Завинаги

Четирийсет и втора глава

Прекарах уикенда в очакване Грейс да се обади и да ме покани в къщата на Бек и когато най-накрая осъзнах, че тя вероятно е очаквала от мен да се самопоканя, както правех обикновено, вече беше станало понеделник. Дотогава кутията с опасните играчки на Коул беше пристигнала и аз реших, че мога да я занеса до къщата, което ми даваше повод да се видя и с Грейс. Не беше като да отивам там специално, за да се срещна с Коул, нали така? Знаех кое е добро за мен. Независимо дали това ми харесваше или не.

Когато Коул ми отвори, беше без риза и леко запотен. Изглеждаше така, все едно е ровил в пръстта с ръце, и имаше охлузвания около лявото си око. Цялото му лице беше озарено от широка и добронамерена усмивка. Успяваше да изглежда някак величествено, дори и когато току-що ставаше от сън и беше само по гащи. Имаше нещо неоспоримо театрално в него, което се проявяваше дори и когато сцената му беше толкова скучна и ежедневна.

— Добро утро — поздрави ме той, присвивайки очи срещу слънцето. — Чудно време си имате в Минесота. Не бях обръщал внимание.

Беше наистина великолепен ден, един от онези съвършени пролетни дни, които Минесота без проблеми пъхваше между седмиците на студ или пък насред летните жеги. Моравата край мен ухаеше на чимшировите храсти, посадени на неравни разстояния пред къщата.

— Вече не е утро — уточних. — Нещата ти са в колата. Така и не каза какви точно да бъдат успокоителните, така че взех от най-гадния тип, който намерих.

Коул потърка гърди с мръсната си длан и проточи врат, все едно от мястото си на прага можеше да види какво съм му донесла:

— Добре си ме опознала. Влизай. Тъкмо се канех да приготвя разни разсънващи неща. Имах страхотна нощ.

От гостната зад него гърмеше музика; беше ми трудно да си представя, че в момента Грейс е в къщата.

— Не знам дали ще вляза — промърморих.

Той се разсмя нехайно, с което директно определи изказването ми като някакъв чудат каприз, и тръгна бос към джипа ми.

— Предната седалка или задната? — попита той.

— Най-отзад.

Кутията всъщност не беше голяма и можех преспокойно да я взема сама, но предпочитах да погледам ръцете на Коул, докато я носи.

— Влез в работилницата ми, малката — покани ме той.

Последвах го в къщата. Вътре беше по-хладно, отколкото навън, и миришеше на нещо изгоряло. Басът на надънената музика вибрираше в подметките на обувките ми; наложи ми се почти да изкрещя, за да може да ме чуе:

— Къде са Сам и Грейс?

— Ринго тръгна с колата си преди няколко часа. Трябва да е взел и Грейс със себе си. Нямам представа къде са отишли.

— Не го ли попита?

— Още не сме се оженили, за да му искам отчет — заяви Коул и после добави скромно, — засега.

Той ритна вратата след себе си, защото ръцете му бяха заети с кутията, и каза:

— Давай към кухнята.

Музиката осигури хаотичния саундтрак на моя преход към кухнята, където миризмата на изгоряло се усещаше доста по-отчетливо. Мястото изглеждаше така, сякаш наоколо беше вилняло природно бедствие. Плотът беше покрит с чаши, маркери, спринцовки, книги и разкъсан пакет със захар, паднал на една страна. Всички шкафове бяха покрити със снимки на вълците от Мърси Фолс в техните човешки тела. Опитах се да не докосвам нищо.

— Какво гори?

— Мозъкът ми — отвърна Коул. Той използва последното свободно местенце на плота, до микровълновата печка, за да остави кутията. — Съжалявам за бъркотията. За обяд ще има амитриптилин.

— Сам знае ли, че си превърнал кухнята му в нарколаборатория?

— Аха, всичко е одобрено лично от Сам Рот. Искаш ли да пийнем кафе, преди да отидем и да заложим капана?

Захарта хрущеше под токовете на ботушите ми.

— Изобщо не съм казвала, че ще ти помагам да го заложиш.

Коул огледа вътрешността на една чаша, преди да я сложи пред мен и да я напълни с кафе.

— Сега между редовете. Захар? Мляко?

— Абе ти надрусан ли си? И защо никога не носиш риза?

