Завинаги

Петдесет и четвърта глава

Докато завивахме по алеята за коли, телефонът ми започна да звъни отново. Кьониг дори не изгаси двигателя, а просто постави крака си върху педала на спирачката. Той погледна към часовника си, а после в огледалцето за обратно виждане, докато излизахме.

Грейс заобиколи пикапа и се приведе към прозореца на Кьониг:

— Ще дойдеш ли?

Така и не ми беше хрумнало, че той би могъл да има подобно желание.

— Не — отвърна Кьониг. — Убеден съм, че каквото и да се случва там вътре, то е… Виж, предпочитам единственото ми потенциално престъпление да бъде лъжесвидетелство. Днес въобще не съм те виждал. По-късно ще отидеш да говориш с родителите си, нали така?

Грейс кимна.

— Точно така. Благодарим ти. За всичко.

— Така си е — промърморих. Това в никакъв случай не беше адекватно изразяване на благодарност. Телефонът ми обаче продължаваше да звъни. Отново беше Коул. Исках да кажа още неща на Кьониг, но… Бек. Бек беше там вътре.

— Обадете ми се по-късно, когато вземете решение — каза Кьониг. — И, Сам, вдигни си телефона.

Грейс почука два пъти за довиждане по вратата на пикапа.

Междувременно самият аз казах в слушалката:

— Тук съм.

— Доста се позабави — изсумтя Коул. — Да не си се прибирал пеш?

— Моля? — попитах. Топлите и ярки лъчи на следобедното слънце струяха през клоните на боровете; примигнах и извърнах поглед. Помислих, че не съм го разбрал правилно. — В момента съм на алеята за коли.

Коул замълча, преди да се обади отново:

— Ами това е хубаво. Побързай, дяволите да те вземат. И ако случайно бъдеш ухапан, помни, че това беше твоя идея.

— Искам ли изобщо да знам за какво говориш? — въздъхнах.

— Може и да съм оплескал дозировката на транквиланта за кучета. Не всичко, което пише в интернет, е вярно. Очевидно на вълците им трябва по-солидна доза, отколкото на невротичните ни меки овчарки.

— Господи! — възкликнах. — Искаш да ми кажеш, че си изпуснал Бек и в момента той просто обикаля из къщата?

Гласът на Коул прозвуча леко напрегнато:

— Бих искал да ти припомня, че вече свърших за теб невъзможната част от работата. Аз го измъкнах от гората. Ти можеш да го измъкнеш от спалнята си.

Забързахме към входната врата. Прозорците на къщата бяха огледала, изпълнени със слънчева светлина. Някога тук щеше да е дошло време за обяд. Щях да вляза в къща, пълна с притоплени в микровълновата остатъци от храна, понесъл домашното си по алгебра. От тонколоните щеше да гърми „Айрън Бътърфлай“, а Улрик щеше да размахва ръце из въздуха, правейки се, че свири на барабани. Бек щеше да заяви: „Някой някога беше казал, че европейците имали изтънчен вкус. Този някой е в страхотна заблуда“. Къщата щеше да ми изглежда пълна до пръсване, така че щях да се оттегля в стаята си, за да намеря малко спокойствие.

Тази шумотевица ми липсваше.

Бек. Бек беше тук.

Коул просъска в телефона:

— Вътре ли сте вече? Бог да благослови Америка и всичките й синове. Защо се забавихте толкова?

Вратата беше заключена.

— Ето, приказвай си с Грейс — казах.

— Мамчето няма да ми каже нищо по-различно от татенцето — отбеляза той, но въпреки това подадох телефона на Грейс.

— Говори с него. Трябва да си извадя ключовете.

Пъхнах ръка в джоба на панталона си и отключих вратата.

— Здрасти. В момента влизаме — каза Грейс, след което му затвори.

Бутнах вратата и примигнах, за да могат очите ми да привикнат със сумрака вътре. Следобедната светлина, нахлуваща през прозорците, рисуваше огненочервени линии по мебелите. Нямаше следа от Коул или от вълка. Последният не беше на горния етаж, въпреки саркастичната забележка на Коул.

