Завинаги

Седемдесет и пета глава

В сравнение с пътешествието ни от тази сутрин, сега ми се стори, че стигнахме за броени минути до просеката, където хеликоптерът ни беше застигнал.

Бек все още лежеше там, а тялото му беше кървава руина. От разкъсаната му плът висяха всякакви вътрешни органи, за чието съществуване дори и не бях предполагал.

— Сам — обади се застаналата до мен Грейс.

Тялото му изглеждаше странно сплескано, сякаш в него не бе останало нищо. А може би беше точно така. Може би вътрешностите му бяха унищожени от изстрелите. Всичките тези кървави късове. Начинът, по който се беше влачил, преди да умре. Спомних си за птичката, която Шелби беше убила на алеята за коли.

Сам.

Устата му беше полуотворена, а езикът му висеше между зъбите. Не като на задъхано куче, изплезило език, а по странен, неестествен начин. Ъгълът, под който висеше езикът, ме накара да се замисля, че тялото сигурно вече се бе вкочанило. Също като някое куче, блъснато от кола, просто още един труп край пътя.

сам

кажи

очите му

нещо

то имаше неговите очи

сам

а бяха останали толкова много неща, които исках да му кажа

плашиш ме

Щях да се оправя. Всъщност вече бях добре. Някак бях знаел през цялото това време, че той ще умре. Ще бъде мъртъв. Че ще открием тялото му такова, студено и разкъсано, че той ще си отиде и ние никога нямаше да издигнем отново онези мостове между нас, които бяха изгорели. Нямаше да плача, защото просто трябваше да стане така. Бек си беше отишъл, но той си бе отивал и преди, а аз нямаше да се чувствам по-различно заради това негово последно и окончателно заминаване, разпростряло се във вечността, лишено от надеждата за пролетна топлина, която да го върне при мен.

Нямаше да изпитвам нищо, защото не ми бяха останали чувства. Имах усещането, че съм изживявал този момент хиляди пъти, толкова много, че вече не ми бяха останали сили и емоции, които да донеса със себе си за това последно сбогуване. Опитах се да осмисля случилото се — Бек е мъртъв, Бек е мъртъв, Бек е мъртъв, в очакване на сълзите, на чувствата, на каквото и да било.

Въздухът край нас ухаеше на пролет, но в душата ми виеха ветровете на зимата.

Сам просто стоеше там и трепереше, отпуснал ръце край тялото си, загледан в трупа пред себе си. В изражението му имаше нещо кошмарно, което накара няколко безмълвни сълзи да се плъзнат по бузата ми.

— Сам — простенах. — Моля те.

— Добре съм — каза той.

И тогава просто рухна на земята. Беше се свил на кълбо, сплел пръсти зад тила си, с лице между коленете, отишъл нейде тъй далеч отвъд сълзите, че аз не знаех какао да направя.

Коленичих до него и го прегърнах. Той продължаваше да трепери, но очите му останаха сухи.

— Грейс — прошепна и в тази едничка дума беше стаена цялата му агония. Той прокарваше ръка през косата си отново и отново, свиваше и разпускаше юмруци. — Грейс, помогни ми. Помогни ми.

Аз обаче не знаех какво да направя.