Завинаги

Четиринайсета глава

И така, бях я изпуснал отново.

След телефонното обаждане изгубих цели часове в правене на… нищо. Бях обсебен от гласа на Грейс, а мислите препускаха през главата ми, понесли един и същи въпрос, отново и отново. Чудех се дали щях да успея да я видя, ако бях получил обаждането по-рано, ако не бях отишъл до колибата, за да проверя дали някой не е бил там, ако след това не бях продължил навътре в гората, крещейки през клоните към небесата, отчаян заради припадъка на Коул и отсъствието на Грейс, смазан под тежестта на собственото си битие.

Давех се в бурния океан на тези въпроси чак докато светлината на деня не угасна. Часовете отминаваха и потъваха в забвение, сякаш се бях трансформирал, само дето така и не бях напускал собствената си кожа. Бяха минали години, откакто бях пропилявал времето си по такъв начин.

Някога това беше моят живот. Гледах през прозореца с часове, докато вече не можех да стоя изправен, повален от нуждата за сън. Точно тогава бях отишъл при Бек за първи път — трябва да съм бил на около осем години, малко след като моите родители бяха оставили кървавите рани върху китките и в душата ми. Понякога Улрик просто ме хващаше под мишниците и ме отнасяше в кухнята, към истинския живот, обитаван от други хора, но дори и там аз бях просто мълчаливият, непрестанно треперещ пришелец. Часовете, дните и месеците отминаваха, докато аз се лутах изгубен в някаква друга реалност, където нито Сам, нито вълкът в него бяха добре дошли. Бек беше този, който в крайна сметка развали злата магия.

Той ми подаде хартиена кърпичка — доста странен подарък, който ме върна в настоящето. Бек я размаха пред мен.

— Сам. Лицето ти.

Докоснах бузите си, които в момента не бяха мокри, но носеха лепкавия спомен от стичалите се по тях сълзи.

— Ама аз не плача — казах му.

— Знам, че не плачеш.

Докато притисках кърпичката към бузата си, Бек заговори отново:

— Мога ли да ти кажа нещо? В главата ти има много празни кашони, Сам.

Погледнах го неразбиращо, но думите му отново бяха достатъчно странни, за да задържат вниманието ми.

— Там вътре има много празни кашони и ти можеш да слагаш разни неща в тях.

Той ми подаде нова кърпичка за другата буза.

На този етап все още нямах пълно доверие на Бек. Помня как си помислих, че той си прави с мен някаква много груба шега, която не схващам. Попитах предпазливо:

— Какви неща?

— Тъжни неща. Имаш ли много тъжни неща в главата си?

— Не — заявих.

Бек засмука долната си устна, след което бавно я отпусна.

— Е, аз пък имам.

Това вече беше изненадващо. Не го попитах нищо, но се приведох към него.

— И тези неща ме карат да плача — продължи Бек. — Някога ме караха да плача по цял ден.

Помня как си помислих, че най-вероятно ме лъже. Не можех да си представя Бек да плаче. Той беше твърд като камара. Дори и тогава, облегнал ръка на пода пред мен, изглеждаше уравновесен, уверен в себе си, непоклатим.

— Не ми ли вярваш? Можеш да попиташ Улрик, защото именно на него му се налагаше да се оправя с мен по онова време — каза Бек. — Знаеш ли какво направих с онези тъжни неща? Прибрах ги в кашони. Прибрах в кашоните всичките тъжни неща от главата си, след което ги затворих, залепих ги с тиксо, подредих ги в ъгъла и метнах одеяло отгоре им.

— Мозъчно тиксо? — предположих с лека усмивка. В крайна сметка тогава бях на осем.

Бек се усмихна. Това беше странна, някак интимна усмивка и по онова време не можах да разбера какво се крие зад нея. Сега вече знаех, че тя изразяваше облекчение, задето бе успял да ме накара да се пошегувам, колкото и жалка да беше шегата ми.

— Да, мозъчно тиксо. Одеялото също беше мозъчно. Сега вече не ми се налага да виждам тъжните неща. Понякога, ако поискам, предполагам, че мога да отворя онези кашони, но през повечето време просто ги оставям там, добре запечатани.

