Завинаги

Двайсета глава

Тя — Ейми, опитах се да я наричам в мислите си Ейми, а не майката на Грейс — задържа вратата, за да вляза, и ме поведе през преддверие, издържано в малко по-приглушени тонове на пурпурното от фасадата, а после в някаква извънредно ярко осветена стая, пълна с платна. Светлината нахлуваше през огромните прозорци, които гледаха към запуснат заден двор с паркирани в него трактори. Ако човек се абстрахираше от гледката, мястото имаше наистина изискан вид — с боядисани в бледосиво стени, подобно на музей, и стойки за картини, спуснати от белите корнизи на тавана. Платната висяха по стените или бяха подпрени в ъглите; някои от тях изглежда все още не бяха изсъхнали.

— Вода? — попита ме тя.

Стоях насред стаята и се опитвах да не докосвам нищо. Отне ми секунда, за да поставя думата вода в правилния контекст: вода за пиене, а не такава, в която да се удавя.

— Не, благодаря — отвърнах.

Преди, когато бях видял творбите на Ейми, те бяха странни и ексцентрични — диви животни в градска среда, любовници, оцветени по странен начин. Всички картини, които виждах сега обаче, бяха напълно лишени от живот. Дори изображенията на конкретни места — улици или трамвайни депа — изглеждаха като пустинни чуждопланетни пейзажи. Никакви животни, никакви любовници. Никакъв фокус на картината. Единственото платно, което имаше някаква тематика, в момента се намираше върху статива й. Беше огромно, високо почти колкото мен и бе изцяло бяло, като се изключи една много малка фигурка, която седеше в горния ляв ъгъл. Беше момиче, нарисувано в гръб, с прегърбени рамене и тъмноруси коси, спускащи се по гърба. Въпреки че лицето й не се виждаше, това без никакво съмнение беше Грейс.

— Хайде, давай, анализирай ме — подкани ме Ейми, докато разглеждах картините.

— Опитвам се да откажа психоанализата — казах, след което почувствах тази безобидна шега като предателство към самия мен. Също като снощи, докато си играех на изпей-следващия-ред с Коул, когато би трябвало да му вдигна скандал. В момента се съюзявах с врага.

— Тогава ми кажи какво мислиш — настоя тя. — Изнервяш ме, Сам. Казвала ли съм ти го? Може би е трябвало. Ето, сега ти го казвам. Ти никога не говореше нищо, когато беше с Грейс, и аз нямах представа как да реагирам на нещо подобно. Всички разговарят с мен. Мога да накарам всеки човек да се отпусне. Колкото по-дълго някой мълчи, толкова повече се чудя какъв точно е проблемът.

Погледнах я. Знаех, че по този начин само доказвам тезата й, но наистина не знаех какво да кажа.

— Уф, стига де, сега вече се гъбаркаш с мен — продължи тя. — За какво си мислиш?

Мислех си за много неща, но повечето от тях трябваше да си останат мисли, а не думи. Всичките бяха гневни, обвинителни. Погледнах към картината, на която Грейс ми беше обърнала гръб, издигнала бариера между себе си и околния свят.

— Мислех си, че това изобщо не е Грейс такава, каквато я познавам — признах.

Ейми прекоси студиото и застана до мен. Отдръпнах се. Опитах да го направя внимателно и незабележимо, но въпреки това тя ме видя.

— Разбирам. Е, това е единствената Грейс, която аз познавам.

Казах бавно:

— Тя изглежда самотна. Студена.

Чудех се къде ли е в момента.

— Независима. Крайно упорита.

Ейми внезапно въздъхна, след което рязко се завъртя и се отдалечи.

— Не мисля, че съм била ужасна майка. Моите родители не ми даваха никакво лично пространство. Четяха всяка книга, която четях и аз. Идваха на всяко социално събитие, на което отивах. Имах строго определен вечерен час. Живеех под микроскоп чак докато не отидох в колежа, след което никога повече не се прибрах вкъщи. Все още не разговарям с тях. А те продължават да разглеждат живота ми под гигантското си увеличително стъкло.

Тя сви ръце и ги постави пред очите си, наподобявайки бинокъл.

— Мислех, че сме страхотни, двамата с Луис. Веднага щом Грейс пожела да бъде по-самостоятелна, ние й позволихме. Няма да те лъжа — бях наистина щастлива да получа обратно социалния си живот. Но тя се справяше отлично. Всички останали разказваха как децата им се забъркват в неприятности или изкарват лоши оценки в училище. Ако Грейс беше поела по лош път, ние щяхме да се променим.

