Завинаги

Четирийсет и шеста глава

Така и не осъзнавах до каква степен бях свикнал с безпорядъка, докато редът не започна да се възвръща. Сега, когато Грейс беше в къщата, а научните изследвалия на Коул станаха по-фокусирани, животът ни започна да се връща в руслото на нормалното. Оправих дневния си режим. Кухнята отново се превърна в място за хранене, а кутиите с лекарства и листчетата със записки върху плота бавно бяха изместени от кутии със зърнени закуски и чаши за кафе. За последните три дни Грейс се беше трансформирала само веднъж, а дори и тогава остана във вълчата си форма само за няколко часа и се върна трепереща в леглото след престоя си в банята. Дните ми се струваха по-кратки сега, когато вечер успявах да заспя навреме. Ходех на работа и продавах книги на шушукащите зад гърба ми клиенти, а после се връщах вкъщи, чувствайки се като осъден човек, на когото са дадени няколко дни отсрочка. Коул прекарваше дните си в опити да улови някой вълк и всяка вечер заспиваше в различна спалня. Сутрин виждах как Грейс слага купички със старо мюсли за двойката миещи мечки, а вечер я заварвах как рови из сайтовете на различни колежи или си чати с Рейчъл. Всички преследвахме нещо невъзможно, което постоянно ни се изплъзваше.

През повечето вечери ловът на вълците беше основна тема в новините.

Аз обаче бях… е, не точно щастлив, но някак спокоен. Знаех, че в действителност това не е моят живот: това беше живот, взет назаем. Нещо временно, с което трябваше да се примиря, докато подредя нещата за себе си. Началната дата на лова ми се струваше далечна и неправдоподобна, но ми бе невъзможно да я забравя. Това, че не можех да измисля какво да направя, не означаваше, че не трябва да бъде направено нещо.

В сряда се обадих на Кьониг и го попитах дали би могъл да ми обясни как се стига до полуострова, за да проуча потенциала му. Казах точно това — „да проуча потенциала му“. Кьониг винаги ми въздействаше по този начин.

— Мисля — каза той, подчертавайки думата по такъв начин, че очевидно имаше предвид знам, — че ще бъде по-добре, ако аз те закарам до там. Не ми се ще да попаднеш на някой друг полуостров. Мога да те взема в събота.

Двамата затворихме, преди да схвана, че всъщност той беше направил опит да се пошегува, и ми стана малко кофти, задето не се бях засмял.

В четвъртък ми се обадиха от местния вестник с въпроса дали имам да кажа нещо по въпроса с изчезването на Грейс Брисбейн.

Нямах нищо за казване. Или по-точно — това, което исках да кажа, бях споделил с китарата си и то звучеше по следния начин:

Не можете да загубите момиче,

което сте загърбили преди години.

Спрете да търсите,

спрете да търсите.

Песента ми обаче все още не беше готова, за да я изпълня пред публика, така че просто затворих телефона, без да кажа нищо.

В петък Грейс ми каза, че ще дойде с мен и Кьониг до полуострова.

— Искам той да ме види — каза тя. Беше седнала върху леглото ми и подреждаше чорапи по чифтове, докато аз пробвах различни начини за сгъване на хавлиени кърпи. — Ако се увери, че съм жива, може да сложи край на разследването за изчезването ми.

Несигурността беше заседнала в стомаха ми, подобно на тежка и мъчно смилаема буца. Възможните последици от това можеха бързо да прераснат в нещо напълно неконтролируемо.

— Той ще ти каже да се върнеш при родителите си.

— Ами значи ще отида да ги видя — съгласи се тя, след което хвърли един чорап с дупка в края на леглото. — Първо ще отидем до полуострова, а после при тях.

— Грейс… — започнах, но не бях сигурен какво точно искам да я попитам.

— Те никога не са си у дома — заяви тя безразсъдно. — Ако пък са си вкъщи, ще поговоря с тях. Рано или късно ще трябва да говоря с тях. Не ме гледай така, Сам. Уморих се от тази… несигурност. Не мога просто да стоя и да чакам момента, в който секирата ще се стовари. Не искам хората да те подозират във… във… в каквото там смятат, че си направил. В това, че си ме отвлякъл. Че си ме убил. Разни гадости от сорта. Напоследък нямам възможността да разреша много проблеми, но мога да разреша този. Иначе няма как да им избия подобни идеи от главите.

— Но родителите ти…

Грейс събра пред себе си огромна купчина от чорапи без съответните им от чифта. Запитах се дали през цялото това време не бях ходил с различни чорапи, без дори да разбера.

— Те разполагат едва с няколко месеца преди да навърша осемнайсет, Сам, а след това вече няма да имат думата относно решенията ми. Могат да изберат грешния път и да ме изгубят завинаги в мига, когато дойде рожденият ми ден, или да проявят благоразумие, за да може някой ден да оправя взаимоотношенията си с тях. Евентуално. Вярно ли е, че татко те е ударил с юмрук? Коул ми каза, че те е ударил.

Тя прочете отговора в изражението ми.

— Ясно — въздъхна, с което за първи път показа, че темата е болезнена за нея. — Ето ти още една причина да нямам проблеми в провеждането на този разговор с тях.

— Мразя конфликтите — промърморих. Това най-вероятно беше най-ненужното нещо, което някога бях казвал.

— Просто не мога да разбера — каза Грейс — как някой, който сякаш никога не носи чорапи, може да притежава толкова много чифтове, от които вторият липсва.

И двамата погледнахме към босите ми ходила. Тя протегна ръка, сякаш можеше да докосне пръстите на крака ми от мястото, където седеше. Аз хванах китката й и я целунах по дланта. Ухаеше на масло, брашно и дом.

— Добре — съгласих се. — Ще го направим по твоя начин. Първо Кьониг, после родителите ти.

— Винаги е по-добре, когато имаш план — усмихна се тя.

Не знаех дали това беше вярно, но поне ми се струваше вярно.