Завинаги

Двайсет и втора глава

Гората беше кална и спокойна след продължителните дъждове. Коул водеше, а уверената му крачка доказваше колко често е бродил по тези пътеки. Изабел с нежелание се беше върнала на училище, а когато Карин дойде, за да ме смени, двамата с Коул се върнахме в къщата на Бек толкова бързо, колкото успяхме. Докато бяхме в колата, Коул ми обясни блестящия си план за залавянето на Грейс: капани.

Направо не можех да повярвам, че през всичкото онова време, когато мислех, че единственото занимание на Коул е било да се е погроми в къщата, той също така се е опитвал да лови животни. Вълци. Предполагах, че всичко, свързано с него, по правило е толкова непредвидимо, че не би следвало да бъда истински изненадан.

— Колко от тези неща имаш? — попитах, докато вървяхме през гората. В момента не мислех за новините на Изабел и предстоящия лов, защото цялото ми внимание бе съсредоточено върху това да си проправям път напред. Беше толкова кално и мокро, че определено бе нужна концентрация. Дъждовната вода от снощната буря капеше върху ми, докато се хващах за разни клони, а краката ми се пързаляха под мен.

— Пет — отвърна Коул, който спря и чукна тока на обувката си в някакъв пън. От грайферите се посипаха парчета кал. — Засега.

— Засега?

Той продължи да върви.

— После ще направя и един за Том Кълпепър — отвърна, без да се обръща. Не можех да кажа, че идеята не ми допада.

— И какво мислиш да правиш, ако успееш да хванеш някой?

Коул изсумтя шумно от силно преувеличена погнуса, докато прекрачваше купчинка с изсъхнали изпражнения от сърна. — Ще открия какво ни кара да се трансформираме. И ще разбера дали наистина си излекуван.

Бях изненадан, че все още не е поискал да ми вземе кръвна проба.

— Може би — продължи Коул замислено — ще успея да те вербувам за малко плодотворни експерименти.

Явно бях започнал да го опознавам по-добре, отколкото мислех.

— А може би няма — казах.

Докато вървяхме, внезапно долових полъх от миризма, която ми напомни за Шелби. Спрях и бавно се завъртях в кръг, прекрачвайки внимателно някакъв яркозелен трън в краката си.

— Какво правиш, Ринго? — попита ме Коул, спирайки, за да ме изчака.

— Помислих си, че подуших… — млъкнах. Не знаех как да го обясня.

— Бялата вълчица? Злобарката?

Погледнах към него и видях, че се е напрегнал.

— Да. Шелби.

Вече не можех да усетя миризмата, която бях доловил по-рано.

— Присъствието й означава неприятности. Виждал ли си я наскоро?

Коул кимна. Усетих как стомахът ми се свива в ледения възел на разочарованието. Не бях виждал Шелби от месеци и се бях надявал в пристъп на оптимизъм, че може и да се е махнала от гората. Не беше нечувано вълци да изоставят глутниците си. Повечето глутници си имаха някоя изкупителна жертва, която не включваха в разпределянето на плячката и държаха извън йерархията си. Тези вълци често прекосяваха стотици мили, за да положат началото на нова глутница нейде далеч от мъчителите си.

Някога Сейлъм, един стар вълк, когото никога не бях познавал като човек, беше омегата в глутницата от Пограничната гора. Аз обаче бях виждал Шелби, докато се борех с менингита, и знаех, че е паднала ниско в очите на Пол и респективно в йерархията на глутницата. Сякаш той някак бе разбрал за това, което тя беше причинила на двама ни с Грейс.

— Неприятности в какъв смисъл? — попита Коул.

Не исках да му казвам. Да говоря за Шелби означаваше да извадя спомените за нея от кашоните, където внимателно ги бях прибрал, а аз не исках да го правя. Споделих предпазливо:

— Шелби предпочита да бъде вълк. Тя… имала е лошо детство и не е съвсем наред с главата.

Веднага щом произнесох тези думи, ги намразих, защото те съвпадаха с това, което майката на Грейс беше казала за мен днес.

Коул изсумтя:

— Бек ги обича точно такива.

Той се обърна и тръгна, следвайки миризмата, която Шелби беше оставила след себе си, и след няколко секунди аз го последвах, въпреки че вече се бях изгубил сред мислите си.