— Как точно използваш мозъчното тиксо?

— Първо трябва да си го представиш. Да си представиш как вкарваш тъжните неща в кашоните и след това как ги залепваш с мозъчното тиксо. После трябва да си представиш как ги избутваш в ъгъла на мозъка си, където нормалните ти мисли няма да се препъват в тях. Най-накрая ще трябва да метнеш одеялото върху тях. Имаш ли тъжни неща, Сам?

Ясно можех да видя прашния ъгъл на мозъка си, където стояха кашоните. Всичките бяха огромни, достатъчно високи, за да си построиш къща от тях. Имаше и няколко ролки с мозъчно тиксо. Край тях лежаха бръснарски ножчета, които ме очакваха, ако трябва да отворя отново кашоните. Или собствената си плът.

— Мама — прошепнах.

Вече не гледах към Бек, но с периферното си зрение забелязах как той преглъща.

— Какво още? — попита толкова тихо, че да го чуя само аз.

— Водата — добавих. Затворих очи. Образите бяха изплували пред очите ми ясни и отчетливи и трябваше да положа усилия, за да произнеса следващата дума. — Моите…

Докоснах белезите си.

Бек колебливо се протегна към мен и когато не се отдръпнах, той ме прегърна, а аз положих глава на гърдите му, чувствайки се мъничък, осемгодишен и съсипан.

— Самият аз — добавих.

Бек замълча за момент, без да спира да ме прегръща. Очите ми бяха затворени и имах чувството, че ударите на сърцето му, които чувах през дебелия му вълнен пуловер, бяха единственото нещо на света. После той каза:

— Сложи всичко в тези кашони, Сам, но не и себе си. Теб искаме да те запазим. Обещай ми, че ще останеш тук навън. При нас.

Двамата останахме така дълго време, а когато най-накрая се изправихме, всичките тъжни неща бяха в кашоните, а Бек беше моят баща.

Сега, много години по-късно, аз излязох навън, легнах върху големия древен пън в двора и се загледах в звездното небе. После затворих очи и бавно прибрах тревогите си в кашони, една по една, след което залепих картонените капаци. Прибрах саморазрушителното поведение на Коул, Том Кълпепър, дори и гласа на Изабел, защото в момента не можех да го понеса.

С всеки следващ кашон усещах как ме изпълва лекота, как гърдите ми се отпускат и вече мога да дишам свободно.

Единственото нещо, което не можах да се накарам да прибера, беше мъката ми по Грейс. Нея си запазих. Нея си бях заслужил.

След това просто останах да лежа върху пъна.

Утре бях на работа, така че трябваше да поспя, но знаех какво ще стане, ако се кача в стаята си: всеки път, щом затворех очи, краката ме заболяваха, сякаш бях тичал, клепачите ми започваха да трептят, нетърпеливи да се отворят, а аз внезапно си спомнях за разни имена, които трябваше да добавя в телефона си или си мислех как вече е крайно време да вкарам в сушилника прането, което стоеше в пералнята от една седмица.

Също така си мислех как непременно трябва да поговоря с Коул.

Диаметърът на пъна беше достатъчно голям, така че краката ми се подаваха съвсем малко от края му; дървото, или по-точно двете дървета, които бяха израснали заедно, трябва да са били наистина огромни. По пъна имаше черни петна, защото Бек и Улрик го бяха използвали като място за изстрелване на фойерверки. Като малък бях броил кръговете на дънера. Това дърво беше живяло по-дълго от всеки от нас.

Над мен звездите искряха, увлечени във вечния си кръговрат, подобно на сложно украшение, създадено от великани. Те ме теглеха към себе си, в мрака на космоса и спомените. Докато лежах, си спомних как много отдавна, в един друг живот, бях нападнат от вълците. В един миг бях самотен, онази сутрин, подобно на целия ми живот, се разгръщаше пред мен като филмова лента, в която всеки кадър бе съвсем мъничко по-различен от предишния. Чудото на неусетните, недоловими метаморфози. А в следващия миг се бяха появили вълците.