Телефонът ми иззвъня.

— Божичко — възкликна Грейс, докато ми го подаваше.

Притиснах го към ухото си.

— Мазето — упъти ни Коул. — Следвайте миризмата на горяща плът.

Открих вратата към мазето отворена, а от стълбището лъхаше жега. Можех да подуша вълка дори и оттук: тревога, влажна горска пръст и разни покълващи пролетни неща. Докато слизах надолу към мътната кафеникава светлина на мазето, стомахът ми се беше стегнал от безпокойство. Коул стоеше в основата на стълбите, кръстосал ръце. Той изпука всеки един от пръстите на дясната си ръка с палец, след което повтори процедурата с лявата. Видях зад него печките, източник на задушаващата жега.

— Най-сетне — въздъхна Коул. — Той беше далеч по-упоен преди петнайсет минути. Защо се забавихте толкова? Да не ходихте до Канада? Да не би някой да ви е натикал в лаборатория, принуждавайки ви да изобретите двигателя с вътрешно горене, преди да ви пусне да си ходите?

— Мястото е на няколко часа път с кола.

Погледнах към вълка. Той лежеше в неестествена, странно усукана поза, каквато нито едно животно в пълно съзнание не би заело. Наполовина на една страна, наполовина по корем. Муцуната му беше отпусната на пода, очите му бяха притворени, а ушите клепнали. Пулсът му беше бърз и повърхностен, напомняше за нощна пеперуда, която пърха около пламъка, а крилете й изгарят все повече с всеки отминаващ миг.

— Можехте да превишите скоростта — настоя Коул. — Ченгетата не ги глобяват.

— Защо си донесъл всичките тези печки? — попитах. — Те няма да го накарат да се трансформира.

— Но пък могат да задържат един прекрачил границата върколак в човешката му форма малко по-дълго, ако нещата проработят — отвърна Коул. — Стига, разбира се, преди това да не ни разкъса всичките, което си е напълно реална възможност, ако продължаваме да се мотаем.

— Замълчи за малко — обади се Грейс. — Ще го направим ли или не, Сам?

Тя гледаше към мен, не към Коул. Решението беше мое.

Приклекнах до нея край вълка и доловил присъствието ми, той леко се раздвижи. Ушите му се повдигнаха, а очите му се завъртяха, за да срещнат моите. Очите на Бек. Бек. Бек. Сърцето ме заболя. Затаих дъх в очакване на мига, когато ще видя, че той ме е разпознал, но този миг така и не дойде. Вълкът просто ме гледаше, а лапите му дращеха некоординирано по пода в отчаян опит да придвижат упоеното тяло.

Внезапно идеята да забием в него спринцовка, пълна с епинефрин и един Господ знае какво още, ми се стори нелепа. Никога не бихме могли да го измъкнем от това вълче тяло. От Бек бяха останали единствено неговите очи, но съзнанието му вече не се таеше зад тях. Мозъкът ми се вкопчи в търсенето на правилните стихове, в нещо, което да ме измъкне от хватката на този момент, нещо, което да ме спаси.

Празните къщи нямат нужда от прозорци,

защото никой не поглежда вътре.

Кому изобщо са нужни прозорци,

ако никой вече не ще погледне навън…

Идеята да го видя отново, просто да го видя като човек, беше толкова обсебваща. До този миг не бях осъзнавал колко отчаяно го исках. Колко много се нуждаех от това.

Коул приклекна до нас със спринцовка в ръка.

— Сам? — обади се той, но очите му всъщност бяха извърнати към Грейс, която от своя страна гледаше към мен.

В мозъка ми незабавно изплува онази секунда, в която вълкът беше срещнал погледа ми. Очи, в които не се долавяше разбиране или разум. Нямахме представа какво точно щяхме да сторим тук. Нямахме представа какъв ефект щяха да окажат върху него транквилантите. Коул вече беше сбъркал с дозировката на бенадрила. Какво щеше да стане, ако съдържанието на тази спринцовка убиеше Бек? Бих ли могъл да живея с това? Знаех какъв избор бих направил — всъщност вече бях направил — в същата ситуация. Когато трябваше да избирам между смъртта и възможността да бъда отново човек. Бях поел този риск. С тази разлика, че тогава имах избор. Имах възможността да кажа да или не.

