Кралицата на жарта

Разнищване

Минава цяла вечност, преди вратата да се отвори. Влиза Херон, останал без дъх от тичане. Всички незабавно се изправяме. Сърцето ми бие толкова силно, та се боя, че всички в стаята могат да го чуят.

— Капан ли беше? — питам, правя крачка напред и здраво стискам ръба на бюрото.

Херон поклаща глава, прекалено задъхан, за да проговори. След миг обаче размисля, поколебава се и кимва.

— Може и така да се каже — успява да изхрипти той. — Всички са добре. Беше само един пратеник… но какво съобщение ни донесе само!

— Сьорен? — пита Ерик и гласът му става дрезгав. — Той добре ли е?

Погледът на Херон се спира върху Ерик.

— Пратеникът не каза нищо за Сьорен — отвръща той. — Съжалявам.

— Е, добре, какво каза? — пита Драгонсбейн.

Херон си поема дълбоко дъх, за да се успокои.

— Донесе ни много… привлекателно предложение за мир от императрицата. Тя обещава свобода, земя и кораби.

— Нашата свобода не й принадлежи, та да ни я дарява! — възкликвам аз.

— Така е — съгласява се Майли. — Но все пак предложението е много привлекателно и ще предотврати нови кръвопролития. Ще бъдем глупаци, ако не го обмислим.

Сандрин се прокашля. Досега е седял в ъгъла толкова тихо, че е лесно да забравим за присъствието му, но сега привлича вниманието на всички в стаята така, както пламъкът привлича молците.

— В такова предложение със сигурност има някаква уловка — казва той с равен, дълбок глас. — Каква е тя?

— Предложението за мир важи само за една страна. Само за една група от нас — казва Херон. — Подробностите, които ни съобщи пратеникът, бяха съвсем ясни — толкова подробни, че дори определят флотилията на Драгонсбейн като отделна страна.

В гърлото ми се надига смях, истеричен, пронизителен и някак нечовешки. Затискам устата си с ръка, но това не може да заглуши звука, а щом веднъж съм започнала, не мога да се спра. Смея се като луда и всички ме гледат така, сякаш съм точно такава. Сякаш съм полудяла. Може би наистина съм полудяла. Как иначе бих могла да сънувам, че Крес ще направи нещо подобно само за да го видя наяве?

Ето как ще издърпа нишката — ще извади една страна от съюза ни и без тази страна ние, останалите, ще се разпаднем. Херон се оказа прав — това наистина е капан, но примамката в него е така изкусителна!

— Тео — обажда се Ерик. Май е забравил, че съм го разочаровала, защото се приближава до мен и слага ръка на рамото ми. — Добре ли си?

— Най-накрая се побърка — казва Майли. — Знаех си, че тази мина й е сторила нещо.

— Може и да е. Защо не те хвърлим там, вътре, и не проверим в какво състояние ще излезеш ти? — обажда се Драгонсбейн. Стъписана, Майли млъква.

— Престанете! — успявам да изрека някак си и се изправям. — Точно това искат каловаксийците — да ни разделят. Затова ни правят това предложение. Наистина е гениално, но ние не можем да позволим да успее. Или заедно ще победим, или заедно ще загубим.

— Красиви думи — въздъхва тежко Сандрин. — Но красивите думи не печелят битки. И верността не ги печели. Каловаксийците печелят, защото са безмилостни, защото не са способни на вярност. Да, това е жалко и отблъскващо, но те са живи и здрави, докато хората под моите грижи не са нито едното, нито другото.

— Не е възможно наистина да обмисляш това предложение! — промълвява ужасена Драгонсбейн.

— Обмислям го — уверява я той. — И те съветвам и ти да го обмислиш. Предложението е добро.

— Само за един от нас — напомням им аз. — За една мъничка част от армията ни. А какво ще стане с всички останали? Нима ще избягаш и ще ни изоставиш?

