Кралицата на жарта

Безизходица

Мина предлага да се поразходя. Разходката щяла да ми се отрази добре. Тялото ми се възпротивява на идеята, но аз приемам съвета й. Налага се да се облегна почти изцяло на Херон, но дори и така мускулите ми пулсират от болка при всяка стъпка. Не мога обаче да отрека, че чистият въздух в дробовете и слънцето по кожата ми си заслужават болката. Освен това, докато вървя, мускулите ми започват да се отпускат и болката в крайниците ми става по-поносима.

Странно е да видя лагера до мината толкова празен. Прилича на изоставен град от безлюдни сгради — само шепа от тях са все още обитавани от болните и ранените. Херон ми посочва онези сгради, които са превърнати в болници, но няма нужда да го прави. Докато минаваме покрай тях, и сама го разбирам по звуците, които проникват през стените навън — суха кашлица, сподавени стонове, ридания от болка. Всички тези звуци ме изпълват с чувство на вина, която ме залива и дави като морски вълни.

Много повече хора са живи и здрави — казвам си аз. — Много повече хора са вече свободни.

Херон се опитва да ме разсее — сочи към други сгради, оцелели след битката. Казва ми, че храната е на дажби и се раздава в старата столова, а група мъже и жени, решили да останат доброволно, са поели грижата да ходят на лов и да берат плодове и зеленчуци, та запасите ни да не се изчерпат прекалено бързо. Когато си тръгнем, за да настигнем воините, ще трябва да вземем храна и запасите ще намалеят още повече.

Дори старите помещения за роби са влезли в употреба, макар че, разбираемо, никой няма особено желание да спи там. Затова са ги опразнили от всички мебели, изнесли са и последната окова и са ги превърнали в складове за оръжие и заслони от непоносимата горещина на слънцето, където да тренират.

— Кой се обучава? — питам Херон, когато той ми посочва едно от преустроените помещения за тренировки. — Мислех, че воините са заминали.

— Не всички — предпазливо отговаря той. — Повечето от тези, които открихме, благословените в мините, започнаха бързо да усвояват уменията. Имаше неколцина старейшини, които потеглиха с армията, за да продължат да им помагат в обучението. Други обаче имаха нужда от повече помощ.

Благословени. В този лагер каловаксийците държаха повече от дузина благословени астрейци. За да провеждат експерименти с тях — от тази мисъл ме побиват тръпки. Бях видяла доказателствата с очите си: нарязана на ивици кожа, отрязани пръсти на ръцете и краката. На един мъж дори му бяха извадили окото.

— Нима толкова бързо са започнали да тренират? — учудвам се. Когато влязох в пещерата, ни един от хората там не беше в състояние дори да прекоси лагера, камо ли да се бие.

— Аз им помогнах да се излекуват физически — свива рамене Херон. — Но умствените и душевните рани са друго нещо. Мнозина от тези хора възприемаха обучението като възможност за изцеление. Искаха да го направят. Арт, Блейз и аз, заедно с неколцина астрейски старейшини, които бяха запознати с обучението, макар самите те да не бяха Пазители, се погрижихме да изпълним желанието им. Разбира се, не са напълно обучени, но за малкото време, с което разполагахме, постигнаха забележителен напредък. И сега, докато ние с теб разговаряме, те продължават да се упражняват.

Веднъж Артемизия ми каза какво изпитва, когато убива — колко вълшебно е усещането, че отнема нещо на убийците. Изглежда, не е единствената, която се чувства по този начин.

— Скоро и аз ще трябва да започна да се упражнявам — казвам аз.

— Нека сега се съсредоточим върху задачата да започнеш отново да вървиш сама — отвръща Херон.

Около кръста ми се обвиват две ръце, повдигат ме и ме завъртат, и рязко ме изтръгват от мислите. В гърлото ми се надига вик, но преди да успея да извикам, притежателят на ръцете заговаря и аз разпознавам гласа му.

— Добре дошла в света на живите — казва Ерик и ме пуска на земята.

Обръщам се с лице към него и обвивам ръце около врата му.

— Можеш ли да повярваш, че ми липсваше? — питам го засмяна.

— Нямаше да ти повярвам, ако ми беше казала, че не съм ти липсвал — отговаря той и ме прегръща силно.

— Внимавай! — сгълчава го Херон. — Точно сега е малко нестабилна.

Ерик се подсмихва.

— Кралица Теодосия ли? Виждал съм скали, които са по-нестабилни от нея.

Усмихвам се, но предпазливо се измъквам от прегръдката му.

— Благодаря, но Херон е прав.

Ерик веднага отстъпва назад и ме оглежда от главата до петите.

— Наистина изглеждаш така, сякаш си минала през ада — казва той.

— Чувствам се така, сякаш съм минала през цели три кръга на ада — признавам.

— Тео! — провиква се друг глас. Обръщам се и виждам Артемизия да тича към мен. На хълбока й просветва лъскавата ножница на кама, а небесносинята й коса се развява зад гърба й.

За разлика от Ерик, тя знае, че не бива да ме прегръща. Вместо това ме потупва лекичко и непохватно по рамото.