— Почакай — казах. Вълкът вече се опитваше да се изправи на крака, изтеглил назад горната си устна, оголвайки зъби в безмълвно предупреждение.

Тогава си спомних как бях лежал сред снега, как животът ми бе заменен с този тук, как вратите на колата се бяха затръшвали, как Бек беше взел решението да ме ухапе, отнемайки ми всичко. Никога не бях имал избор; просто бях нападнат в един ден, не по-различен от който и да е друг в живота ми. Той беше взел решението вместо мен. Значи това беше справедливо. Тогава нямаше да или не. Сега също нямаше да има.

Исках планът на Коул да проработи. Исках да го превърна отново в човек, за да изискам от него отговорите на всички въпроси, които никога не бях задал. Исках да го принудя да бъде човек, за да види лицето ми за последен път и да ми каже защо от всичките хора на тази планета бе причинил това точно на мен, защо е искал да го причини на когото и да било, защо. Освен това, колкото и нелепо да звучеше, исках да го видя отново, за да му кажа колко неистово ми липсва.

Исках го.

Но не знаех дали той го иска.

Погледнах към Коул.

— Не. Не, промених си решението. Не мога да го направя. Не съм такъв човек.

Блестящите зелени очи на Коул срещнаха моите за миг. После той каза:

— Аз обаче съм.

И бърз като змия, заби спринцовката в бедрото на вълка.

— Коул — възкликна Грейс. — Не мога да повярвам! Просто не мога да…

Тогава вълкът се разтресе и запълзя по пода по-далеч от нас, а тя замлъкна. Спазмите разтърсваха тялото му все по-бързо и по-бързо, в унисон с ускоряващия му се пулс. Беше невъзможно да се определи дали ставаме свидетели на смърт или на прераждане. Мускулите под кожата на вълка се издуха и той отметна глава назад в рязко, неестествено движение. Бавно усилващо се скимтене се изплъзна от ноздрите му.

Действаше.

Вълкът разтвори челюсти в безмълвна агония.

Сам извърна глава.

Действаше.

В този миг ми се щеше баща ми да стои точно тук, до мен и да гледа, за да мога да му кажа: Гледай. Гледай, в името на всяко твое изпитание, с което не можех да се справя. Горях в пламъците на триумфа.

С едно внезапно разтърсващо движение вълкът се изтръгна от кожата си и се стовари върху килима в основата на стълбите. Само дето вече не беше вълк. Изпъна тяло, забил нокти в килима, докато мускулите му се стягаха над променящите се кости. Безцветни белези покриваха гърба му, сякаш това беше черупка, а не кожа. Бях запленен. Това не беше човек, това беше скулптура на непобедим звяр с човешка форма, създаден за битки и лов.

Ръцете на Сам висяха безжизнени край тялото му. Грейс гледаше към мен с яростно изражение.

Аз обаче гледах към Бек.

Бек.

Бях успял да го измъкна от този вълк.

Прокарах пръсти по стената, докато открих ключа за лампите край стълбите. Когато жълтеникавата светлина изпълни мазето, огрявайки рафтовете с книги край стените, той прикри очите си с ръка. Плътта му все още се издуваше и пулсираше, сякаш не беше сигурна дали иска да запази тази си форма. С всичките печки тук, долу, температурата беше убийствена. Жегата обгръщаше толкова плътно човешката ми кожа, че в момента дори не можех да си представя възможността да бъда нещо друго. Ако този пъкъл не го задържеше в човешка форма, нищо не би успяло.

Сам безмълвно се качи по стълбите и затвори вратата на мазето, за да елиминира всеки въздушен полъх.

— Извади късмет, че това не свърши зле — каза Грейс тихо, така че да мога да я чуя само аз.

Повдигнах вежди срещу нея, след което отново погледнах към Бек:

— Хей, като приключиш с всичко това, имам дрехи за теб. Можеш да ми благодариш по-късно.

