Кралицата на жарта

Разплата

Излизам с разтреперани крака от пещерата и едва не ослепявам от слънцето. Повдигам натежалата си, пулсираща от болка ръка и закривам очите си, но дори това леко движение кара света да се завърти. Коленете ми се подгъват и земята се надига насреща ми, твърда и осеяна с остри камъни. Заболява ме, но, о, колко е хубаво да лежа на земята, да вдишвам чистия въздух, да виждам светлината, макар че всички тези усещания наведнъж ми идват твърде нанагорно!

Гърлото ми е пресъхнало. Боли ме дори да дишам. Усещам засъхнала кръв по пръстите си, по ръцете си, в косата си. Някакво кътче на съзнанието ми разбира, че тази кръв е моя, но не мога да определя откъде идва. На мястото на спомените ми се разстила пустиня — спомням си, че влязох в пещерата, спомням си, че чувах как приятелите ми ме умоляват да се върна. А после… нищо.

— Тео! — провиква се глас — познат, но идва от толкова далеч! Земята се разтърсва от тропота на хиляди стъпки, които карат главата ми да тупти от болка. Мъча се да се защитя от пронизващия звук и се свивам на кълбо.

Нечии ръце докосват кожата ми — първо китките, а сетне и онази точка зад ухото, в която може да се усети пулсът. Толкова са студени, не цялата настръхвам.

— Тя…? — чувам глас. Блейз. Мъча се да изрека името му, но от устните ми не излиза нито звук.

— Жива е, но пулсът й е слаб, а кожата й гори — отвръща друг глас. Херон. — Трябва да я занесем вътре.

Две ръце ме вдигат и ме понасят. Мисля, че е Херон. Отново се опитвам да кажа нещо, но не мога да издам нито звук.

— Арт, наметалото ти! — обажда се Херон. Усещам как гърдите му пулсират до бузата ми. — Покрий й главата. Очите й са прекалено чувствителни.

— Да, помня — отвръща Арт. Изшумолява тъканта от наметалото на Арт, което пада над очите ми, и отново обвива в мрак целия ми свят.

Този път си позволявам да потъна в тъмнината. Сега съм в ръцете на приятелите си — значи, на сигурно място.

Когато отново отварям очи, лежа на тясно легло в някаква палатка, а яркото слънце се процежда през плътната бяла памучна материя, така че е поносимо. Главата ми все още тупти, но сега усещането е притъпено и някак далечно. Гърлото ми вече не е пресъхнало и разранено и ако се съсредоточа, мога да си спомня, макар и смътно, как Артемизия налива вода в отворената ми уста. Възглавницата под главата ми е още влажна, защото струйката невинаги успяваше да попадне където трябва.

Сега обаче съм сама.

Насилвам се да седна, макар че това усилва болката, която пронизва всеки нерв в тялото ми. Рано или късно каловаксийците ще се върнат, а кой може да каже докога Крес ще остави Сьорен жив? Трябва да направим толкова неща, а нямаме време.

Спускам босите си крака на пръстения под и се оттласквам нагоре. Докато се изправям, чергилото се отваря и Херон навежда високото си тяло, за да се провре през тесния отвор. Когато ме вижда будна и на крака, той се поколебава и примигва няколко пъти, за да се увери, че не си въобразява.

— Тео — бавно изрича той, сякаш проверява как звучи името ми.

— Колко време мина — питам тихо, — откакто влязох в мината?

Херон ми отправя изпитателен поглед.

— Две седмици — казва той.

Думите ме карат да се олюлея. Залитам назад и пак сядам на леглото.

— Две седмици! — повтарям. — Стори ми се, че са минали само няколко часа… може би няколко дни.

Херон сякаш не се учудва. Защо да се изненадва? Нали и той е преживял същото.

— Помниш ли дали си спала? — пита той. — Дали си яла, или пила? В някакъв момент трябва да си го направила, иначе сега щеше да си много по-зле.

Поклащам отрицателно глава и се опитвам да не позволя на малкото, което витае в паметта ми, да избяга, но то така и не успява да приеме определена форма, не дотолкова, че да се превърне в ясен спомен. Хаотични детайли, призраци, които едва ли бяха истински, огън, който бушуваше във вените ми. Но нищо повече.

— Трябваше да ме оставите — обръщам се към Херон. — Две седмици… Армията на Крес може да се върне всеки момент, а Сьорен…

— Сьорен е жив, поне според докладите — прекъсва ме той. — А каловаксийците не са получили заповеди да се върнат тук.