Спомних си как Бек доведе Шелби у дома. Каза на всички ни да й дадем време, да й дадем пространство, да й дадем нещо, от което тя се нуждаеше, но ние не можехме да й го предложим. Бяха изминали месеци, когато в един топъл ден също като днешния Бек ми беше казал: Ще отидеш ли да видиш какво прави Шелби? Изобщо не мислеше, че тя прави нещо нередно, в противен случай самият той щеше да отиде.

Открих я навън коленичила край алеята за коли. Тя се сепна, когато ме чу да се приближавам, но щом видя, че съм аз, просто се извърна равнодушно. За нея бях като въздуха: нито добър, нито лош. Просто бях там. Не реагира, когато се приближих до мястото, където беше коленичила. Бяло-русата й коса скриваше лицето й.

Държеше молив в ръка и използваше върха му, за да придърпва намотани вътрешности. Приличаха на червеи. Сред тях имаше някакъв малък, металически зелен и мазен орган. В другия край на червата, на няколко сантиметра от молива, по гръб лежеше гърчещ се скорец, който махаше с крачета във въздуха. Птичката се преобърна на една страна, притеглена към молива на Шелби от собствените си вътрешности.

— Това им причиняваме, когато ги ядем — беше казала Шелби.

Помня как просто стоях там и се опитвах да доловя следа от някаква емоция в гласа й. Тя посочи към разкъсания гръден кош на птичката с молива, който държеше в другата си ръка. Помня, че беше един от моите, взет от моята стая. От комплекта ми с логото на Батман. Току-що подострен. Мисълта, че тя е била в моята стая, ми се видя далеч по-истинска и ужасяваща от измъчваната животинка, която приритваше насред прахоляка.

— Ти ли направи това? — попитах. Знаех, че тя го е направила.

Шелби продължи, все едно не бях казал нищо:

— Ето тук е мозъкът. Окото на щрауса е по-голямо от мозъка му.

Тя докосна с острия връх на молива блестящата черна повърхност на окото и нещо в мен се присви и напрегна. Скорецът лежеше съвършено неподвижно, биенето на сърцето му се виждаше ясно заради оголените вътрешности.

— Не… — промълвих.

Шелби натисна надолу и моят молив на Батман проби окото на скореца. Усмихна се; отнесена усмивка, в която нямаше и помен от веселие. Погледът й се насочи към мен, въпреки че тя не обърна глава.

Аз просто стоях там, а сърцето препускаше в гърдите ми, сякаш сам бях нейната жертва. Дъхът ми беше хриплив. Местех очи от Шелби към скореца, черно, бяло и червено. В онзи момент ми бе трудно да си спомня какво точно представляваше щастието.

Никога не казах на Бек за това, което бях видял.

Бях пленник на собствения си срам. Не я бях спрял. Това беше моят молив. В своето покаяние никога не забравих онази картина. Носех я със себе си и тя беше хиляди пъти по-тежка от тялото на онази малка птичка.

И кой зъл звяр, дочакал своя час,

пълзи към Витлеем да се роди?8

Искаше ми се Шелби да беше мъртва. Искаше ми се тази миризма, която двамата с Коул следвахме, да бе просто нейният призрак, реликва, наместо обещание. Някога всичко, което бих й пожелал, беше просто да се махне от тази гора в търсене на някоя друга глутница, но този Сам вече го нямаше. Сега аз се надявах Шелби да е на място, от което никога не би могла да се върне.

Само дето нейната миризма, увиснала във въздуха сред мокрите храсти, беше твърде силна. Тя беше жива. Тя беше минала оттук. Съвсем наскоро.

Спрях и се заслушах:

— Коул.

Той незабавно се закова на място, доловил предупредителната нотка в гласа ми. За миг не долових нищо. Единствено натрапчивата жива миризма на гората, която се разбуждаше под досега на топлината. Крясъците на птиците по дърветата. Далечният лай на куче, който напомняше за тиролска песен. Тогава го чух отново — едва доловимото отчаяно скимтене на вълк, изпаднал в беда. Ако не бяхме спрели, звукът от стъпките ни щеше да го заглуши.

— Това някой от твоите капани ли е? — попитах тихо.

Коул поклати глава.

Звукът се чу отново. Усетих как ме пронизва лошо предчувствие. Не мислех, че това е Шелби.

Вдигнах пръст пред устните си, а Коул леко кимна, за да покаже, че ме е разбрал. Ако там имаше ранено животно, не искахме да го подплашим, преди да успеем да му помогнем.

