Кралицата на жарта

Партньорство

Има една стара астрейска балада, посветена на залеза на слънцето над Калодийско море. Споменът ми за нея едва-едва просветва в периферията на паметта ми, разпокъсан и смътен, съвсем неясен и мъглив. Сега обаче чувам тази призрачна мелодия, докато гледам как яркият оранжев диск на слънцето потъва отвъд хоризонта и облива с топлия си пурпур назъбените върхове на извисяващата се над нас планинска верига, обагря небето във виолетови, розово-оранжеви и тюркоазени оттенъци, а там, където небето е най-тъмно, вече проблясват бледи звезди.

У дома съм — тази мисъл свива гнездо в гърдите ми, които сякаш не искат да я пуснат да си отиде никога повече.

Оставам поразена. Знаех, че вече съм в Астрея още откакто преди седмици стъпих на брега, но не мисля, че до този миг наистина разбирах какво означава това. Върнах се у дома и ако зависи от мен, никога вече няма да напусна тези брегове.

— Ако си приключила с цивренето по залеза, можем да започваме — обажда се Артемизия, макар че и в нейния глас се долавя вълнение.

Обръщам гръб на залеза и тръгвам към нея и Херон. Изтощението на Артемизия изглежда по-осезаемо заради раздразнителността й, но го съзирам и у Херон — в приведените му рамене и уморения му поглед. Ако беше станало на тяхната, сега щяха да си седят в столовата и да пълнят чиниите си догоре с храна, а после да поведат приятен разговор, след който да заспят дълбоко и да не се събудят цяла нощ. Вместо това те ме последваха сред пущинаците на планинската верига само с няколко сухара и парченца сушено месо, с които да залъжат глада си.

И го направиха, защото аз ги помолих. Не като кралица — такава молба може би щеше да подейства на Херон, но Арт щеше да ми отвърне с няколко цветисти предложения какво да направя с короната си. Не, те ме последваха като мои приятели и аз съм им благодарна за това.

До неотдавна си мислех, че съм неспособна да се доверя на когото и да било, а сега съм готова да поверя всичко на тях двамата.

Точно затова ги довлякох насред планините, далеч от любопитните очи на другите.

Поемам си дълбоко дъх, поглеждам ръцете си и върху дланите ми се появяват огнени кълба.

Херон вече ме е виждал как го правя, но Артемизия гледа замислено ръцете ми.

— Не е лошо — казва тя. — Но това го можеше и преди мината, дори преди отровата.

Херон се обръща към нея с отворена от изненада уста. Изведнъж осъзнавам, че никога не съм му споменавала за това.

— Какво е можела? — Той отново се взира в мен. — Какво си можела?

Въздъхвам, затварям длани и потушавам пламъците.

— Тогава не беше същото — обръщам се и към двамата. — Не можех да го контролирам, а и не беше толкова силно. Да, усещах горещина, изгаряща жега, но не и пламъци. Изобщо не беше същото.

Херон все още стои със зяпнала уста, но след секунда се окопитва.

— Никога не си ми казвала.

Вдигам рамене.

— Не съм казала на никого. Арт разбра по случайност. Известно време си мислех, че може би полудявам или съм прокълната… Не знам. Струваше ми се, че е по-лесно да нося това бреме сама.

— Както в столицата, когато не ни каза, че императорът иска да се ожени за теб? — пита той и поклаща разочаровано глава. — Трябваше да ни кажеш. И Блейз ли не е знаел?

— Не — отговарям и отклонявам погледа си. — Той си има достатъчно грижи. Не исках и аз да му създавам нови.

Херон грижливо претегля следващите си думи.

— Затова ли сега не е с нас?

Отначало не казвам нищо, само скръствам ръце пред гърдите си.

— И двамата решихме, че ще ни се отрази добре да се поотдалечим един от друг — отговарям най-накрая, като внимавам в гласа ми да не се прокрадне никакво чувство.

Артемизия изсумтява.

— Ще видим докога ще издържите! Вие двамата си приличате като две капки вода. Нуждаете се един от друг — както морето от луната.

Думите й предизвикват раздразнение дълбоко в мен.

— Е, добре, той самият ми заяви, че аз не се нуждая от него, а в момента нямам нито време, нито сила да успокоявам егото му. А освен това, щом е решил да се втурне презглава към собственото си унищожение, това си е негов избор, но аз няма да стоя и да го насърчавам.

Артемизия и Херон си разменят погледи, чието значение не мога да разгадая.

— Добре — въздъхва Артемизия, — значи можеш с лекота да призоваваш пламъците, а според Херон ти можеш да променяш тяхната структура, което е… нещо различно. Но сама по себе си тази твоя дарба няма дати свърши работа, когато трябва да я използваш срещу враг.

Враг. Благодарна съм й, че се изразява така неопределено, вместо да изрече името на Крес. Дали някога ще престана да усещам как някой сякаш забива нож в ребрата ми, щом чуя нейното име? Прогонвам я от ума си и се съсредоточавам върху огъня, с двете си ръце го съживявам.