Поглеждам го смаяно и питам:

— Откъде знаеш?

Той повдига рамо и отвръща, сякаш отговорът е очевиден:

— Шпиони.

— Но ние нямаме шпиони — изричам бавно.

— Нямахме шпиони. Но получихме вест, че новият тейн е в къщата си в провинцията на два дни път оттук. Успяхме да привлечем неколцина от робите му, преди да се върнат в столицата. Току-що получихме първите сведения. Засега тейнът не е наредил на воините да се върнат. Освен това почти цялата ни армия вече е на път. Тук сме само аз, Блейз, Артемизия, Ерик и Драгонсбейн, както и група ранени, които все още се възстановяват след битката. Но след ден-два Драгонсбейн ще отведе и тях на сигурно място.

Едва следя думите му — все още се опитвам да осмисля новината, че изобщо е възможно да използваме шпиони. Мога да мисля единствено за Елпис, за това, което се случи последния път, когато превърнах някого в шпионин.

— Аз не съм разрешавала използването на шпиони — обръщам се към Херон.

— Ти влезе в мината в деня, преди да замислим плана — отвръща той с равен глас. — Тъй като ти отсъстваше, не можеше да разрешиш каквото и да било, а нямаше време да те чакаме да се върнеш… Ако изобщо се върнеше.

Гневният отговор замира в гърлото ми и остава неизречен.

— Ако тези хора загинат…

— Това е част от риска — прекъсва ме Херон. — Те го знаеха, когато ни предложиха услугите си. Освен това, доколкото чуваме, императрицата не е така параноична като императора. Тя те смята за мъртва, а ние, изглежда, не представляваме заплаха. Сьорен е в нейни ръце. Тя си мисли, че е спечелила, затова проявява небрежност.

Императрицата. Ще дойде ли някога ден, в който да чуя тази титла и да си помисля първо за Крес, а не за императрица Анке?

— Ти спомена, че армията е заминала — казвам аз. — Къде отиде?

Херон въздъхва дълбоко.

— Докато те нямаше, пропусна голяма част от разправиите, за което направо ти завиждам. Вождът на Вектурия изпрати воините си заедно с дъщеря си Майли да ни помагат. Сега, когато Сьорен го няма, тя и Ерик са хората с най-голям боен опит, но не могат да постигнат съгласие за абсолютно нищо. Ерик иска да се отправим право към столицата, да я превземем и да освободим Сьорен.

— Това е глупаво! — поклащам глава. — Те ще очакват да постъпим точно така, а дори и да не го очакваха, не разполагаме с достатъчно хора за подобна обсада.

— Точно това каза и Майли — осведомява ме Херон. — Тя настоява да продължим към Земната мина.

— Но ние не можем да продължим нататък, без да минем покрай най-гъсто населените градове. А там няма гори и планини, където да намерим прикритие! — възразих аз. — Някой със сигурност ще ни види и тогава Крес ще ни посрещне пред Земната мина с цяла армия.

— Да, точно така отговори и Ерик — потвърждава Херон. — Ето, вече ти разказах всичко.

— И кой надви в споровете?

— Никой — отвръща той. — Решихме, че трябва да изпратим воините в градовете по брега на река Саврия. Нито един от тези градове не е гъсто населен, но ще можем да се справим с каловаксийците, да освободим робите им, да увеличим броя на воините си, а също така и да вземем оръжия и храна. И най-важното от всичко: нашите воини не стоят тук в очакване на сигурна смърт.

— За разлика от нас, искаш да кажеш — досещам се и разтривам слепоочията си. Този път главоболието, което пулсира в тях, няма нищо общо с мината. — И тъй като сега съм тук, предполагам, че очаквате да сложа край на тази несигурност.

— По-късно — отвръща Херон. — Когато ще можеш поне да вървиш сама.

— Добре съм! — уверявам го по-остро от необходимото.

Той не откъсва очи от мен. Понечва да каже нещо, но бързо

затваря уста и поклаща несигурно глава.

— Ако искаш да ме питаш нещо за мините, нищо не помня — казвам аз. — Последното, което ясно си спомням, е как влязох. Всичко след този момент ми е като в мъгла.

— С времето ще си спомниш — отвръща той. — За добро или лошо. Аз обаче за нищо на света не искам да говоря за онова, което преживях там. Мисля, че и с теб ще е така.