Внезапно самите ние се бяхме оказали вълци в човешки кожи — безшумни и бдителни. Също както когато ловувах, крачките ми бяха дълги и леки, стъпалата ми едва докосваха земята. Не бях положил съзнателни усилия, за да си припомня как да се промъквам, това ми умение просто се беше разбудило. Всичко, което бях сторил, беше да отхвърля булото на човешкото и там, под него, ме очакваше скритият в мен звяр, очакващ да излезе на повърхността.

Земята под краката ми беше мокра, глинеста и песъчлива. Докато се спусках по един полегат склон с разперени ръце, за да пазя равновесие, обувките ми се подхлъзнаха, оставяйки след себе си безформени следи. Спрях. Заслушах се. Чух как въздухът излиза със свистене от гърдите на Коул, докато се опитваше да балансира зад мен. После скимтенето на вълка се чу отново. Отчаянието в този звук накара нещо дълбоко в мен да се скъса. Промъкнах се по-близо.

Сърцето блъскаше силно в ушите ми.

Колкото повече се приближавах, толкова по-ясно усещах, че нещо не е наред. Освен скимтенето на вълка чувах и звук от плискане на вода, в което нямаше никаква логика. През тази долчинка не течеше река, а бяхме доста далеч от езерото. Въпреки това продължавах да ги чувам: плясъци.

Някаква птичка запя силно над главите ни, а вятърът повдигна листата наоколо, показвайки ми бледата им долна страна. Коул бе отправил очи в моята посока, но всъщност гледаше през мен; ослушваше се. Косата му беше по-дълга, отколкото когато се бяхме срещнали за първи път, а кожата му бе изгубила нездравата си бледост. Най-странното беше, че изглеждаше така, сякаш мястото му бе тук, сред горите, напрегнат и бдителен. Бризът завихри край нас облак бели цветчета, въпреки че никъде наоколо не се виждаше цъфтящо дърво. Това бе един съвсем обикновен, прекрасен пролетен ден, но дъхът ми беше неравномерен, а в главата ми се бе загнездила мисълта: ще помня този ден до края на живота си.

Внезапно усетих с кристална яснота как се давя. Вода, ледена и мътна, се затваряше над главата ми, изпълваше ноздрите, стягаше дробовете ми в неумолимата си хватка.

Това беше фрагмент от спомен, който нямаше нищо общо с настоящата ситуация. Вълците разговарят по този начин.

Тогава разбрах къде беше вълкът. Зарязах тихото промъкваме и изминах бързо последните няколко метра.

— Сам! — извика Коул.

Успях да спра в последния момент. Под краката ми се отрони парче пръст, което пропадна с плясък. Отдръпнах се на безопасно разстояние и погледнах надолу.

Покритата с почернели листа пръст под краката ми имаше странен, почти нереален жълт цвят. Намирах се на ръба на яма, която се беше образувала съвсем наскоро, ако съдех по прясно оголените корени на дърветата, които се подаваха от стените й. Краищата й бяха назъбени там, където почвата беше поддала; проливните дъждове явно бяха дошли в повече за тавана на някоя подземна пещера. Така оформилият се трап беше два, три или може би дори пет метра дълбок. Трудно бе да се прецени. Дъното беше покрито с нещо като жълто-оранжева вода или пък кал, достатъчни плътна, за да полепне по страните на дупката, но и достатъчно рядка, за да се удавиш в нея.

Във водата плуваше вълк, чиято козина беше омазана с кал и стърчеше във всички посоки. Той вече не скимтеше, само се носеше над водата. Дори не гребеше с лапи. Беше твърде мръсен, за да видя цвета му и да разпозная коя е.

— Жив ли си? — прошепнах.

При звука на гласа ми вълкът пририта конвулсивно и вдигна муцуна към мен.

Грейс.

Бях като радио, включено на всички възможни станции. В главата ми едновременно нахлуха толкова много мисли, че нито една от тях нямаше смисъл.

Сега вече можех да видя доказателства за опитите й да се измъкне: бразди от нокти в стените малко над линията на водата, парчета пръст, изронени от едната страна на ямата, следи от тяло, което се беше изпързаляло надолу. Тя бе прекарала вътре доста време и можех да видя, че вече е уморена от борбата за живота си. Виждах също, че очите й са изпълнени с тъга и разбиране. Ако не беше студената вода край нея, която да задържа тялото й във вълчата му форма, Грейс най-вероятно щеше да бъде човек.

Това правеше нещата още по-лоши.