На този въпрос Сандрин няма отговор. Само стисва зъби, а погледът му е прикован в нещо много далечно. Стомахът ми се свива. Ако Сандрин си тръгне, ще вземе бежанците със себе си. Някои може да останат, но повечето от бежанците от Ста Криверо ме последваха, защото той ги насърчи. И сега ще тръгнат след него, а имаме и бежанци от другите лагери. Дори да го последват само половината, тази загуба ще ни се отрази много тежко.

Херон се прокашля.

— Не просто да ни изостави — казва той. — Тези, които приемат предложението за мир, ще станат съюзници на Каловаксия — ще се сражават редом с каловаксийците в тази война. Този, който приеме предложението, няма просто да излезе от войната, а ще премине на другата страна.

Една дума остава в съзнанието ми и въпреки всичко на лицето ми се появява усмивка.

— Война — казвам аз. — Тази ли дума използва пратеникът?

Херон изглежда озадачен, но кимва.

— Да, цитирах го буквално.

Отново се засмивам, но този път смехът ми не звучи налудничаво.

— Може би наистина си се побъркала — казва ми Ерик.

Аз поклащам глава.

— Каловаксийците не водят войни — обяснявам. — Те започват обсади. Водят схватки. Сражават се в битки. Щом наричат това, което се случва сега, война, значи, наистина вярват, че представляваме заплаха за тях. Че ни виждат като враг, от когото е разумно да се страхуват.

— Красиви думи — казва пак Сандрин и поклаща глава. — Но можеш ли да обещаеш, че ако останем с теб, ще победим?

Искам да дам това обещание, но думите засядат в гърлото ми. Колкото и да го желая, не мога да го изрека. Надявам се да победим. Вярвам, че ако се сражаваме разумно, можем да го постигнем. Но не знам какво крие бъдещето и разбирам защо Сандрин е толкова несигурен. Има десетки хиляди хора, които зависят от него — той трябва да постъпи така, както е най-добре за тях. Аз също.

— Каловаксийците не ви предлагат свобода — казвам аз. — Това, което предлагат, е да заменят веригите ви с каишка, да ви превърнат в свои хрътки за нападения. И ако повярваш, че ще удържат на думата си и ще ви позволят дори и това, значи не си научил нищо от предишните им постъпки.

Сандрин отклонява погледа си, но Майли присвива очи, впива ги в моите и не ги отмества.

— Мислиш си, че ги познаваш по-добре, защото си живяла сред тях. Всички ние знаем на какво са способни — казва тя. — Но може би ще бъде по-добре — или поне по-сигурно — по изключение да бъдем на тяхна страна.

Думите й ме карат да се замисля.

— Някога в двора имаше един човек — Йон. Преди каловаксийците да завладеят Астрея, той беше Пазител — един от хората, които се бяха заклели да използват магията си, за да защитават Астрея и майка ми. Каловаксийците направиха и на него подобно предложение — или да умре, или да използва магията си, за да помогне на императора. Сигурна съм, че са направили такова предложение на всички Пазители, макар че той беше единственият, който прие. Сигурна съм, че и той е мислил същото, което мислиш ти сега — че каловаксийците ще се държат с него като с равен, че ще бъде в безопасност. И донякъде наистина е така — доколкото знам, Йон е още жив и живее в двора, но не е свободен и със сигурност не е щастлив.

Сега Майли онемява.

— И така, никой няма да приема това предложение! — отсича Драгонсбейн с твърд глас. — Всички ли сме съгласни?

— Да — отговаря Майли и след миг и Сандрин последва примера й.

Ерик обаче не казва нищо. Лицето му е съвсем безизразно. Примирен, той се обръща към Херон и едва сега се поколебава — виждам как лицето му омеква, макар и само за миг. Виждам, че не е уверен. Но това не е достатъчно. Вече е взел решение.

— Заведи ме при пратеника — казва той много сериозно. — Бих искал да приема предложението на императрицата.

— Ерик! — възкликвам. Името се изтръгва с болка от гърлото ми. — Не бива!

— Трябва — отвръща той безстрастно и избягва умолителния ми поглед. — Аз съм живял с каловаксийците. Те гледаха на мен точно така, както каза ти — смятаха ме за по-низш от тях, но не точно за роб. Някак си успях да оцелея. Не беше чак толкова лошо — със сигурност беше по-добро от смъртта.

