Завинаги

Шейсет и първа глава

Не бях напълно заспала, когато телефонът звънна.

Беше малко след полунощ, а аз се опитвах да заспя по-скоро като някакъв самозащитен рефлекс. Напрежението в дома на семейство Кълпепър прогресивно беше нараствало с наближаването на лова и преместването в Калифорния, така че родителите ми се забавляваха с една от своите надпревари по надвикване, които ми бяха липсвали толкова отчайващо много през изминалите няколко седмици. Звучеше така, сякаш майка ми побеждаваше за момента, най-малкото защото през последните двайсетина минути беше надала повече отчетливи крясъци, отколкото баща ми, но пък имах и чувството, че предстоят още няколко рунда.

Вратата на спалнята ми беше затворена, а аз си бях сложила слушалките на плейъра, заглушавайки шумотевицата долу с нецензурни песни. Стаята ми беше розово — бял пашкул, чиито цветове бяха приглушени заради липсата на дневна светлина. Заобиколена от всичките си неща, имах чувството, че в момента можеше да бъде всеки един ден от всяка една година, откакто се бяхме преместили тук. Можех да сляза на долния етаж, да прекося хола и да се развикам на Джак, задето не е извел кученцето ми, докато мен ме е нямало. Можех да се обадя на приятелите си в Калифорния, които все още ме помнеха, за да обсъдим разни имагинерни планове за завръщането ми или да поговорим как ще обиколя колежанските общежития, намиращи се в близост до домовете им. Това, че стаята ми беше останала толкова непроменена, а нощта си играеше подобни номера с мен, беше едновременно приятно и кошмарно.

Както и да е, мисълта ми беше, че за малко да пропусна звъненето на телефона си.

На дисплея се изписа: къщата на Бек.

— Здрасти — казах.

— Познай какво е надробил задникът, който ти минава за баща? — обади се леко задъханият Коул.

Нямах желание да отговарям на подобен въпрос. Това не беше точно начинът, по който се бях надявала да започне следващият ми телефонен разговор с Коул.

— Начука ни го — продължи Коул, без да изчака отговора ми. — Директно върху капака на гъзарската си чуждестранна кола. Ловът започва по зазоряване. Преместили са датата.

Сякаш като по команда домашният телефон върху нощното ми шкафче започна да звъни. Не го докоснах, но дори и оттук можех да видя какво пишеше на дисплея: Ланди, Маршал. Това означаваше, че баща ми и аз щяхме да проведем един и същи разговор по едно и също време с двама различни човека.

Скандалът на долния етаж рязко утихна. По правило беше нужно доста време, за да се случи нещо подобно.

— Какво ще правите? — попитах.

— Ами, като за начало, ще приведа Сам в бойна готовност. Грейс се трансформира тази вечер, така че е малко изперкал.

Сега вече бях напълно будна. Измъкнах втората слушалка, останала в ухото ми, и седнах в леглото:

— Грейс е навън? Това е ужасно.

Всъщност беше повече от ужасно. Грейс срещу сър Томас Кълпепър беше схватка, която изобщо не исках да наблюдавам, защото изходът от нея ми беше пределно ясен.

— Знам, принцесо — тросна се Коул. — Това, което искам от теб, е да отидеш при баща си и да му кажеш да вземе телефона и да сложи край на този лов.

Това обаче беше схватка, изходът от която също ми беше ясен.

— Няма да стане — въздъхнах. — Става дума за нещо, което в момента е по-голямо от него.

— Не. Ми. Пука — каза Коул бавно и търпеливо, все едно говореше на дете. — Открий онзи копелдак и го накарай да спре. Знам, че можеш.

Усетих как тонът му започна да ме изнервя:

— Виж сега, първо не ми казвай какво да правя. Питаш за второто ли? Всичко, което ще се случи, е, че аз ще сляза долу, ще го вбеся нечовешки и ще си го отнеса без причина. И може би, това в случай че ми провърви наистина адски много, ще го накарам да се запита защо внезапно съм започнала да изпитвам подобна шибана привързаност към вълците. Обобщено, ще си навлека неприятности, с които ще трябва да се оправям през остатъка от годината. А знаеш ли какво ще каже той? Че нещата вече не зависят от него. Мисля, че е време да задействаш собствения си план.

— Моят план? Моят план би могъл да проработи единствено ако Грейс беше тук, за да го накара да проработи. Без нея всичко, с което разполагам, е емоционално неуравновесен вълк и „Фолксваген“.

В сравнение с крясъците отпреди, в момента къщата беше тиха като гробница. Опитах да си представя как слизам долу, за да се опълча на баща ми за лова. Беше твърде абсурдно дори да мисля за това.

— Няма да го направя, Коул.

— Опитай. Дължиш ми поне това.

— Дължа ти?

Смехът ми беше груб и кратък. За миг прехвърлих през мислите си всеки досег, който бях имала с него, опитвайки да си спомня дали в думите му имаше някаква истина. Не можах да се сетя за нищо. Ако става въпрос, той беше този, който ми беше задължен. При това сериозно задължен.

— Защо според теб ти дължа каквото и да било?

Тонът на Коул беше съвършено безизразен:

— Кучият син, който ти е баща, уби Виктор и хвърли трупа му в лицето ми.

Усетих как лицето ми пламна.

— Аз не съм той. Аз не ти дължа абсолютно шибано нищо, Коул Сейнт Клеър. Преди малко можеше и да обмисля идеята да сляза долу, за да говоря с баща си, но сега просто ще ти кажа да си го начукаш.

— Направо страхотно. Адски зрял начин да разрешаваш проблемите си. Дистанцирай се, удари му една хубава псувня и остави някой друг да разреши проблема. Ти наистина си малкото момиченце на татко.

Думите му ме нараниха, така че се разсмях:

— Виж само кой го казва. Единственото нещо, което наистина ме изненадва в момента, е, че звучиш забележително трезвен. В крайна сметка, ако нещата се оплескат, винаги можеш да се самоубиеш, нали така?

Той ми затвори телефона.

Пулсът ми препускаше, кожата ми гореше и внезапно ми се зави свят. Отпуснах се назад и притиснах длан към устните си. Стаята ми изглеждаше по съвършено същия начин, по който беше изглеждала, преди да приема обаждането.

Запратих телефона си към стената. Докато се носеше във въздуха, осъзнах, че баща ми щеше да ме убие, ако го разбиех, но той се блъсна в стената и падна на пода, без от него да се отчупи нищо съществено. Той също изглеждаше по съвършено същия начин, както преди.

Нищо не се беше променило. Нищичко.