— Как се чувстваш? — предпазливо ме пита тя.

— Жива съм, а това е повече от всичко, което можехме да очакваме — отвръщам с усмивка. — И освен това се получи.

Усмивката й става по-широка.

— Много се радвам! В противен случай новото ти прозвище щеше да изглежда страшно неуместно.

Премествам поглед от Артемизия към Ерик, от Ерик към Херон. Намръщвам се.

— Новото ми прозвище ли? — повтарям, озадачена.

Те си разменят многозначителни усмивки, след което Арт драматично се привежда в нисък реверанс, а Ерик и Херон се покланят.

— Да живее Теодосия! — казва приятелката ми. — Кралица на пламъка и яростта.

Тримата се изправят. Усмивките им много си приличат, само че това, което каза Артемизия, не е шега, колкото и да се стараеше да прозвучи по този начин. Кралица на пламъка и яростта! Какво сурово прозвище. Да, наистина е силно, но е и жестоко. За пръв път разбирам, че независимо дали ще успея, или не, историята ще ме запомни със силата и жестокостта ми. Спомням си за всички акварелни картини в нежни оттенъци, които изобразяваха майка ми в ефирни рокли от атлаз. Мисля си за поемите, написани в нейна чест, за одите, възхваляващи красотата, добротата и нежността й. Кралицата на мира, така я наричаха. Кралица, съвсем различна от мен.

В паметта ми трепва спомен и се мъчи да пробие мъглата на мините.

— Аз умрях като Кралицата на мира и мирът умря с мен — каза майка ми там. — Но ти си Кралицата на пламъка и яростта и ти ще подпалиш техния свят.

Не знам какво видях в мината — дали призрака на майка ми, дали образ, породен от собственото ми въображение, или нещо съвсем различно. Знам обаче, че по някакъв начин бях чула новото си прозвище още преди да го измислят хората отвън, и това ме изпълва с тревога.

Не можем да съставим план без Блейз, затова изпращам другите да съберат всички водачи, останали в лагера, и се запътвам към сградите за тренировка, където чух, че Блейз прекарвал почти целия ден. Херон не искаше да ме пусне сама, аз обаче го уверих, че се чувствам достатъчно добре, за да прекося лагера, без да се облягам на него, и той отстъпи.

Всъщност не съм сигурна дали мога да вървя сама. Въпреки че се чувствам по-добре, всяка стъпка ми коства усилие. Предпочитам обаче да се боря с болката, отколкото Херон или някой друг да бъде свидетел на първата ми среща с Блейз.

— Не го прави. Не ме оставяй — беше ми казал той, преди да вляза в мините. Бяха последните му думи към мен, след като аз самата го бях молила за същото. И двамата отказвахме да чуем молбата на другия.

Залива ме чувство на вина, когато си спомням как гласът му секна и колко отчаян изглеждаше тогава, сякаш бях срязала последната нишка, свързваща го с живота. Сякаш и без друго той вече бе решен да го напусне.

Той ме остави пръв — напомням си аз. Той влезе в ръцете на смъртта не един, а два пъти, след като го умолявах да не го прави. Не може да ми се сърди, задето съм направила същото.

А сега? Колкото и невероятно да изглежда, и двамата сме живи и трябва да се изправим срещу всички последици от оцеляването ни.

Установявам, че сградата, която ми описа Херон, е отделена от другите с останки от ограда, все още вкопани в земята. Спомням си, че я видях по време на битката — огромна черна сграда, блеснала в червено на слънцето. Сьорен беше ми обяснил, че оградата, макар и срутена сега, е направена от желязо, смесено с огнени скъпоценни камъни.

Побутвам леко вратата и виждам, че помещението е празно — осветява го единствено една голяма свещ в средата, достатъчно голяма, за да видя Блейз, Лайъс и Гризелда. Момчето и момичето са още кожа и кости, но лицата им изглеждат по-закръглени, а кожата им вече не е толкова жълта, макар че е възможно това впечатление да се дължи на свещта. Но дори тя не може да прикрие сенките под очите им — приличат ми на синини.

И под очите на Блейз има същите сенки. Очевидно, и те като него не спят спокойно.

Сега са по-силни, отколкото последния път, когато ги видях — видно е от начина, по който Гризелда прави скок във въздуха и запраща към каменната стена огнена топка, голяма колкото главата ми. Когато се допира о стената, тя угасва, но оставя следа от изгаряне. Целите стени са покрити с такива следи, сега повече черни, отколкото сиви.

Гризелда се приземява, превита на две и останала без дъх, но на устните й играе усмивка, лека и мрачна, но несъмнено истинска.

— Браво! — обаждам се аз.

И тримата се стряскат. Гризелда скача, погледът й трескаво се стрелва из помещението и бързо ме намира. Не може да е на повече от петнадесетина-шестнадесетина години. Не е кой знае колко по-малка от мен. Ненадейно се сещам, че щом от влизането ми в мините са минали две седмици, значи, вече

съм навършила седемнадесет.

— Ваше Величество! — възкликва Гризелда и прави тромав реверанс. Лайъс се покланя веднага след нея.