Не звучеше като изповед. Звучеше като изявление на творец за пред медиите. Старателно дестилиран конфликт с добре подбрани думи, които да провокират съответните реакции. Не погледнах към Ейми. Продължавах да наблюдавам гърба на Грейс от картината, когато казах:

— Вие сте я оставили да се оправя съвсем сама с живота.

Последва мълчание. Може би не беше очаквала от мен да кажа каквото и да било. Или пък не беше очаквала да й се противопоставя.

— Това не е вярно — отвърна ми най-накрая.

— Вярвам на това, което самата тя ми е казвала. Виждал съм я да плаче заради вас. Тези сълзи бяха истински. Грейс не е някоя лигла, която обича да драматизира.

— Тя никога не е искала нещо повече.

Сега вече погледнах към Ейми — пронизах я с жълтите си очи. Знаех, че това я кара да се чувства неудобно; очите ми караха всички да се чувстват неудобно.

— Сериозно?

Тя издържа на погледа ми няколко секунди, след което извърна очи. Помислих си, че най-вероятно вече й се иска да ме бе зарязала на тротоара отпред.

Когато отново погледна към мен обаче, видях, че бузите й са мокри, а носът й беше започнал да се зачервява.

— Хубаво, Сам. Няма да се лъжем, нали така? Знам, че понякога съм се държала егоистично. Понякога съм виждала това, което съм искала да видя. Този проблем обаче е двустранен, Сам… Грейс също не беше най-любвеобилната дъщеря на света.

Обърна се, за да избърше носа си в ръкава на блузата.

— Обичате ли я? — попитах.

Тя положи буза върху рамото си.

— Повече, отколкото тя обича мен.

Замълчах. Не знаех колко точно Грейс обича родителите си. Искаше ми се в момента да бъда с нея, а не тук, в това студио, без да имам никаква представа какво да кажа.

Ейми отиде до близката тоалетна. Чух я как си издуха шумно носа, преди да се върне. Спря на няколко крачки от мен, бършейки се с хартиена кърпичка. Имаше онова странно изражение, което хората придобиват, когато се канят да кажат нещо по-сериозно, отколкото са свикнали.

— А ти обичаш ли я? — попита ме тя.

Усетих как ушите ми пламнаха, въпреки че не се срамувах от чувствата си.

— Аз съм тук — отбелязах.

Тя прехапа долната си устна и кимна, забила поглед в пода. После, все така без да ме поглежда, попита:

— Къде е тя?

Не помръднах.

Последва дълго мълчание, след което Ейми вдигна очи към мен:

— Луис мисли, че си я убил.

Не почувствах нищо. Все още не. В този момент чувствата все още бяха просто думи.

— Заради миналото ти — продължи тя. — Той казва, че си прекалено мълчалив и странен и че твоите родители са прецакали психиката ти. Че няма начин да не си откачил след това, което си преживял, и си я убил, когато той ти е забранил да я виждаш повече.

Ръцете ми искаха да се свият в юмруци, но си помислих, че това не би изглеждало добре в настоящия момент, така че се насилих да ги задържа отпуснати. Чувствах ги като мъртво тегло от двете ми страни, изтръпнали израстъци, които не принадлежаха към тялото ми. Междувременно Ейми ме наблюдаваше и преценяваше реакцията ми.

Знаех, че искаше от мен думи, но нямах такива, които бих искал да произнеса. Просто поклатих глава.

Тя ми се усмихна тъжно:

— Аз не мисля, че си го направил. Но все пак… къде е тя, Сам? Безпокойството бавно започна да се надига в мен. Не знаех дали причината беше в този разговор, в миризмата на бои, от която ми се замайваше главата, или във факта, че бях оставил Коул сам в книжарницата.

— Нямам представа — казах искрено.

Майката на Грейс докосна ръката ми.

— Ако я откриеш преди нас, кажи й, че я обичам.

Помислих си за Грейс и за онази захвърлена празна рокля, която държах в ръка. Грейс бе някъде далеч оттук, недостижима сред горския пущинак.

— Обичате я безусловно, без значение какво се е случило? — попитах, въпреки че не вярвах тя да е способна да отговори по начин, който да ме убеди напълно. Отдръпнах ръцете си една от друга; осъзнах, че бях потривал с палец белега върху едната си китка.

— Безусловно — отвърна твърдо Ейми.

А аз не й повярвах.