ме шляпваха през ръцете, когато имах нужда от това.

На родителите и роднините ми, задето знаят кога „Чупката, работя!“ в превод означава: „Моля ви, гледайте ми децата!“, и кога значи: „Спасете ме и ме заведете да хапна бурито чимичанга!“ И в частност на Кейт — знаеш, че си читателят, за когото пиша.

На Теса. Ти също си омъжена за изкуството като мен, а пустите произведения никога не ни изпращат подаръци на годишнините. Никога няма да забравя това.

На Ед, който ми правеше чай, оставяше ме да спя след цяла нощ писане, страдаше и се притесняваше заедно с мен. Нали знаеш, че вината за всичко това е твоя? Защо иначе бих писала любовна история, ако не беше ти?

И най-накрая на Йън. Ти никога няма да прочетеш това, но така или иначе, трябва да го кажа: благодаря ти, че ми напомни.