Артемизия ми прави знак да се приближа.

— Хайде пак да се упражняваме в бой — казва тя със саркастична усмивка. — Пробвай да ги хвърляш.

Предложението й ме стряска.

— По теб ли? — питам. — Не искам да те нараня.

Артемизия се смее.

— Ти май наистина си въобразяваш, че ще можеш! Колко си сладка само!

Поглеждам към Херон, който изглежда примирен, макар и нащрек. Той ми кимва в съгласие. Замахвам с дясната си ръка назад, а после я изтласквам напред, като си представям огъня като кълбо. То излита от ръката ми, но веднага щом се озовава във въздуха, се свива и се превръща в облак дим.

— Виждаш ли? — пита Артемизия. — Нали ти казах, че няма да ме нараниш.

Намръщвам се и правя нов опит с лявата ръка, но се случва същото.

— Ампелио можеше да хвърля огън — казвам аз. — Изглеждаше така, сякаш го прави с лекота.

— Можеш да постигнеш това — да хвърляш всичко с лекота, стига да си се упражнявал достатъчно — отговаря Херон. — Колкото повече се отдалечава огънят от теб, толкова повече отслабва. Трябва да хвърлиш не само пламъка, а и своята сила с него.

— Звучи просто, но не знам как да го направя — признавам.

— Съсредоточи се и се упражнявай — отвръща Херон. — Сега опитай пак, но изпрати силата си, а не само самия пламък. Камъкът на Духа трябва да ти помогне. Представи си, че преливаш силата си в него.

Докосвам камъка на Ампелио, който виси на шията ми, и си поемам дъх, за да се успокоя, преди отново да призова в дясната си ръка огнено кълбо.

— Още ли искаш да го хвърля към теб? — обръщам се към Артемизия.

Тя се усмихва широко.

— Хвърляй с всички сили.

Когато запращам кълбото, усещам усилието не само в ръката, а и в гърдите си. Камъкът на Ампелио пулсира върху кожата ми като второ сърце. Този път огънят запазва формата си, след като излита от ръката ми, но отслабва, докато се носи във въздуха. Артемизия вдига ръка, преди да е достигнало до нея, от върховете на пръстите й бликва вода и превръща огненото кълбо в пяна.

— Сега е по-добре — казва тя. — Но още е слабо. Хайде пак!

Когато се отправяме обратно към подножието на планината, усещам, че ме болят всички мускули. Уроците с меч направо ми липсват. Но колкото и да ме боли, се чувствам цялостна и умиротворена за пръв път от много дълго време. Чувствам се завършена. Знам, че това е само началото и че все още не мога да устоя на силата на Крес, но съм напът да го постигна и за днес това е достатъчно.

— Значи, няма да отидеш в столицата и да спасиш Сьорен — казва Артемизия, докато двете слизаме по криволичещата пътека обратно към лагера.

Мисълта за Сьорен ме кара да се чувствам, сякаш слизам по стълбище и очаквам стъпалата да са с едно по-малко. Кара ме да губя равновесие.

— Не — отговарям с надеждата в гласа ми да звучи по-голяма сигурност, отколкото изпитвам в душата си. — Ще бъде глупаво да се втурна натам без достатъчно войници, без план. Ако Сьорен беше тук, щеше да ни каже същото.

— Постъпваш правилно — кимва Артемизия. — И освен това, като не постави на първо място живота на вражеския принц, ти запази престижа си пред съюзниците, чиято подкрепа в най-добрия случай е несигурна.

— Той не ни е враг — въздъхвам аз.

Артемизия поклаща глава.

— Ние го знаем след всичко, което се случи, навярно и други го вярват, но има широка пропаст между това да е враг и да е един от нас, а тази пропаст никога няма да бъде пресечена от него.

— Знам — съгласявам се. — Но обещах на Ерик, че ще го спасим. И наистина ще го спасим, когато е възможно.

Чертите на Херон придобиват сурово изражение.

— Ерик е по-безразсъден от теб — казва той с тих глас. — Няма да успееш да го залъжеш с обещания, а ние имаме нужда от войниците на гораките, колкото и да са малобройни, щом ще се изправим срещу каловаксийците.

— Ерик има слабо влияние над гораките — казва пренебрежително Артемизия. — Той е копелето на императора, а сега, когато майка му вече не е… — Тя млъква и поглежда към мен, а аз много внимавам да не реагирам по никакъв начин. — Сега, когато нея вече я няма, властта му е по-слаба откогато и да било преди. Ако наистина реши да се откаже от съюза с нас и предпочете да тръгне да спасява своя брат, каловаксиеца, навярно ще трябва да го стори сам. Едва ли е толкова глупав, че да не го проумява.

— Той току-що загуби майка си, а Сьорен е единственият роднина, който му остана — казва Херон. — Той не е глупав. Разбира какъв риск поема. Но навярно не се притеснява от този риск.

Преди двете с Арт да отговорим, Херон забързва крачка и ни оставя на метър зад гърба си.

