Завинаги

Четирийсет и четвърта глава

Според мен очевидният факт, че бях тук, би следвало да убеди Рейчъл. Фактът, че съм жива и дишам, ми се виждаше като доста сериозно доказателство за невинността на Сам, но тя все още не беше убедена. Бяха му нужни няколко минути, за да я придума да влезе в колата, дори и след като беше видяла, че съм вътре.

— Не съм сигурна, че искам да го направя, въпреки че Грейс е с теб — заяви Рейчъл, гледайки със съмнение отворената задна врата на фолксвагена. — Може да си я тъпкал с халюциногенни гъби в мазето, а сега да направиш същото и с мен.

Сам погледна към училището и светлите му очи се присвиха срещу слънчевата светлина. Най-вероятно си мислеше същото, което си мислех и аз: общо взето всички в Мърси Фолс го смятаха за престъпник и ако някой го видеше да стои в края на паркинга заедно с някакво видимо притеснено момиче, нещата можеха да станат много неприятни.

— Не съм много сигурен как да отвърна на това обвинение — каза той.

— Рейчъл, не съм дрогирана — обадих се аз. — Просто влез в колата.

Рейчъл ми се намръщи, след което отново погледна към Сам:

— Няма да го направя, докато не ми кажеш защо се криеш.

— Това е дълга история.

Тя кръстоса ръце.

— Преразкажи я накратко.

— Това е нещо, което наистина, ама наистина трябва да ти обясня подробно.

Рейчъл не се помръдна.

— Накратко.

Въздъхнах:

— Рейчъл аз се превръщам във вълк. Моля те, не откачай.

Тя зачака с явната надежда да добавя нещо, в което има смисъл. Аз обаче не можех да направя нещо такова. Не и когато от мен се очакваше да преразкажа накратко.

— И защо трябва да откачам? — повдигна вежди Рейчъл. — Само защото си луда и говориш шантави неща? Ама разбира се, че се превръщаш във вълк. Аз пък се превръщам в зебра. Виж ми райетата, останаха ми след последното преобразяваме.

Сам заговори кротко:

— Рейчъл, обещавам ти, че всичко ще придобие повече смисъл, когато ти бъде обяснено. Ако дадеш шанс на Грейс да го направи на някое уединено място. Нещата ще си останат странни, но поне ще спрат да ти се струват като бълнувания на луд човек.

Рейчъл го погледна ужасено, след което извърна очи към мен.

— Съжалявам Грейс, обаче идеята да му позволя да ме откара до леговището си не ми звучи като най-добрата на света.

Тя протегна ръка към Сам, а той я изгледа така, все едно към него беше насочено оръжие. Рейчъл размърда пръсти.

— Аз ще карам.

— Ще караш… до къщата ми? — попита Сам.

Рейчъл кимна.

Той изглеждаше леко изнервен, но трябваше да му се признае, че тонът му така и не се промени:

— Каква точно е разликата с това аз да закарам всички ни до там?

— Нямам представа! Така ще съм по-спокойна.

Ръката и все още беше протегната за ключовете.

— Във филмите никой не се откарва сам до мястото, където трябва да срещне смъртта си.

Сам погледна към мен, а изражението му казваше: Грейс, помощ!

— Рейчъл, имаш ли изобщо представа как се кара кола с ръчни скорости? — попитах строго.

— Не — призна си тя. — Обаче се уча много бързо.

Изгледах я:

— Рейчъл!

— Грейс, трябва да признаеш, че всичко това е ужасно странно. Ти изчезна от болницата, а Оливия е… После Сам изведнъж се появява с теб и… Е, теорията ми за халюциногенните гъби звучи доста по-реалистично, особено след като започна да говориш за вълци. Следващата стъпка е Изабел Кълпепър да се появи, за да ми каже, че всички ще бъдем отвлечени от извънземни, а аз не бих могла да понеса това в сегашното си разклатено емоционално състояние. Мисля, че…

Въздъхнах:

— Рейчъл.

— Хубаво — отсече тя, хвърли раницата си на задната седалка и след това се качи в колата.

Докато се движехме към къщата на Бек, Сам на шофьорското място, аз до него, а Рейчъл на задната седалка, бях изпълнена от внезапна и необяснима носталгия по дома си, спомних си с тъга за живота, който бях изгубила. Първоначално не можех да определя какво ми липсва толкова отчаяно — това със сигурност не бяха родителите ми, които така или иначе никога не бяха край мен, за да ми липсват — докато не осъзнах, че тези чувства бяха предизвикани от сладникавата миризма на шампоана, който използваше Рейчъл. Ето това ми липсваше. Следобедите и вечерите, през които двете с Рейчъл седяхме в стаята й или в кухнята на нашите или пък следвахме Оливия на някоя от нейните фотографски разходки. Не изпитвах носталгия по дома си, защото за целта трябваше да имам дом. Изпитвах носталгия по хората. По живота си.

Извърнах се към задната седалка и протегнах ръка към Рейчъл, но пръстите ми не бяха достатъчно дълги, за да я достигнат. Тя не каза нищо, просто погледна ръката ми и я стисна здраво. Прекарахме така останалата част от пътя: аз, наполовина извъртяна към нея, а тя, леко приведена към мен, с ръце, положени върху облегалката на седалката ми. Сам също не каза нищо освен едно: Ох, извинявайте, когато превключи скоростите твърде рязко и колата подскочи.

По-късно, когато стигнахме до къщата, аз й разказах всичко, цялата история, от момента, в които вълците ме бяха смъкнали от люлката ми, до деня, когато едва не умрях, давейки се в собствената си кръв. Както и всичко, което се бе случило междувременно. Сам изглеждаше по-нервен, отколкото изобщо го бях виждала някога, но това не ме тревожеше. Още в мига, когато бях хванала ръката на Рейчъл в колата, бях разбрала, че едно от нещата, които щях да запазя в този мой странен нов живот, беше тя.