Завинаги

Шейсета глава

Беше странно тъжно да изгубя една нощ, в която можех да спя с Грейс, по подобен неочакван начин, докато съм бил далеч от нея, а тя е преживявала агонията на трансформацията. След като оставих Рейчъл у тях, исках да я потърся, но Коул ме убеди, че това ще бъде безполезно; тя нямаше да дойде при мен, а ако се трансформираше отново близо до дома на родителите си, поне щеше да знае къде се намира. Не мислех, че ще успея да заспя без нея тази нощ, но след като Коул ме разубеди от идеята да се връщаме до мястото, където Рейчъл я беше оставила, аз си легнах в леглото и се загледах в моите хартиени птици, осветени от коледните лампички, представяйки си, че просто чакам Грейс да дойде и да си легне при мен. Дългият ден се разпростираше зад мен и когато не успях да задържа едновременно в мислите си всичко, което се беше случило, сънят ме откри.

Сънувах как обикалям из къщата, ходейки от стая в стая. Всичките бяха празни, но това беше някаква изпълнена с живот празнота, сякаш във всеки момент можех да се обърна и да видя, че някой стои зад гърба ми. Самата къща изглеждаше обитавана, при това не наскоро, а в момента, все едно хората, живеещи тук, просто бяха излезли навън, за да видят какво е времето, и щяха да се върнат след малко. Стаите също носеха следи от нечие присъствие: върху всяко легло имаше куфар или раница, пълни с дрехи, а до тях внимателно бяха поставени обувки, очакващи предстоящото заминаване. Върху леглото на Улрик лежаха лаптопът и електрическата му самобръсначка. Върху това на Пол имаше купчинка с перца за китара и няколко дивидита, за които никога не бях чувал. Дори и в общата спалня по леглата бяха оставени вещи: слушалките и камерата на Дерек, скицникът на Мелиса, лежащ до обувките й. Леглото на Бек беше празно.

Ходех от стая в стая и гасях лампите навсякъде, откъдето минех. Сбогувах се със стаята на Бек, където никой никога не беше живял. Сбогувах се със стаята на Улрик, където бяхме гледали хорър филми на лаптопа му. Слязох на долния етаж, без да влизам в собствената си стая. Сбогувах се с гостната, където веднъж бях седял с Грейс на дивана, едва крепейки се на границата между човека и вълка; където Изабел беше помогнала да спасим припадналия Коул. Изгасих лампите. Сбогувах се с жълтата стая, където Коул бе живял, а Джак беше умрял. Изгасих лампите в банята, която бях избягвал цяло десетилетие. Сбогувах се с кухнята, където нашите снимки бяха залепени или прикрепени с кабарчета на всеки шкаф; хиляди усмивки, всяка една от които беше искрена. Изгасих лампите и се насочих към мазето.

И тук, в библиотеката на Бек, заобиколени от книгите му, стояха неща, които липсваха в неговата стая. Неговият куфар и неговите обувки бяха оставени върху креслото му за четене. Край тях лежеше прилежно сгънатата му вратовръзка, а до нея имаше компактдиск с преплетени клони на обложката. Заглавието на албума беше изписано на единственото празно пространство, незаето от илюстрацията: Все още се събуждам.

Бек беше навсякъде край мен, живееше във всички книги, които беше чел. Обитаваше всяка страница. Той беше всеки герой и всеки злодей, всяка жертва и всеки престъпник. Той беше началото и краят на всичко.

Die lelze all turen

Dock nie hat man

an alle schon geklopt

(Последната от всички врати,

но човек така и не е почукал

на всички останали)

Това беше последното сбогуване. Изгасих лампите.

Беше останало още само едно място. Бавно се изкачих по стълбите до първия етаж, а после и до втория. Прекосих коридора и влязох в стаята си. Вътре хартиените ми птички пърхаха на конците си, обзети от предчувствие за предстоящо земетресение. Можех да видя всеки спомен, запазен в тези птички, образите танцуваха по крилете им като по телевизионен екран, а всички те пееха слънчевите песни, които бях пял преди. Бяха красиви и ужасени, нетърпеливи да бъдат пуснати на свобода.

— Кофти новини, Ринго — обади се Коул. — Всички ще умрем.

Събудих се от звъненето на телефона.

Адреналинът се стрелна през полузаспалото ми тяло при този внезапен шум и първата ми ясна мисъл, необяснимо защо, беше: О, не, не и тук. Части от секундата по-късно осъзнах, че шумът беше просто звънът на телефона, а аз нямах представа защо си бях помислил точно това. Вдигнах слушалката.

— Сам? — чух гласа на Кьониг.

Той звучеше напълно буден.

— Трябваше да се обадя по-рано, но бях нощна смяна и… Всъщност няма значение — въздъхна. — Датата за лова беше преместена.

— Тя… Какво? — помислих си, че може би все още спя, но жеравчетата висяха съвършено неподвижно.

Кьониг каза малко по-високо:

— Започва утре. Призори. В пет и четирийсет и седем. Хеликоптерът се е освободил ненадейно и затова са променили датата. Ставай.

Не беше нужно да ми го казва. Чувствах се толкова буден, сякаш никога повече нямаше да заспя.