Завинаги

Седемдесет и първа глава

По времето, когато открих фолксвагена, изоставен близо до паркинга край езерото, вече беше започнало да се зазорява. Мислено наругах Коул, задето бе зарязал телефона на Сам и беше оставил колата, но после видях следите на глутницата сред росната трева. Това бяха повече вълчи стъпки, отколкото някога бях виждала на едно място. Колко ли бяха? Десет вълка? Двайсет? Тревата беше отъпкана там, където бяха чакали, а после следите поемаха край пътя. Точно както пишеше в дневника. Нагоре по шосе 169.

Бях толкова превъзбудена от факта, че съм на прав път, та първоначално не осъзнах какво означава това, че виждам следите толкова ясно. Слънцето вече изгряваше, следователно времето ни изтичаше. Всъщност не, то вече беше изтекло, освен ако вълците някак не бяха успели да се отдалечат достатъчно. Край шосе 169 имаше голяма грозна просека, напомняща за пустинен пейзаж на чужда планета, пресичането на която щеше да ги изведе от Пограничната гора и Мърси Фолс. Ако вълците бъдеха хванати там обаче, щяха да бъдат лесни мишени за луксозната пушка на баща ми.

Всичко, за което можех да мисля в момента, беше, че нещата ще се наредят, стига да ги настигна. Натиснах здраво газта и подкарах джипа си надолу по пътя. Осъзнах, че умирам от студ; всъщност не беше чак толкова студено, просто нормалната утринна прохлада, но въпреки това всичката топлина сякаш беше напуснала тялото ми. Увеличих парното на максимум и сграбчих здраво волана. Нямаше никакви други коли. Всъщност кой изобщо би тръгнал толкова рано по този селяндурски път освен вълците и хората, които ги преследваха? Поставяйки така нещата, всъщност не бях сигурна в коя от двете категории попадам самата аз.

И тогава ненадейно ги видях. Сивкавочерни сенки в сумрака, които се носеха напред. Разбира се, бяха се изтипосали точно насред чуждопланетния пейзаж, подредени в дълга редица. Съвършени мишени. Когато се приближих, видях в началото на колоната вълчицата, в която се превръщаше Грейс — нямаше начин да забравя формата на тялото й, дългите й крака и начина, по който държеше главата си — а до нея тичаше Сам. Видях и една бяла вълчица и за един кратък объркващ миг си помислих, че това е Оливия. После обаче си спомних какво се беше случило и осъзнах, че това трябва да е Шелби, лудата вълчица, която ни беше последвала при клиниката преди толкова много време. Другите вълци ми бяха непознати. Просто вълци, които не можех да нарека с човешки имена.

А там, далеч пред мен, край пътя тичаше човек. Домъкналите се над хоризонта първи слънчеви лъчи разтягаха сянката му, карайки я да изглежда стотици пъти по-висока от него, Коул Сейнт Клеър тичаше край вълците, заобикаляйки препятствията и понякога прескачайки някой трап. При скоковете той разперваше ръце, за да запази равновесие, смело и умерено, подобно на малко момче, убедено, че нищо не може да застане на пътя му. Имаше нещо толкова стъписващо огромно в гледката на Коул, тичаш заедно с вълците, че то накара последните ми думи към него да запищят в ушите ми. Усетих как топлината на срама ме облива сега, когато нищо друго не можеше да ме стопли.

Вече имах нова цел. Когато всичко това приключеше, щях да му кажа, че съжалявам.

Стори ми се, че нещо в колата ми започна да трака и вибрира. Притиснах ръка към контролното табло, а после към вратата, в опит да определя източника на вибрацията.

И тогава осъзнах, че въпросният източник изобщо не беше в джипа ми. Смъкнах прозореца от моята страна.

Откъм гората ясно се чукаше приближаващият се звук от режещи въздуха хеликоптерни перки.