Въздъхнах. Над мен сателитите и самолетите се плъзгаха с лекота сред звездите; група облаци, понесли светкавици в утробите си, бавно се придвижваха от северозапад. Умът ми прескачаше неспокойно от настоящето — древния пън, чиито ръбове усещах под гърба си, към миналото — раницата ми, притисната под мен, докато вълците блъскаха тялото ми към оставените от снегорина преспи. Майка ми ме беше екипирала със синьо зимно палтенце на бели ивици и ръкавици, които бяха твърде пухкави, за да движа свободно пръстите си.

В спомените си така и не можех да чуя собствения си глас. Можех само да видя как устните ми се движат, как малките ръчички на моето седемгодишно аз бият вълците по муцуните. Виждах себе си някъде отстрани, синьо-бяло палтенце, приклещено под голям черен вълк. Под разкрачените му лапи дрехата изглеждаше илюзорна и празна, сякаш вече бях изчезнал, оставяйки живота като човек зад гърба си.

— Я чуй това, Ринго.

Рязко отворих очи. Трябваха ми няколко секунди, за да фокусирам погледа си върху Коул, седнал до мен на пъна с кръстосани крака. Той беше черен силует на фона на сивкавото небе и държеше китарата ми внимателно, все едно бе покрита с шипове.

Изсвири един акорд в ре мажор, при това доста зле, и запя с ниския си дрезгав глас:

— Влюбих се в нея през лятото… — последва несръчна смяна на акорда и Коул натърти мелодраматично следващите думи — … в моето прекрасно лятно момиче.

Усетих как ушите ми пламват, когато разпознах собствените си стихове.

— Намерих диска с твоите записи.

Коул остана загледан за дълго време в грифа на китарата, преди да премести надолу пръстите си върху друго прагче. Видях, че е поставил грешно всичките си пръсти, така че звуците, които изтръгваше от инструмента, бяха груби и не особено мелодични. Той изсумтя разочаровано и вдигна очи към мен.

— Докато ровех из колата ти.

Аз само поклатих глава.

— Тя циври здраво, моето прекрасно, циврещо момиче — добави Коул, придружавайки думите си с нов жужащ акорд. После каза свойски: — Знаеш ли, Ринго, мисля, че щях да бъда същият като теб, ако бях кърмен с лате макиато от циците на майка си и разни върколаци ми бяха чели викторианска поезия за лека нощ.

Явно забелязал изражението ми, той въздъхна.

— Уф, само не се вкисвай.

— Не съм вкиснат. Пак ли си пил?

— Смятам, че вече съм изпил всичкия наличен алкохол в къщата. Така че — не.

— Защо си бил в колата ми?

— Ами защото ти не беше вътре.

Той изсвири отново същия акорд.

— Направо ти се набива в главата тази мелодия, не мислиш ли? Бих искал да прекарам лятото с моето прекрасно лятно момиче, но не съм достатъчно мъжествен за моята грозна лятна катеричка…

Загледах се в някакъв самолет, който пълзеше по небосклона с примигващи светлини. Още помнех как написах тази песен в лятото, преди да срещна Грейс наистина. Всъщност тя просто изскочи в главата ми и аз бързо се приведох над китарата си, приседнал в края на леглото, опитвайки да напасна акордите към стиховете, преди мелодията да си е отишла. После я пях под душа, за да съм сигурен, че ще я запомня. Тананиках си я, докато сгъвах прането си на долния етаж, защото не исках Бек да ме чуе как пея за някакво момиче. Междувременно желаех невъзможното, желаех това, което всички ние желаехме: да надживеем лятото.

Коул прекъсна небрежното си пеене и отбеляза:

— Разбира се, харесвам повече тази песен с минорния акорд, но не мога да го докарам.

Той раздвижи пръсти и китарата изжужа възмутено.

— Тази китара се подчинява единствено на своя повелител — заявих.

— Така си е — съгласи се Коул. — Само дето Грейс не е тук.

Той ми се ухили, след което изсвири същия акорд в ре мажор.