— Те двамата прекарват много време заедно — казва Арт, когато той вече не може да ни чуе. В гласа й звучи тревога.

Не се учудвам. Ерик ми каза, че се интересува от Херон, и макар че Херон е много по-сдържан в сърдечните дела, аз си спомням колко лесно се изчервява в компанията на Ерик, колко срамежливо и неловко става поведението му изведнъж.

— Откога? — питам.

Тя свива рамене.

— Херон, за разлика от някои други, не е човек, който обича да споделя подробности от личния си живот — казва тя и поглежда многозначително към мен. — Но мисля, че всичко започна с моло вару². Понякога го сварвах с него — пишеше едни съобщения, четеше други, но когато го питах дали има новини от гораките, той отговаряше, че няма. Каквото и да се е случило, след битката нещата сякаш се развиха бързо. Херон и Ерик прекарват заедно почти всяка нощ.

— Това е много хубаво — отговарям. — Мисля, че и двамата имат нужда от утеха и близост. И двамата понесоха такива загуби! Радвам се, че поне са намерили нещо позитивно насред цялата тази война, болката и скръбта.

— Може би наистина е хубаво — отстъпва Артемизия и присвива очи. — Но всичко се разви толкова бързо… Загубата на Леонидас съкруши Херон. Когато го срещнах, след като беше избягал от Земната мина, той беше като сянка на човек — целият в отворени рани и счупени парченца. През последната година с цената на много усилия успя отново да се възстанови и да възвърне предишния си вид. Фактът, че има теб и цел пред себе си, му помогна много повече, отколкото си даваш сметка. Това е странното у Херон: повечето хора, които са загубили толкова много, се затварят в себе си. Точно така успяхме да оцелеем аз и ти, а мисля, че за Блейз това важи още повече. Но Херон е различен. Той не държи хората на една ръка разстояние. Вкопчва се в тях като удавник. Възхищавам му се, но и се страхувам за него. Не искам отново да го видя с разбито сърце.

В гласа й звучи недвусмислено предупреждение.

— Ще направя всичко по силите си, за да задържа Ерик на наша страна — уверявам я аз. — Но не знаех, че си такава романтичка.

Артемизия ме поглежда гневно.

— Не съм! — отвръща рязко. — Просто не мога да понасям някой да стои, увесил нос.

— Разбира се — съгласявам се аз.

— И ти не си такава, увесила нос — продължава тя. — Мислех си, че точно така ще стане. Привърза се към принкити — онзи принц Сьорен. Както и към Блейз, като стана дума за това. А сега нито единият, нито другият е тук.

Прехапвам долната си устна.

— Няма да те лъжа и да ти кажа, че Сьорен не ми липсва. Разбира се, че ми липсва. Блейз също, както и онова, което бяхме преди един за друг. Но Блейз каза, че в края на краищата аз винаги ще избирам Астрея, а точно сега Астрея наистина има нужда от мен. Няма как да й помогна, ако се тревожа за някого, който няма достатъчно здрав разум да се тревожи за себе си.

Артемизия ми хвърля кос поглед и кимва решително.

— Правилно! — заявява тя. — Е, вече няма нужда да говорим за сърдечните ти болки — нито сега, нито когато и да било.

Известно време не казвам нищо, а после й задавам въпроса, който ме гложди от известно време.

— А твоите сърдечни болки? — питам я. — Отдавна не съм виждала Спирос. От Ста Криверо насам.

— О, тук е, но мисля, че нарочно стои настрана от мен и следователно от теб — свива рамене тя. — Май съм наранила чувствата му.

— Струваше ми се, че те харесва — казвам аз. — Не само като приятелка, а като нещо по-различно.

Арт се засмива.

— Да, той не беше особено деликатен. Точно затова нараних чувствата му.

— Значи не го харесваш?

Тя не отговаря веднага.

— Харесвам го — отвръща след малко, — но не е същото. Не изпитвам към него това, което ти изпитваш към Сьорен и Блейз, или пък Херон към Ерик. Иска ми се да изпитвах подобни чувства, макар че това щеше да усложни излишно нещата. Не, не го харесвам по този начин. Всъщност никога не съм харесвала никого по този начин, дори преди години, преди мините, когато всички момичета на моята възраст се увличаха по момчета и си загубваха ума… Е, предполагам, че аз просто не съм от тези, които си загубват ума.

— Аха — отвръщам, защото не съм сигурна какво да кажа.

Тя свива рамене.

— Не искам да кажа, че… нали разбираш… че не обичам мъжете. Има някои, които ми се струват доста привлекателни — така поне си мисля. Аз просто… Те не ме привличат по онзи всепоглъщащ начин, както става при всички вас.

— Разбирам — казвам аз и донякъде е вярно.

Останалата част от пътя изминаваме в мълчание, но не се чувствам неловко. Артемизия е загадка, която ми се разкри по своя воля и по своя начин — откъслечно, с полусенки и намеци, които бавно оформиха нейния неясен портрет. Може би образът никога няма да бъде съвсем завършен, но ми се струва, че това го прави още по-красив.