Завинаги

Петдесет и втора глава

За един час позвъних на мобилния телефон на Сам толкова пъти, колкото се бях обаждал на мобилния телефон на Изабел за два месеца. Ефектът беше абсолютно същият. Нищо. Можех да приема нещата лично, но ми се щеше да вярвам, че съм си научил урока. Търпение. То минава за добродетел.

И също така никога не се беше класирало като една от силните ми страни.

Отново се обадих на Сам. Телефонът звъня и звъня, чак докато започна да ми се струва, че всеки следващ сигнал „свободно“ е по-дълъг от предишния.

Минутите се проточваха до безкрайност. Пуснах си музика и дори песните ми звучаха провлечено. Дразнех се всеки път, когато дойде време за припева, защото ми се струваше, че вече съм го слушал поне стотина пъти.

Обадих се на Сам.

Нищо. Изкатерих се по стълбите на мазето и отидох в кухнята. Разчистих си бъркотията, поне в по-голямата й част — проява на великодушие, пък и за да се разсея, дори забърсах плота с мокра кърпа. След това си направих малка пирамидка с избягалите зърна кафе и трохите от препечен хляб.

Обадих се на Сам. Още звънене. Смъкнах се отново до мазето, а после отидох при нещата, които бях складирал в стаята си. Започнах да ровя из припасите, които бях събрал през последните няколко месеца, не защото ми трябваше нещо конкретно, а просто за да се занимавам с нещо и да движа ръцете си. Краката ми искаха да тичат, независимо дали стоях или седях, така че май беше по-добре да си стоя изправен.

Обадих се на Сам.

Зън, зън, зън, зън. Зън, зън. Зън, зън.

Взех два дебели панталона и тениска и ги занесох в мазето. Оставих ги върху креслото. Зачудих се дали да взема блуза с дълъг ръкав или пуловер. Не. Тениската си беше идеална. Не. Може би пуловер. Измъкнах от едно чекмедже суитшърт с надпис „Баркли“.

Обадих се на Сам.

Нищо. Нищичко. Къде, по дяволите беше този човек?

Запрелиствах бележника на Бек, който вече беше мой бележник. Върнах се в мазето. Проверих термостата. Завъртях копчето за отоплението на абсолютния максимум. Взех две печки от гаража, открих контакти в мазето и ги включих. Долу беше същинска пещ. Все още не беше достатъчно горещо. Тук, между тези стени, трябваше да бъде лято.

Обадих се на Сам.

Две иззвънявания. Три.

— Коул, какво става?

Гласът на Сам беше неясен заради смущенията, но определено беше той.

— Сам — казах. Прозвучах малко сърдито, но смятах, че съм в пълното си право. Сведох очи към вълчето тяло на пода пред мен. Ефектът от успокоителните беше започнал да отминава. — Хванах Бек.