Преглъщам, сякаш да прогоня тази мисъл от ума си. Някой друг ден ще се тревожа за този проблем — в момента си имам предостатъчно грижи.

— Виждам, но нещо ти тежи — обръщам се към Херон. — Какво има?

Той претегля въпроса ми.

— Получи ли се? — отвръща с въпрос Херон.

Отначало не мога да разбера за какво говори, но после изведнъж си спомням причината да вляза в мините: контролът над огъня, който притежавах преди, беше отслабнал в резултат на страничния ефект от отровата на Крес. Влязох в мината, за да извлека от нея цялата си сила, с надеждата, че когато дойде време да се изправя срещу Крес, ще имам достатъчно мощ.

Дали се е получило? Има само един начин да разбера.

Вдигам лявата си ръка и призовавам огъня. Още преди да разтворя пръсти, усещам как под тях пулсира топлина, по-силна откогато и да било преди. Призовавам я и тя веднага пламва, сякаш е част от мен и постоянно се таи под повърхността. Сега гори по-ярко и е по-гореща, но има и нещо друго, което е по-силно от яркостта и горещината — нещо много повече. За да разкрия силата си пред Херон, я запращам във въздуха, задържам я там неподвижна, но все още жива, все още ярка. Очите на Херон се разширяват, но той не казва нищо. Вдигам ръката си, свивам и отпускам мускулите. Огнената топка следва жестовете ми и се превръща и тя в ръка. Размърдвам пръсти, а тя повтаря всяко мое движение. Свивам юмрук и тя прави същото.

— Тео — промълвява Херон и гласът му се превръща в дрезгав шепот, — видях докъде стига силата на Ампелио, когато ме обучаваше. Той не можеше да прави това.

Преглъщам, хващам отново пламъка, угасям го в ръката си и го превръщам в пепел в дланта си.

— Ако нямаш нищо против, Херон — изричам, приковала поглед в черния пигмент, който се размазва по кожата ми така, както някога короната от пепел, — би ли ми казал дали Мина е още тук? Имам предвид…

— Лечителката — помага ми той и кимва. — Да, още е тук. Помага на ранените. Ще я намеря.

Той излиза, а аз изтърсвам пепелта от ръцете си и я оставям да падне на пръстения под.

Когато Мина влиза в палатката, аз вече съм попривикнала да стоя изправена, макар тялото ми все още да не ми се подчинява докрай. Всяко движение — всяка глътка въздух — ми струва огромно усилие. Всички мускули ме болят. Мина като че ли веднага забелязва състоянието ми, само един поглед й стига да го разбере.

— Това е съвсем нормално — усмихва ми се съчувствено тя. — Когато аз излязох от мината, жриците казаха, че боговете са ме унищожили и са ме създали наново. И наистина имах такова усещане.

Кимвам и предпазливо сядам отново на леглото си.

— Колко време продължава? — питам я.

Мина вдига рамене.

— При мен болката продължи няколко дни, но при всеки е различно. — Тя замлъква и ме оглежда от главата до петите. — Това, което направи, беше невероятно глупаво. Как можа да влезеш в мината, когато вече притежаваше известно количество сила? Ти вече беше като съд, който е полупълен? Направо си просеше да те връхлети минната лудост. Нали го съзнаваш?

Забивам поглед в пода. Отдавна никой не ме е поучавал така, не и човек, загрижен за здравето ми. Мъча се да си спомня кой е последният, който го е правил. Вероятно е била майка ми. Предполагам, че и Хоа ме е гълчала по онзи свой безмълвен начин.

— Напълно осъзнавах рисковете — обръщам се към Мина.

— Ти си кралицата на Астрея! — продължава тя, сякаш не съм казала нищо. — Какво щяхме да правим без теб?

— Щяхте да продължите да се борите! — отговарям, сега по-високо. — Аз съм само един човек. Загубихме много повече по време на войната, много повече при самата обсада — и една от тези жертви беше майка ми. Винаги сме устоявали. Моята смърт нямаше да промени нищо.

Мина ме приковава с безизразен поглед.

— Въпреки всичко беше глупаво — настоява тя. — Но допускам, че е било и проява на смелост.

Пак вдигам рамене.

— Каквото и да е било, важното е, че подейства — отвръщам.

