Завинаги

Седемдесет и седма глава

Когато се нанесохме в тази къща, стаята с пианото беше единствената, която обичах. Мразех факта, че се бяхме преместили от Калифорния в щат, еднакво отдалечен и от двата океана, които моята страна можеше да ми предложи. Мразех старата миризма на прах и плесен, която се носеше из къщата, както и зловещите гори наоколо. Мразех начина, по който това място правеше избухливия ми и вечно ядосан брат още по-избухлив и ядосан. Мразех това, ме стените на стаята ми бяха скосени, стълбите скърцаха, а в кухнята имаше мравки, независимо колко скъпо беше обзаведена.

Обаче обичах стаята с пианото. Това беше кръгла стая, половината от чиито стени бяха заети от огромни прозорци, а самите стени бяха боядисани в тъмночервено. В нея нямаше нищо друго, освен пианото с пейката пред него, три стола и един полилей, който беше изненадващо стилен, особено предвид кичозността на останалите осветителни тела в къщата.

Не свирех, но пък обичах да седя на пейката, облегнала гръб на пианото, и да гледам през прозорците към гората. Тя не ми изглеждаше чак толкова зловеща отвътре, когато между мен и нея имаше безопасно разстояние. Сред дърветата можеше и да се крият чудовища, но се съмнявах там да има нещо, способно да преодолее двайсет метра двор, стъкло, дебело два сантиметра, и пиано „Стейнуей“. Тогава смятах, че това е най-добрият начин, по който човек може да се наслаждава на дивата природа.

Всъщност все още имаше дни, когато си мислех, че това се класира като най-добрия възможен досег с нея.

Тази вечер се измъкнах от спалнята си, избягвайки родителите си, чиито приглушени гласове се чуваха от библиотеката, и се шмугнах в стаята с пианото. Затворих внимателно вратата след себе си, за да не издаде никакъв звук, и седнах по турски на пейката. Навън се беше спуснал мрак и през прозореца не можеше да се види нищо освен кръга от трева, осветена от лампата над задната врата. Реално обаче нямаше значение, че не можех да видя дърветата. Сред тях вече не се криеха чудовища.

Сгуших се в суитшърта си и придърпах крака към гърдите си, присядайки странично на пейката. Имах чувството, че тук, в Минесота, винаги е студено. Непрестанно чаках да дойде истинско лято, но кръговратът на сезоните сякаш никога не стигаше чак дотам.

В момента Калифорния не ми звучеше като чак толкова отвратителна идея. Исках да се заровя в пясъка и да заспя зимен сън, докато спра да чувствам празнината в себе си.

Когато телефонът ми звънна, подскочих и ударих лакътя си в клавишите на пианото, които издадоха нисък агонизиращ тон. Бях забравила, че телефонът все още е в джоба ми.

Извадих го и погледнах дисплея. Мобилният номер на Сам. В момента бях неспособна да звуча като онази Изабел, която те познаваха. Защо не можеха да ме оставят на мира поне за една нощ?

Вдишах телефона до ухото си:

— Какво?

В другия край не се чуваше нищо. Погледнах дисплея, за да се убедя, че има обхват, след което казах отново:

— Какво? Ало? Има ли някой там?

— Мда.

Костите в тялото ми внезапно омекнаха и аз се смъкнах от пейката, опитвайки се да задържа телефона до ухото си, а главата си изправена, защото мускулите ми се бяха оказали неспособни да се справят с тази задача. Сърцето ми блъскаше толкова болезнено в ушите, та ми трябваха няколко секунди, за да осъзная, че ако той ми каже още нещо, аз няма как да го чуя.

— Ти — изръмжах, просто защото не ми хрумваше нищо друго, което можех да кажа. Бях убедена, че останалата част от изречението ще се появи от само себе си, когато й дойде времето.

— Изкара ми всичките шибани ангели!

Тогава той се разсмя с онзи смях, който бях чула в клиниката, а аз се разплаках.

— Сега Ринго и аз имаме още нещо общо помежду си — заяви Коул. — Баща ти е прострелвал и двама ни. Колко хора могат да се похвалят с нещо подобно, а? Да не би да си се задавила или нещо от сорта?

Помислих си, че трябва да стана от пода, но краката ми все още бяха нестабилни.

— Аха. Аха, точно това правя. Коул. Седя си тук и се давя.

— А, да, аз съм Коул. Забравих да ти кажа кой се обажда.

— Къде беше?

Той изсумтя:

— В гората. Оставих върколашкото ми тяло да си свърши работата. Май ми растеше нов далак или нещо от сорта. Зарастваха и разни липсващи парчета по бедрата ми. Освен това не съм убеден, че най-добрата част от анатомията ми все още работи. Чувствай се официално поканена да дойдеш и да провериш.

— Коул — промълвих. — Трябва да ти кажа нещо.

— Видях — отвърна сериозно той. — Знам какво направи.

— Съжалявам.

Той замълча за момент.

— Знам, че съжаляваш.

— Сам и Грейс знаят ли, че си жив?

— Оставих веселата сбирка с тях за по-късно. Имах нужда да се обадя първо на теб.

За миг просто се наслаждавах на това последно изречение. Запаметих го, за да си го припомням отново и отново.

— Родителите ми ме изпращат обратно в Калифорния заради това, което направих.

Не знаех друг начин, по който да го кажа, различен от това просто да го изстрелям.

Първоначално Коул не отвърна нищо.

— Бил съм в Калифорния — каза той най-накрая. — Доста магическо местенце. Суха жега, огнени мравки и вносни коли с огромни двигатели. Представям си те как стоиш до някой декоративен кактус. Изглеждаш възхитително.

— Казах на Грейс, че не искам да ходя.

— Лъжкиня. Ти си калифорнийско момиче. Тук изглеждаш като някакъв астронавт на чужда планета.

Изненадах самата себе си, когато се разсмях.

— Какво? — попита Коул.

— Знаем се четиринайсет секунди, като през седем от тях сме се натискали, и въпреки това ме познаваш по-добре от всичките ми приятели на това тъпо място.

Коул обмисли думите ми:

— Е, много съм добър в това да преценявам хората.

Дори и само мисълта за това, че в момента той стои в къщата на Бек с телефона на Сам в ръка и е жив, разпалваше в мен желание да се усмихвам все по-широко и по-широко, а после да се разсмея и никога, никога да не спра. Нашите можеха да ми се сърдят до края на живота ми.

— Коул — промълвих. — Не губи този номер.