Застаналият до мен Коул си пое дълбоко дъх, преди да проговори:

— Нещо, по което да се изкачи? Нещо, което поне…

Той така и не довърши, защото аз вече обикалях край ямата в търсене на нещо, което би могло да ни помогне. Друг беше въпросът, че не се сещах какво мога да сторя, докато Грейс бе във вълчата си форма. Водата беше най-малко на метър и половина под мен и дори да откриех нещо достатъчно дълго, което да спусна в ямата — може би нещо от колибата — тя трябваше да може да ходи по него, след като нямаше как да се покатери. А дори и да откриех подходящия предмет, как щях да я накарам да тръгне по него? Ако Грейс разполагаше със своите ръце и пръсти, измъкването от ямата пак щеше да бъде сложно, но поне нямаше да е невъзможно.

— Безполезно е — въздъхна Коул, подритвайки някакъв клон. Единствените дървета край дупката бяха няколко загниващи бора, повалени от бурята или старостта, нищо, което можеше да свърши работа. — Дали в къщата няма нещо подходящо?

— Има стълба — казах. Само дето за да отида до там и да се върна, щеше да ми трябва най-малко половин час. Не мислех, че разполагам с толкова време. Тук, в сянката на дърветата, беше студено, а долу във водата сигурно беше още по-мразовито. Колко ниска трябваше да бъде температурата, за да изпаднеш в хипотермия9?

Приклекнах край ръба на ямата, обзет от отчаяние. Същото кошмарно чувство, което бях изпитал, когато видях Коул да се гърчи на пода в гостната, бавно ме изпълваше с отровата си.

Грейс се беше добрала до ръба на ямата, намиращ се най-близо до мен, и аз наблюдавах отчаяните й опити да се покатери нагоре с треперещите си от умора крака. Не успя да се измъкне дори на сантиметър над водата, когато лапите й се хлъзнаха надолу по стената. Главата й едва се подаваше над повърхността, треперещите й уши бяха наполовина щръкнали. Цялото й същество излъчваше изтощение, премръзване, примирение.

— Няма да издържи, докато донесем стълбата — отбеляза Коул. — Не са му останали почти никакви сили.

Зави ми се свят от това колко правдоподобно звучаха тези думи, описващи неизбежната й смърт.

— Коул, това е Грейс — отроних, раздиран от мъка и болка.

Вълчицата под нас вдигна поглед към мен и задържа за миг кафявите си очи върху моите жълти.

— Грейс — промълвих. — Не се предавай.

Нещо в отчаяния ми вопъл явно достигна до нея, защото вълчицата започна да плува отново, този път към срещуположната част от стената. С болка разпознах моята Грейс в тази проява на мрачна решителност. Тя отново опита да се покатери, извивайки се на една страна и забивайки лапа в стръмната стена. Беше успяла да опре задните си крака в нещо под повърхността на водата, напрегна мускули и се изтласка нагоре, притискайки тяло в стената. Затвори едното си око, когато върху лицето й се посипа пръст. Извърна треперещата си муцуна към мен, поглеждайки ме с отвореното си око. Беше толкова лесно да прозреш отвъд калта, отвъд вълка, отвъд всичко останало и да погледнеш в това искрящо око, право в Грейс.

И точно тогава стената поддаде. Лавина от кал и мръсотия се срути във водата и главата й изчезна под нея.

В продължение на един безкраен миг повърхността на кафявата мътилка остана съвършено неподвижна.

В тези няколко секунди, необходими й, за да изплува отново на повърхността, аз взех своето решение.

Смъкнах якето си, застанах на ръба на ямата и преди да имам време, за да обмисля безбройните ужасни последствия, скочих вътре.

Коул изкрещя името ми, но го стори твърде късно.

Наполовина се изпързалях, наполовина пропаднах във водата. Кракът ми докосна нещо хлъзгаво и преди да успея да определя дали това е дъното на ямата или останал под водата корен, тялото ми потъна.

Очите ми пламнаха от досега си с мръсната вода и аз побързах да ги затворя. В тези секунди на непрогледен мрак времето изчезна, превърна се в абстракция, а после намерих опора за краката си и вдигнах глава над повърхността.

— Сам Рот, копелдак такъв — възкликна Коул. В гласа му се долавяше възхищение, което най-вероятно означаваше, че съм направил нещо крайно идиотско.

