Завинаги

Втора глава

Измервах времето, като броях вторниците.

Три вторника до края на училището и началото на лятната ваканция.

Седем вторника, откакто Грейс беше изчезнала от болницата. Петдесет и девет вторника, докато завърша и се разкарам от земния ад, известен още като Мърси Фолс, Минесота.

Шест вторника, откакто за последно бях видяла Коул Сейнт Клеър.

Вторниците бяха най-лошият ден от седмицата в дома на семейство Кълпепър. Денят за скандали. Е, всеки ден в нашата къща би могъл да бъде ден за скандали, но ако човек заложеше на вторника, нямаше шанс да сбърка. Беше изминала една година от смъртта на брат ми Джак и след едно семейно състезание по надкрещяване, което се бе разпростряло на три етажа и бе довело до заплаха за развод от страна на майка ми, баща ми беше започнал отново да идва с нас на групова терапия. Което означаваше, че всяка сряда ставаше едно и също: майка ми си слагаше парфюм, баща ми си изключваше телефона като никога, а аз сядах на задната седалка на огромния син татков джип, преструвайки се, че купето вече не смърди на мъртъв вълк.

В сряда всеки се държеше максимално добре. Няколкото часа след терапията бяха време на красота и съвършенство: вечеря в Сейнт Пол, безсмислено пазаруване или ходене на кино, за да гледаме някой семеен филм. После всеки започваше да се отдалечава от това идеално поведение час след час, докато най-накрая, във вторник, не настанеше време за експлозии и юмручни сблъсъци.

Обикновено гледах да ме няма във вторник.

Конкретно през този, обаче, станах жертва на собствената си нерешителност. След като се прибрах от училище, така и не можах да се накарам да се обадя на Тайлър или Мадисън, за да излезем. Миналата седмица бях ходила до Дълът с двамата и още няколко техни познати момчета и похарчих двеста долара за обувки за майка ми и сто долара за една ризка за мен, след което оставих на момчетата да дадат една трета от тази сума за сладолед, който така и не изядохме. Тогава не видях особен смисъл в нищо от това, като изключим факта, че исках да шокирам Мадисън, размахвайки нехайно кредитната си карта. Не виждах смисъл и сега, защото обувките лежаха захвърлени край леглото на майка ми, когато се прибрах, установих, че ризката не ми стои добре, и бях неспособна да си спомня имената на момчетата, като изключим смътния спомен, че едно от тях започваше с Дж.

В крайна сметка оставаше и другото ми занимание — да паркирам собствения си джип на някоя обрасла с храсталаци отбивка, да слушам музика и да се преструвам, че съм някъде другаде. Обикновено така успявах да убия достатъчно време, за да се прибера, след като майка ми вече си е легнала и най-лошата част от скандала е преминала. Иронично, докато живеехме в Калифорния, имах около милион пъти повече възможности да се измъкна от вкъщи, само дето тогава нямах нужда от тях.

Това, което наистина ми се искаше, беше да се обадя на Грейси да се разходим с нея из града или пък просто да седя на дивана у тях, докато тя си пише домашните. Не знаех дали тези неща изобщо щяха да бъдат възможни отново.

Прекарах толкова време в обмисляне на възможностите си, че пропуснах възможността да избягам. Стоях насред фоайето, държейки телефона си в ръка, когато баща ми заслиза по стълбите, а в същия момент майка ми щурмува вратата на гостната. Бях в капан между два противоположни атмосферни фронта. На този етап не ми оставаше нищо друго, освен да се приготвя за неприятности и да се надявам, че нещата ще минат леко.

Напрегнах се.

Баща ми ме потупа по главата:

— Здрасти, тиквичке.

Тиквичке?

Примигнах, докато той ме подминаваше, могъщ и наперен, властелин в собствения си замък. Почувствах се, все едно съм се върнала една година назад във времето.

Наблюдавах го, когато се спря при вратата до майка ми. Зачаках ги да си разменят някоя и друга хаплива забележка. Наместо това двамата си размениха целувка.

— Какво сте направили с родителите ми? — попитах.

— Ха! — възкликна баща ми с глас, който определено би могъл да се опише като приветлив. — Ще съм ти благодарен, ако си облечеш нещо, което да ти покрива корема, преди Маршал да дойде. Освен ако не планираш да си пишеш домашните в стаята.