— Не говориш сериозно! — настоявам аз. — Знам, че си разстроен, но…

— Но нищо! — прекъсва ме той и гласът му изведнъж става груб и поривист като ураганен вятър. — Знаеш ли какво ме сполетя, откакто започнах да ти вярвам, Тео? Загубих майка си, загубих брат си и се оказах натоварен с отговорността за стотици хора.

— Нима ще предадеш всички само защото си ми ядосан? — питам го.

Крайчецът на устата му се извива в иронична усмивка.

— Колко си самомнителна, Тео! Не става въпрос за теб. А освен това ще взема само няколкостотин души. Не са чак толкова много, че да ти създадат затруднения.

— Да не очакваш да ти благодаря за това? — питам гневно и гласът ми се пречупва.

— Всъщност може би трябва — казва Ерик и се поколебава. — Когато видя Сьорен, ще го поздравя от теб.

Той тръгва към изхода, аз се опитвам да го последвам, да му извикам, да го убедя да остане, но успявам да направя само няколко крачки, защото Майли слага ръка на рамото ми и ме спира.

— Остави го да върви — казва тя грубовато. — Във вените му тече предателска кръв, която рано или късно щеше да надделее. По-добре да си върви сега, преди да може наистина да ни предаде.

— А освен това е прав — обажда се Драгонсбейн. — И без него можем да се изправим срещу каловаксийците. Гораките са най-малобройната група сред нас.

Ерик минава покрай Херон, без да го погледне, и излиза от стаята. Херон има вид на човек, който се е поболял. Погледът му среща моя, отчаян, изпълнен с болка, и стомахът ми се свива. Херон вече е загубил толкова много хора и едва е започнал да допуска Ерик близо до себе си. За него това може да се окаже последният удар.

— Херон… — започвам аз, но той поклаща глава. Над светлокафявите му очи сякаш се спуска завеса и скрива всичките му чувства.

— Ще го заведа при пратеника, за да се споразумеят за условията. Вие, трябва да успокоите хората си, за да не се стигне до метеж. Тео, остани тук, за да не те види пратеникът.

Чак когато другите излизат, за да успокоят и окуражат своите хора, си позволявам да рухна. Свличам се на стола, на който допреди малко седеше Драгонсбейн. Обзема ме чувство на безсилие и разочарование, което се засилва все повече и повече. Накрая не сдържам сълзите си, които рукват горещи по бузите ми.

Трябваше да предвидя, че Ерик ще ме напусне — боговете са свидетели, че аз сама го подтикнах към това.

Ако бях застанала на негова страна срещу Майли… Ако бях измислила план как да спася Сьорен въпреки всичко останало… Ако не бях оставила Хоа да умре… Да, но вече бях сторила тези неща. Всичките. Постоянно го разочаровах и сега го загубих.

Точно както Крес знаеше, че този неин кроеж ще стане причина да загубя някого, точно както ми каза в съня. А дали е било само сън?

Не го разбирам. Нямам никаква представа какво го предизвика — дали отровата, дали мината, или нещо по-древно, пуснало дълбоки корени в мен, се беше разбудило? Онази Крес, която видях в съня си, беше истинска, а не плод на въображението ми — бях се сблъскала с нейното съзнание.

При тази мисъл ми прилошава. Не я искам в ума си и за нищо на света не искам аз да съм в нейния. Не искам между мен и нея да има нищо общо.

Но ако можеш да се възползваш от тази връзка… — прошепва друг един глас в съзнанието ми — глас, който смътно ми напомня за гласа на императора.

Внезапно, сякаш съм разтърсена, осъзнавам, че мога да го използвам. Крес си мисли, че съм мъртва. Мисли си, че онази Тео, която вижда в съня си, е само плод на въображението й — призрак и нищо повече. Аз обаче знам, че не е така, и това ми дава предимство, стига да разбера как точно да приложа това познание.

Мрачно, зловещо предимство, което все още не мога да проумея, но в тази война ще се възползвам от всяко малко преимущество, което мога да постигна.