Водата стигаше до раменете ми. Беше лепкава и плътна като слуз и адски, ама адски студена. Чувствах се така, сякаш някой е одрал кожата ми и ледената вода вкочанява оголените ми кости.

Грейс се притисна към противоположната стена, опряла муцуна в калта, и изглеждаше раздирана между предпазливост и нещо, което вълчето й лице нямаше как да изрази. Сега, когато вече знаех колко е дълбока водата, осъзнах, че трябва да е стъпила на задните си крака, облягайки се на стената, за да пази силите си.

— Грейс — казах и при звука на гласа ми в очите й проблесна ужас. Опитах да не го приемам лично; вълчите и инстинкти вземаха надмощие, независимо от човечността, която ми се беше сторило, че долавям в погледа й преди малко. Налагаше се да преосмисля идеята си да я повдигна нагоре, към ръба на ямата. Беше ми трудно да се концентрирам; кожата ме болеше от студа, а всеки стар инстинкт ми крещеше да се махна оттук и да отида на топло, преди да съм се трансформирал.

Беше зверски студено.

Над мен Коул беше приклекнал край ръба на ямата. Можех да усетя безпокойството му и дори да чуя неизказания му въпрос, но не знаех как да му отговоря.

Тръгнах бавно към вълчицата просто за да видя как ще реагира. Тя се отдръпна предпазливо назад и изгуби опората си. Муцуната и изчезна под водата и този път не се появи на повърхността в продължение на няколко мои дихания. Когато най-сетне изплува, безуспешно се опита да застане в старата поза, но този път стената отказа да я задържи. Тя започна да гребе едва-едва, пухтейки с ноздри над повърхността. Нямахме много време.

— Да сляза ли долу? — попита ме Коул.

Поклатих глава. Беше ми толкова студено, че в думите ми имаше повече дъх, отколкото глас.

— Твърде е… студено. Ще се… трансформираш.

Вълчицата край мен изскимтя, съвсем тихичко, неспокойно.

Затворих очи и си помислих, Грейс. Моля те, спомни си кой съм. Отворих очи.

Нея я нямаше. По повърхността към мен бавно пълзяха вълнички от мястото, където беше потънала. Хвърлих се напред, а обувките ми потънаха в мекото дъно на ямата, докато гребях с ръце под водата. Отминаваха агонизиращи мигове, но всичко, което пръстите ми докосваха, бяха краищата на корени. Това, което отгоре ми се бе струвало като мъничка локва, в момента беше огромно и бездънно край мен.

Цялото ми съзнание бе окупирано от една-единствена мисъл: Тя ще умре, преди да я открия. Ще умре на сантиметри от пръстите ми, докато дробовете и се пълнят с кал и вода. А аз ще изживявам този момент отново и отново, до края на живота си.

Тогава, най-накрая, пръстите ми докоснаха нещо по-материално; усетих под върховете им мократа й козина. Мушнах ръце под Грейс, за да извадя главата й над повърхността.

Нямаше смисъл да се страхувам от ухапване. В ръцете ми тялото й беше отпуснато, леко заради водата наоколо, жалко и съкрушено. Тя беше голем10 от клонки и кал, студена като труп, заради часовете, прекарани тук. Кафявата вода забълбука край ноздрите й.

Ръцете ми не спираха да треперят. Притиснах чело към калната й муцуна, но тя дори не помръдна. Усещах ребрата й до гърдите й. Диханията й бяха влажни и хрипливи, от ноздрите й се стичаше вода.

— Грейс — прошепнах. — Нашата приказка няма да свърши така.

Умът ми беше плетеница от идеи и планове — ако можех да я извадя от водата, ако можех да я стопля, ако й намерех опора, за да събере отново сили, ако Коул донесеше стълба — но не бях способен да се концентрирам върху нито един от тях. Докато държах муцуната й над течната кал край нас, аз тръгнах бавно напред, търсейки с крака това, върху което тя бе успяла да стъпи по-рано.

Погледнах към ръба на ямата. Коул беше изчезнал.

Нямах представа какво трябва да изпитам.

Най-накрая открих един хлъзгав дебел корен, който можеше да издържи тежестта ми, и се облегнах на стената, държейки вълчето тяло на Грейс в ръцете си. Притиснах я към себе си, докато не усетих нейния странен, бърз сърдечен ритъм до гърдите си. Тя трепереше, но не знаех дали става дума за страх или изтощение. Също така не знаех как щях да се измъкна от тук.

Знаех обаче едно нещо: никога нямаше да я пусна.