Мама ме стрелна с поглед, в който се четеше: Нали ти казах, въпреки че всъщност не беше казала нищо за ризата ми, когато се бях прибрала от училище.

— Да не говориш за конгресмена Маршал? — попитах. Баща ми имаше няколко приятели от колежа, които в момента заемаха високи постове, но не бе прекарвал много време с тях след смъртта на Джак. Бях чувала истории за тези приятели, особено когато възрастните подпийнеха. — Маршал Гъбата? Същият онзи Маршал, който е клатил мама преди теб?

— За теб той е господин Ланди — заяви баща ми, но вече бе тръгнал да излиза от стаята и не прозвуча ядосано. После добави: — И не се дръж така грубо с майка си.

Мама се обърна и го последва в гостната. Чух ги да разговарят и в един момент тя дори се разсмя.

Във вторник! Днес беше вторник, а тя се смееше?!

Последвах ги от гостната към кухнята и попитах неодобрително:

— Защо ще идва тук?

Погледнах към плота. Половината от него бе покрит с чипсове и зеленчуци, а другата — с папки и документи.

— Още не си сменила ризата си — напомни ми мама.

— Ще излизам — заявих. До този момент не го бях решила със сигурност. Всичките приятели на баща ми си мислеха, че са изумително забавни, но всъщност бяха изумително дразнещи, така че решението ми беше взето. — За какво ще идва Маршал?

— Господин Ланди — поправи ме баща ми. — Ще обсъдим някои правни въпроси, пък и по принцип искахме да се видим.

— Някое дело?

Приближих се към покритата с документи половина от плота и нещо привлече погледа ми. Не бърках. Думата, която бях мярнала — вълци — беше изписана навсякъде. Нещо ме прободе, докато оглеждах документите. Миналата година, преди да опозная Грейс, чувството, което бих изпитала, би било сладостната тръпка на отмъщението. Защото вълците, които бяха убили Джак, щяха да си го получат. Сега обаче, удивително или не, нервите ми се опънаха.

— Става въпрос за това, че вълците са защитен вид в Минесота, нали?

— Може би не за дълго — усмихна се студено баща ми. — Ланди има някои идеи. Може би ще успеем да унищожим цялата глутница.

Това ли беше причината да е толкова щастлив? Защото заедно с мама и Ланди щяха да се настанят удобно и да обмислят плана си за избиването на вълците? Наистина ли смяташе, че така ще преодолее по-лесно смъртта на Джак?

В момента Грейс беше в онези гори. Той не го знаеше, но говореше за това как иска да я убие.

— Много яко — промърморих. — Е, аз се махам.

— Къде ще ходиш? — попита мама.

— При Мадисън.

Мама тръгна да отваря пакет с чипс, след което се спря. В тази кухня имаше достатъчно храна, за да бъде нахранен целият Конгрес на Съединените щати.

— Наистина ли ще ходиш при Мадисън, или просто ми го казваш, защото знаеш, че ще бъда прекалено заета да проверявам?

— Добре де — казах. — Отивам в „При Кени“ и все още не знам кой ще дойде с мен. Сега щастлива ли си?

— Много — отвърна мама.

Внезапно забелязах, че е обула обувките, които й бях купила. Незнайно защо, това ме накара да се почувствам странно. Мама и татко се усмихваха и тя носеше новите си обувки, а аз се чудех дали щяха да пръснат главата на приятелката ми с едрокалибрена пушка.

Грабнах чантата си, излязох навън и се насочих към джипа си. Седнах в задушното купе, без да завъртам ключа на стартера, без дори да помръдвам. Просто държах телефона си в ръка и се чудех какво да правя. Знаех какво би трябвало да направя, просто не знаех дали искам да го сторя. Бяха минали шест вторника, откакто бях говорила с него за последно. Може би Сам щеше да вдигне телефона. Бих могла да говоря със Сам.

Всъщност не, аз трябваше да говоря със Сам. Защото конгресменът Маршал Ланди и баща ми можеха действително да постигнат нещо на своя захранван с чипс военен съвет. Нямах избор.

Прехапах устни и набрах номера в къщата на Бек.

— Мда. Гласът в слушалката беше безкрайно познат, а шепотът на нервите ми прерасна във вой.

Това не беше Сам.

Собственият ми глас прозвуча непреднамерено студено:

— Коул, аз съм.

— Охо — каза той и ми затвори.