— Спя гол — обясни той, след което сипа в кафето ми мляко и захар. — С напредването на деня слагам все повече и повече дрехи. Трябваше да дойдеш преди час.

Зяпнах го.

Той продължи:

— Освен това не съм надрусан. Обиждаш ме с подобни въпроси.

Изобщо не изглеждаше обиден.

Отпих от кафето, не беше съвсем ужасно.

— Над какво точно работиш тук?

— Нещо, което няма да убие Бек — обясни ми той. Успяваше да изглежда като някой, който изобщо не забелязва химикалите в стаята, и паралелно с това като едноличния им властелин. — Знаеш ли кое би било наистина вълнуващо? Ако ми помогнеш да вляза в училищната ви лаборатория тази вечер.

— В смисъл — да влезеш с взлом?

— В смисъл — имам нужда от микроскоп. Достигнах до предела на научните си открития в тази лаборатория, построена от „Лего“ и пластилин. Имам нужда от истинско оборудване.

Гледах го. Беше толкова трудно да устоиш на този превъзбуден и уверен Коул.

Намръщих се.

— Няма да ти помагам да влезеш с взлом в училището ми.

Той протегна ръка.

— Ами добре. Тогава ще си взема кафето обратно.

Така и не бях осъзнала колко силно ми се налагаше да говоря, за да надвикам музиката, докато паузата между две песни не ми даде възможност да понижа тон:

— То вече си е мое — казах, повтаряйки думите му от онзи ден в книжарницата. — От друга страна, мога да ти помогна да влезеш в клиниката на майка ми.

— Ти си истински mensch16 — възкликна той.

— Нямам представа какво означава това.

— Аз също. Чух Сам да използва думата онзи ден и ми хареса как звучи.

Това изказване май обобщаваше всичко, което ви трябва да знаете относно Коул. Той виждаше нещо, което не разбираше напълно, харесваше го, след което си го присвояваше.

— Купих ти и още нещичко — казах, докато бърках в малката си чантичка.

Подадох му мъничко моделче на „Мустанг“, черно и лъскаво.

Коул взе автомобилчето и го задържа в дланта си. За миг остана съвършено неподвижен: до този момент така и не бях осъзнала, че се беше движил през цялото време. После тръсна глава и се ухили:

— Обзалагам се, че вдига повече от моя истински „Мустанг“.

Плъзна автомобилчето по ръба на плота, докато имитираше с уста бавно усилващ се звук от двигател. В края на плота вдигна ръка и мъничкият „Мустанг“ се понесе в небето.

— Искам обаче да си наясно, че няма да ти дам да го караш — каза ми той.

— И без това не бих изглеждала добре в черна кола.

Коул внезапно протегна ръка и ме хвана за китката. Очите ми се разшириха.

— Ти би изглеждала добре във всичко. Имаш съвършена кожа, Изабел Кълпепър.

Започна да танцува. И просто ей така, понеже той танцуваше, установих, че аз също танцувам. Този Коул беше дори по-убедителен от предишния. Усмивката му се бе превърнала във физически обект, в нещо реално, което се уви около мен и ме притегли към него. Обичам да танцувам, но винаги съм наясно какво точно прави тялото ми. Тогава, когато музиката бушуваше наоколо, а Коул танцуваше с мен, всичко освен музиката стана невидимо. Самата аз бях невидима. Бедрата ми бяха бумтящият бас. Ръцете ми, докосващи Коул, бяха извивките на синтезатора. Тялото ми беше просто тежкият пулсиращ ритъм на песента.

Мислите ми бяха проблясъци между отделните тактове.

такт:

ръката ми, притисната към стомаха на Коул

такт:

докосването на бедрата ни

такт:

смехът на Коул такт:

двамата бяхме едно цяло

Бях наясно, че Коул е добър в танците, защото в крайна сметка музиката беше призванието му, но това не правеше танца ни по-малко изумителен. Освен това той не се опитваше да бъде изумителен сам по себе си — всяко движение на тялото му имаше за цел да се движим заедно. Нямаше прояви на его, единствено музиката и телата ни.

Когато песента свърши, Коул отстъпи назад, останал без дъх и с полуусмивка на лицето. Не можех да разбера как беше способен да спре. Самата аз исках да танцувам, докато вече не мога да стоя на краката си. Исках телата ни да се притискат едно в друго, чак докато стане невъзможно да бъдат разделени.

— Досегът с теб води до пристрастяване — промълвих.

— Би трябвало да го знаеш.