Мъжът издаде тих звук, докато издишаше, един от онези звуци, които човек издава несъзнателно, когато го боли. Той оттласна горната част на тялото си от пода с движение, което изглеждаше повече вълче, отколкото човешко, и най-накрая погледна към мен.

Бях срещнал този поглед преди месеци, докато лежах в тялото, което бях разрушил.

Има и друг начин за бягство, беше ми казал той. Мога да ти помогна да се махнеш от този свят. Мога да те накарам да изчезнеш! Мога да те излекувам.

След всичкото това време — струваше ми се, че са минали години, откакто ме беше инжектирал с вълчия токсин — двамата отново стояхме един срещу друг. Това беше някакъв проклет в съвършенството си кръговрат: човекът, който ме бе превърнал във върколак, беше вълкът, който бях превърнал в човек.

От очите му ставаше ясно, че умът му все още беше някъде много, много далеч. Той бе заел някаква странна, животинска поза, нещо средно между седене и клечане, и ме наблюдаваше предпазливо. Ръцете му трепереха. Нямах представа дали това беше резултат от трансформацията или от моята инжекция.

— Кажи ми, когато ме разпознаеш — казах.

Отидох, за да взема анцуга и суитшърта от креслото, където ги бях оставил, без нито за миг да му обръщам напълно гръб.

Смачках дрехите на кълбо и ги хвърлих към Бек. Те паднаха на земята край него и се разгърнаха с тихо шумолене, но той не им обърна внимание. Очите му се местеха от мен към рафтовете с книги зад гърба ми. Можех да видя как изражението му бавно се променя, докато вълкът Бек отстъпва мястото си на човека Бек.

Най-накрая той сграбчи анцуга с треперещата си ръка и се обърна към мен. Остави суитшърта да лежи на пода.

— Как го направи? — попита, след което отмести очи от мен, все едно не очакваше да знам отговора на този въпрос, и вместо това сведе поглед към ръцете си, разтворил широко пръсти. Разгледа ги внимателно, въртейки длани пред себе си, смръщил вежди. Жестът беше толкова странен и интимен, че извърнах очи встрани. Незнайно защо, това ми напомни за погребението на Виктор.

— Коул — произнесе Бек, а гласът му беше нисък и дрезгав. Той прочисти гърлото си и прозвуча малко по-добре при втория опит. — Как го направи?

— Адреналин — беше най-простият възможен отговор. — Както и няколко от другарчетата на адреналина.

— Откъде знаеше, че ще подейства? — попита Бек, а после, преди да имам възможност да му отвърна нещо, си отговори сам. — Не си знаел. Аз съм бил експеримент.

Не казах нищо.

— Знаеше ли, че съм аз?

Не виждах смисъл да лъжа. Кимнах.

Бек вдигна очи:

— Радвам се, че си знаел. Има вълци в тези гори, които трябва да си останат вълци.

Той внезапно осъзна, че Грейс стои до мен.

— Грейс. Със Сам… Проработи ли? Дали той е…?

— Проработи — каза тихо Грейс, кръстосала плътно ръце пред гърдите си. — Той е човек. Не се е трансформирал от тогава.

Бек затвори очи и отметна глава назад, отпуснал рамене. Видях го как преглъща. Това беше толкова искрен и оголен израз на облекчение, че ми беше трудно да го наблюдавам.

— Той тук ли е? — попита той.

Грейс извърна очи към мен.

Чух гласа на Сам от стълбите. Звучеше по начин, по какъвто никога не го бях чувал досега:

— Тук съм.

Бек.

Не можех да събера мислите си, разпилени по стълбите край мен.

той е ръка на рамото ми

вой на спирачки върху мокрия асфалт

гласът му разказва детството ми

мирисът на гора на моята улица в предградията

почеркът ми прилича на неговия

вълци

той вика от другия край на къщата домашното, сам

сняг, притиснат към кожата ми

дръж се, казва ми той, не се страхувай, ти все още си сам

плътта ми се раздира и се разтваря

ново бюро за всичките ми книги

аз

потните ми длани върху волана в колата му

никога

безкрайни вечери край барбекюто в двора

не съм искал

ти си най-добрият сред нас, Сам

това