Последвалите събития се случиха толкова бързо, че дори не можах да ги осмисля ясно. Чух бумтенето на хеликоптера, като звукът от перките бе два мъти по-бърз от туптенето на сърцето в ушите ми. Звукът беше бърз, по-бърз от нас, нисък и по-гръмък от експлозия. Сред бледата светлина машината беше черна на фона на небето; дори и за човешките ми очи тя изглеждаше като приближаващо се чудовище. В мен се надигна тревожно предчувствие. Ритъмът на перките съвпадаше напълно с този на една от старите ми песни и текстът и изскочи неканен в главата ми. Аз съм заменим.

Ефектът върху вълците беше мигновен. Звукът удари първо техните изострени сетива и те започнаха да се движат по-хаотично, блъскайки се един в друг и разпръсквайки се. После, когато хеликоптерът се приближи, те извърнаха глави към него, докато тичаха. Присвиха уши, подвиха опашки между задните си крака.

Ужас.

Нямаше никакво укритие. Хората в хеликоптера не ме бяха забелязали, и дори и да го бяха направили, не ми обърнаха внимание, Сам извърна глава към мен, наострил уши. Грейс беше наблизо и се опитваше да задържи паникьосаните вълци заедно. Продължавах да изпращам към тях образи на това как влизат в гората от другата страна на просеката, но дърветата изглеждаха твърде далеч, за да ги достигнат навреме.

Оглеждах вълците, хеликоптера, земята наоколо в опит да измисля нов план, нещо, което би могло да ги спаси в следващите двайсет секунди. Видях как Шелби изостана към задния край на колоната, където тичаше Бек. Тя започна да се върти около него, а той изщрака с челюсти. Шелби обаче беше неумолима, подобно на комар, който се връща отново и отново. В продължение на дълго време не беше успявала да предизвика никого в глутницата заради нещо и сега, когато беше объркан и разконцентриран, тя беше предприела своя ход. Двамата с Бек започнаха да изостават все повече и повече от останалите. Щеше ми се да се бих бил по-добре, когато я бях срещнал в гората преди. Щеше ми се да я бих убил.

Сам някак усети, че Бек изостава, така че той също забави ход, оставяйки Грейс да води. Погледът му беше насочен към Бек. Звукът на хеликоптерите перки беше толкова силен и всепоглъщащ, че се почувствах така, все едно никога повече нямаше да чуя нищо друго. Спрях да тичам.

Това беше и моментът, когато нещата започнаха да се случват твърде бързо. Сам изръмжа срещу Шелби и тя моментално изостави Бек, сякаш никога не беше имала намерение да го напада. За миг си помислих, че авторитетът на Сам си е казал думата.

Тогава тя се хвърли към него.

Мисля, че изпратих предупреждение. Би трябвало да съм изпратил предупреждение.

Във всеки случай бях закъснял, дори и някой от тях изобщо да ме беше слушал.

Пръстта изригна край тях при първия откос и преди да разбера какво става. Бек се строполи. Той успя да се изправи отново на крака, хапейки раната на гърба си, после падна отново. Последва нов изстрел, който едва чух заради шума от хеликоптера, и този път той остана да лежи. Тялото му бе истинска развалина, разкъсано на парчета.

Не можех дори да го осмисля. Бек. Той трепереше, хапеше въздуха с челюсти и дращеше в пръстта, неспособен да се изправи.

Не се трансформираше. Умираше. Тялото му беше прекалено наранено, за да може да се излекува.

Не можех да гледам.

Не можех да извърна поглед.

Сам рязко спря на място и видях как от него се изтръгна скимтене, което не можех да чуя оттук. И двамата стояхме като вкаменени. Бек не можеше да умре. Той беше гигант.

Той беше мъртъв.

Възползвайки се от разсейването на Сам, Шелби отново се нахвърли върху него и го повали на земята. Двамата се затъркаляха и после се изправиха, покрити с кал. Опитах да изпратя образи на Сам, с които му казвах да я изтръска от себе си и да продължи да бяга, но той не ме слушаше, дали защото не можеше да види нищо освен трупа на Бек, или пък защото беше изцяло съсредоточен върху Шелби.

Трябваше да я убия онзи път.

