Завинаги

Шейсет и осма глава

Беше пет и петнайсет сутринта.

Бях толкова уморен, че дори не можех да си представя възможността да заспя. Това беше онази смазваща умора, която кара ръцете ти да треперят и да виждаш илюзорни проблясъци и движения с периферното си зрение.

Сам го нямаше.

Какъв странен свят беше този, в който бях дошъл, за да изгубя себе си, а наместо това бях изгубил всичко освен себе си. Не беше изключено да съм хвърлил малко повече коктейли „Молотов“ над оградата на Господ и да съм му скъсал нервите. Това наистина би било наказание, изтъкано от божествена ирония: да ме наблюдава как най-накрая съм разбрал какво означава наистина да ми пука за нещо, след което да разруши същото това нещо пред очите ми.

Нямах представа какво бих могъл да направя, ако планът ми не проработи. Чак сега осъзнавах, че в някакъв момент наистина бях повярвал, че Сам може да го направи. В мен не бе имало дори и най-малко съмнение, че е възможно да не успее, затова в момента емоцията, която тътнеше в гърдите ми, беше разочарование. Чувствах се предаден.

Не можех да се върна в празната къща. Тя не значеше нищо без хората в нея. Не можех да се върна и у дома в Ню Йорк, защото това място отдавна не беше мой дом. Бях човек, останал без родина. В някакъв момент, без да усетя, аз се бях превърнал в част от глутницата.

Примигнах и потрих очи. Насред сумрака в периферното ми зрение отново бяха започнали да проблясват илюзорни движения; измамни утешителни награди за уморения ми мозък, насред неподвижния пейзаж наоколо. Потрих очи за пореден път и положих глава върху волана.

Този път обаче движението беше истинско.

Това беше Сам, чиито жълти очи наблюдаваха напрегнато колата.

А зад него бяха вълците.