— Няма нужда — казвам им, преди да се осмеля да погледна към Блейз.

За разлика от тях, той изглежда съвсем същия, какъвто го видях за последен път. Зелените му очи са все така уморени и сурови, а зъбите — сърдито стиснати. Но начинът, по който ме гледа, ме кара да се почувствам така, сякаш ме е ритнал в корема. Гледа ме така, сякаш съм призрак, и не е сигурен страх ли трябва да изпитва, или облекчение.

— Страхуваш ли се от мен? — попита ме веднъж той и аз бях принудена да призная, че е така. Не е възможно сега той да се страхува от мен — не и по същия начин. Може би е притеснен от това какво ще кажа, какво ще направя, дали ще разбия сърцето му.

Той ме изостави пръв — напомням си аз, но тази мисъл не е балсамът, от който се нуждая.

Блейз се прокашля и отклонява погледа си.

— Време е за обяд — казва той и гледа ту към Лайъс, ту към Гризелда. — Идете да хапнете нещо и се върнете след час.

— Всъщност — обаждам се аз — защо не си починете този следобед? Блейз ще ми трябва за целия ден.

Блейз поклаща неодобрително глава.

— Един час — настоява той.

Очите на Лайъс и Гризелда се разширяват и нерешително се вглеждат ту в мен, ту в Блейз. Аз може и да съм тяхната кралица, но Блейз е техният учител. Двамата излизат тичешком, преди да съм успяла да отменя неговото нареждане. Вратата се затръшва, звукът се блъсва в стените и ехото отеква в тишината, възцарила се след излизането им.

Тишината продължава дълго след като ехото заглъхва, но накрая събирам сили и я нарушавам.

— Трябва да изработим стратегия — обръщам се към Блейз. — Уговорих се да се срещнем с другите водачи и да я обсъдим. Това ще ни отнеме повече от час.

Той поклаща глава, без да ме поглежда.

— Тук ще бъда по-полезен.

— Трябваш ми там — казвам аз и в гърдите ми се надига раздразнение, яростно и задушаващо.

— Не — отвръща Блейз. — Не ти трябвам.

Загубвам дар слово. Не така си представях първата ни среща след завръщането ми.

— Мислех, че поне ще се зарадваш, че съм жива — прошепвам най-накрая.

Той ме поглежда така, сякаш съм го зашлевила.

— Разбира се, че се радвам, Тео! — отвръща. — През цялото време, което прекара там, долу, аз умолявах боговете да ти позволят да се върнеш, и до края на живота си ще съм им благодарен, че сега си тук.

— Няма да се извинявам, задето влязох в тази мина — заявявам аз. — Знаех какво правя, знаех и какво рискувам, но заради Астрея си заслужаваше. Навярно и ти си мислил така, когато се втурна в онази битка.

— Заради теб — поправя ме той и думите са остри като кинжали. — Аз обичам Астрея — не ме разбирай погрешно, но когато застанах на носа на онзи кораб и напрегнах и последната си капка сила, когато се втурнах в онази битка, макар да знаех, че може да не се върна жив, го направих заради теб.

Думите са едновременно оръжие и ласка, но гневът в тях разпалва моята собствена ярост.

— Ако наистина беше заради мен, щеше да ме послушаш, когато ти казах да не го правиш.

Той поклаща глава.

— Ти си предубедена към мен — казва той с глас по-студен, отколкото съм го чувала преди. — Присъдата ти е погрешна. Ако на твое място бяха Херон и Артемизия, или дори онзи жалък принкити¹, те щяха да ми кажат да го сторя. Аз направих това, което ти никога не би могла да ме помолиш да сторя, и няма да се извинявам. Дори когато светът се преобръща целият и не мога да бъда сигурен в нищо, аз съм сигурен в теб. Където и да се намираме, срещу каквото и да се борим, аз винаги се боря за теб. А ти винаги се бориш преди всичко заради Астрея.

Олюлявам се, правя крачка назад.

— Не можеш да ме обвиняваш заради това — прошепвам. — Каква кралица щях да бъда, ако поставях теб — изобщо някого, или друго, каквото и да било — над Астрея?

Той поклаща глава. Гневът му вече е изчезнал.

— Разбира се, че не те обвинявам, Тео — казва тихо той. — Просто ти казвам какво е положението от моя гледна точка.

Не мога да кажа нищо, което да промени мнението му, нищо, което да накара него или мен да се почувстваме по-добре. След малко той отново проговаря:

— Аз не ти трябвам, когато искаш да обсъждаш стратегия. За това ще имаш Арт, Драгонсбейн и вождовете на другите страни. Искаш да съм там, защото ти давам увереност и утеха, но истината е, че ти вече нямаш нужда от утеха. Аз не съм ти нужен, но Лайъс и Гризелда се нуждаят от мен.

Думите са като тръни, които се забиват в кожата ми, и аз си тръгвам, преди да съм изрекла нещо, за което наистина ще съжалявам. Но когато излизам отново на светло и затварям вратата зад гърба си, се питам дали това, което ми причинява такава болка, са самите думи или истината в тях.