Пред тях хеликоптерът продължаваше да се носи бавно над вълците. Последва нова експлозия от пръст, а после още една, но този път нито един вълк не падна. Имах само миг, за да си помисля: Може би Бек ще бъде единственият, когато един вълк в средата на глутницата падна насред крачка и се затъркаля, гърчейки се. На двете пушки в хеликоптера им бяха нужни няколко болезнено дълги минути, за да довършат започнатото.

Беше същинско бедствие.

Бях извел вълците от гората, за да бъдат повалени бавно, един по един, умъртвени от методични изстрели.

Хеликоптерът се наклони на една страна и направи завой. Искаше ми се да вярвам, че се отказва от преследването, но знаех, че просто прави маневра, за да заеме по-добра позиция за стрелба спрямо вълците. Страхът беше разпръснал глутницата; сега, когато Сам се биеше с Шелби, те на практика бяха спрели да се придвижват напред, въпреки че гората пред тях беше толкова близо. Ако тръгнеха отново, биха могли да се доберат до укритието. Просто имаха нужда от няколко секунди, в които хеликоптерът да не ги изпълва с ужас.

Ние обаче не разполагахме с никакви секунди. Освен това знаех, че Сам и Шелби, отделени от останалите, щяха да бъдат следващите мишени.

Смъртта на Бек продължаваше да се разиграва пред очите ми.

Не можех да позволя това да се случи и със Сам.

Дори не се замислих. Сянката ми, разпростряла се далеч пред мен, бръкна в джоба на панталона ми в същия момент, в който го сторих и аз. Измъкнах спринцовката, свалих пластмасовия предпазител на иглата със зъби и я забих във вената си. Нямаше време да го обмислям. Нямаше време да осъзная благородството на постъпката си. Просто… бърза, яростна вълна от болка, която се втурна през тялото ми, а после — безмълвният взрив на адреналина, ускорил трансформацията. Пропадах в бездната на агонията, а миг по-късно вече бях втурнал се напред вълк.

Шелби. Убий Шелби. Спаси Сам.

Това беше всичко, което трябваше да запомня. Думите вече започваха да ми се изплъзват, когато блъснах Шелби с всичката си тежест. Цялото ми същество бе изтъкано от яростно щракащи челюсти и гърлено ръмжене. Зъбите ми се забиха в плътта край окото й, точно както тя ме беше научила. Вълчицата се изви и изщрака с челюсти, осъзнала, че този път битката ни е на живот и смърт. В моята атака нямаше ярост. Просто неумолима решителност. Това беше нашата схватка такава, каквато трябваше да бъде преди.

Устата ми се напълни с кръв, която или беше на Шелби, или беше бликнала от прехапания ми език. Запратих образ към Сам: Махай се. Исках да бъде с Грейс. Исках да се разкара оттук, да се върне при глутницата и да бъде един от многото, вместо самотна, неподвижна мишена.

Защо не си тръгваше? МАХАЙ СЕ. Не можех да изразя молбата си по-ясно от това. Някога имах начини, по които можех да го убедя, но мозъкът ми вече беше неспособен да ги осмисли. Тогава до нас достигна образ от Грейс. Глутницата, — разпръсната, останала без посока, гората, толкова близо до нас, но недостижима без Сам, който да поведе вълците. Хеликоптерът се връщаше. Бек беше мъртъв. Те бяха ужасени. Той. Те имаха нужда от него. Тя имаше нужда от него.

Той не искаше да ме изостави.

Пуснах Шелби, за да изръмжа с всички сили срещу него. Той присви очи и после си тръгна.

Всичко, което исках в момента, беше да тръгна с него.

Шелби понечи да го последва, но аз отново се нахвърлих върху нея. Двамата се затъркаляхме сред пръстта и камъните.

Устата и очите ми бяха пълни с пясък. Тя беше разярена. Отново и отново стоварваше върху мен едни и същи образи, които почти успяха да ме смажат с тежестта на нейния страх, ревност, гняв. Отново и отново ми изпращаше образи. Как убива Сам. Как убива Грейс. Как проправя кървавия си път до върха в йерархията на глутницата.

Сключих челюсти около гърлото й. В това отмъщение нямаше никаква наслада. Тя извиваше тяло, но аз задържах хватката си, просто защото трябваше да го направя.