— Този е единственият, който мога да свиря. Виж ме само. Десет години ходене на уроци по пиано, Ринго, но сложиш ли китара в ръцете ми, се превръщам в точещо лиги бебе.

Въпреки че го бях чул да свири в албума на НАРКОТИКА, беше изненадващо трудно да си представя как Коул ходи на уроци по пиано. За да изучи един музикален инструмент, човек трябва да е методичен и да се примири с известна доза еднообразие, както и с неминуемата възможност нещата да не се получат от първия път. Способността да стоиш мирно на едно място също би помогнала.

Видях светкавиците, които прескачаха от облак на облак; въздухът беше натежал, както става преди буря.

— Поставяш пръстите си твърде близо до прагчетата. Затова се получава това жужене. Премести ги оттам и натисни по-силно. Само с върховете на пръстите.

Не мислех, че съм го обяснил особено добре, но Коул премести пръстите си и този път изсвири акорда перфектно.

Зареял поглед към нощното небе, той запя:

— Аз съм просто готин пич, приседнал върху пън…

Погледна ме.

— От теб се очаква да изпееш следващия ред.

Двамата с Пол бяхме играли тази игра. Замислих се дали не съм твърде раздразнен от начина, по който Коул се беше подиграл с музиката ми, за да си играя с него. Помълчах известно време, но в крайна сметка изпях не особено вдъхновено и в същата тоналност:

— Загледан в сателитите, кръжащи край земята.

— Браво бе, емо — засмя се Коул. Чу се далечният тътен на гръмотевица. Той изсвири нов акорд в ре мажор и изпя:

— Ще бродя аз край кофите навън…

Облегнах се на лакти. Коул плъзна пръсти по струните и аз изпях:

— ’Щото се превръщам в куче, щом покаже се луната.

После го попитах:

— Все същия акорд ли ще свириш цяла вечер?

— Най-вероятно. Той ми е най-доброто попадение. Нали разбираш, аз съм звезда еднодневка.

Протегнах се, за да взема китарата си, и се почувствах като страхливец, задето го правех. Да играя тази игра с него би означавало, че съм му простил за събитията от снощи; за това, което правеше с къщата всяка седмица, и това, което правеше със самия себе си във всяка минута от всеки ден. Когато взех китарата от него и плъзнах пръсти по струните, за да проверя дали е добре настроена обаче, осъзнах, че това е един далеч по-познат ми език от онзи, който бих използвал за сериозен разговор с Коул.

Изсвирих фа мажор.

— Това вече е друго нещо — кимна одобрително Коул. Той обаче не изпя нов ред. Вместо това сега, когато аз бях седнал с китарата в ръце, зае моето място, излегна се назад и се загледа в небето. Красив и добре сложен, той изглеждаше така, все едно позира за фотосесията на някой известен фотограф, сякаш припадъкът от миналата нощ не му се беше отразил по никакъв начин.

— Изсвири онази с минорните акорди.

— Коя?

— Онази за сбогуването.

Загледах се към черните силуети на дърветата и изсвирих ла минор. За миг настана пълна тишина, нарушавана единствено от тихото жужене на някакви насекоми откъм гората.

После Коул се обади:

— Не, искам да я изпееш.

Замислих се за начина, по който се беше подиграл с моите стихове за лятното момиче, и казах:

— Не. Аз не… Не.

Коул въздъхна, сякаш беше очаквал, че ще го разочаровам. Над нас се разнесе гръмотевичен тътен, явно изпреварил буреносния облак, надвиснал над дърветата. Докато подрънквах лекичко на китарата, защото това ме успокояваше, отправих поглед към него. Беше пленително как облакът, дори и между проблясъците на светкавиците, изглеждаше осветен отвътре, събрал отразената светлина от всички къщи и градове, над които беше преминал. Изглеждаше странно изкуствен, мораво сивкав и със заострени краища. Струваше ми се невъзможно нещо подобно да съществува в природата.

— Бедните копеленца — обади се Коул, загледан в звездите. — Сигурно им е писнало да ни гледат как повтаряме все същите грешки отново и отново.