Показвам й същото, което демонстрирах пред Херон — не

само да призовавам огъня, а да го превръщам в част от мен самата, в свое продължение. Мина ме наблюдава от начало до край със стиснати устни, без да промълви нито дума, докато не приключвам и не разпилявам отново пепелта по земята.

— И си спала — измърморва тя повече на себе си, отколкото на мен.

— И то дълбоко, доколкото разбирам — отбелязвам сухо.

Мина пристъпва към мен.

— Може ли да докосна челото ти?

Кимвам и тя притиска опакото на ръката си към него.

— Не си топла — промърморва тя, протяга ръка и докосва единствения бял кичур в кестенявата ми коса.

— И преди го имах — казвам аз. — Появи се след отровата.

Тя кимва.

— Помня. За разлика от косата на императрицата, нали така? Навярно трябва да благодариш на Артемизия — ако не беше използвала дарбата си, за да спре въздействието на отровата, тя щеше да те засегне много повече. Ако отровата не те беше убила на място, мината със сигурност щеше да го направи.

— Ти не си видяла лично Крес… императрицата — сменям темата аз. — Но сигурно вече си чула разказите за нейната мощ.

Мина се замисля.

— Чувала съм да говорят какво ли не — подхваща предпазливо тя. — Но според мен разказите често са преувеличени.

Спомням си как Крес уби императора с горящите си пръсти, сключени около гърлото му, как от върховете на пръстите й се сипеше пепел по палубата. От нея се излъчваше такава сила, каквато не съм виждала у никого другиго. Не съм сигурна, че е възможно някой да преувеличи видяното от собствените ми очи.

— Тя сякаш дори няма нужда да призовава дарбата си. Тя уби императора за няколко секунди с голи ръце — промълвявам.

— А ти навярно все още не се чувстваш достатъчно силна да се изправиш срещу нея — предполага Мина.

— Не вярвам да съществува някой, който да е толкова силен — признавам. — Чувала ли си за Пазителите, които могат да убиват с такава лекота?

Тя поклаща глава.

— Никога не съм чувала за Пазители, които да убиват. Те не действаха така. Ако някой извършеше престъпление, за което го осъждаха на смърт, екзекуцията се извършваше по други, по-обикновени начини. Пазителите никога не са използвали дарбите, дадени им от боговете, за такива цели. Това само по себе си би било светотатство — извратена подмяна на нещо толкова свято.

Спомних си как Блейз отиде на бойното поле с ясното съзнание, че може да умре, но твърдо решен преди това да убие колкото се може повече каловаксийци. Това дали беше светотатство и извратено приложение на дарбата му? Или по време на война правилата просто се променят?

— Как са децата, които видях да изпитваш преди? — попитах я, спомняйки си за момчето и момичето със същата променлива сила като на Блейз. — Как се чувстват сега?

— Лайъс и Гризелда — припомня ми тя имената им. — Добре са, горе-долу. Уплашени и травмирани от ужасяващите експерименти, на които са ги подложили каловаксийците. Но в много отношения притежават голяма сила. — Тя замлъква. — Твоят предполагаем приятел се оказа прав. Те го харесват, колкото и да е необщителен. За човек наистина е важно да разбере, че не е толкова сам на този свят, колкото си е мислел.

Когато навремето разказах на Мина за Блейз, говорех за него просто като за един хипотетичен приятел, макар че тя бързо разбра, че лъжа. Сега, изглежда, знаеше точно за кого говоря. Но поне не се страхува от него, не се страхува и от Лайъс и Гризелда.

— Казала ли си на още някого за откритията си? — питам я.

Тя свива устни.

— Няма никакви открития, Ваше Величество — свива рамене Мина. — Това е само една хипотеза и няма смисъл да карам всички да настръхват. Хората се боят от онова, което не разбират, а в такива времена страхът може да доведе до вземане на опасни решения.

Ако хората разберат колко силни и колко нестабилни са Блейз, Лайъс и Гризелда, може да ги убият. И преди го знаех, но когато чувам Мина да намеква същото, дъхът ми секва.

— Всички видяха какво направи Блейз на кораба — промълвявам. — Видяха, че почти унищожи и себе си, и всички наоколо. Но не му направиха нищо.

— Да — съгласява се тя. — Предполагам, че хората ще пеят песни за геройството му векове наред. Никой не пострада. Сега Блейз е герой в очите на хората — герой, който е толкова могъщ, че не е могъл да се овладее, но все пак герой. Не забравяй: това може да се промени за секунда.