Внезапно се почувствах невероятен късметлия с моето мъчително чакане. Защото без значение колко ме измъчваше, как прогонваше съня ми и окупираше мислите ми, в края на това безкрайно чакане беше Грейс. Какво ли чакаше Коул?

— Сега? — попита той.

Спрях да свиря на китарата:

— Сега какво?

Коул се надигна и се облегна на ръцете си, все така загледан нагоре. После запя, силно и уверено. Реално погледнато обаче — от какво точно трябваше да се притеснява? Аз бях публика с около две хиляди човека по-малка от тази, с която беше свикнал.

— Хиляда начина да се сбогуваш. Хиляди сълзи в очите…

Изсвирих акорда в ла минор, с който започваше песента. Коул се усмихна виновно и аз осъзнах, че е запял в погрешна тоналност. Изсвирих отново акорда и този път запях. Аз също не се чувствах неуверен или притеснен, защото Коул вече ме беше чул от високоговорителите на колата и съответно нямаше как да го разочаровам:

Сто начина да се сбогуваш. Стотици сълзи в очите.

Сто начина да бъдеш сам, когато тръгнеш под звездите.

Казвам сбогом, сбогом, сбогом, крещя го с мощен глас.

Когато върна си гласа, дали ще помня кой съм аз?

Докато пеех сбогом, сбогом, сбогом, Коул започна да ми припява, добавяйки гласа си към моя точно както го бях записал в демото. Китарата не беше настроена много добре — шестата струна, както обикновено, правеше проблеми — а двамата не пеехме съвсем вярно, но въпреки това случващото се в момента беше приятно и успокояващо.

Това беше едно самотно, оръфано въже, прехвърлено през пропастта между нас. То не беше достатъчно, за да я премина, но може би стигаше, за да осъзная, че въпросната пропаст не е чак толкова широка, колкото си бях мислил в началото.

В края на песента Коул започна да имитира одобрителните викове на публиката. Внезапно обаче млъкна, погледна ме и приведе глава на една страна. Присви очи, заслушан в нещо.

Тогава и аз ги чух.

Вълците виеха. Далечните им гласове бяха мелодични, несъгласувани за миг, преди отново да запеят в хор. Тази нощ воят им беше неспокоен и прекрасен. Те чакаха, също като нас, нещо, което не можеха да назоват съвсем точно.

Коул продължаваше да ме гледа, така че казах:

— Това е тяхната версия на песента.

— Има нужда да се поработи още върху нея — отвърна ми Коул и сведе очи към китарата ми. — Но никак не е зле.

Седяхме мълчаливо и слушахме вълчия вой, заглушаван на моменти от рева на гръмотевиците. Опитах безуспешно да открия гласа на Грейс сред тях, но чувах единствено гласовете, с които бях израснал. Опитах да си припомня факта, че бях чул истинския й глас по-рано днес. Това, че сега не можех да го разпозная, не значеше нищо.

— На мен лично не ми се става вир-вода — каза Коул.

Намръщих се.

— Време е да се връщаме в укритието — заяви той, плесна с ръце и с ловко движение на пръстите си изчисти невидимото насекомо от дланта си. После се изправи на крака и пъхна палци в задните си джобове, загледан към гората.

— Когато бяхме в Ню Йорк, Виктор…

Той млъкна. Чух, че телефонът в къщата звъни. Отбелязах си наум да го попитам: Какво за Ню Йорк?, но когато влязох вътре, установих, че се обажда Изабел, която ми каза, че вълците са убили някакво момиче и това не е Грейс, но трябва веднага да пусна проклетия телевизор.

Пуснах го и двамата с Коул седнахме на канапето пред него. Той кръстоса ръце, докато превключвах каналите.

Вълците отново бяха в новините. Някога едно момиче беше нападнато от вълци в Мърси Фолс. Репортажът за това беше кратък и спекулативен. Използваната дума беше инцидент.

Сега, десет години по-късно, друго момиче беше мъртво и репортажите не спираха.

Думата вече беше изтребление.