Кралицата на жарта

Мрак

Мракът ме обгръща — нощ без звезди, без луна, без нищо, което да ми позволява да виждам. Усещам как се обвива около крайниците ми, как се хлъзга по кожата ми като цяла дузина змии. Усещам го във въздуха, във всеки леденостуден дъх, който си поемам.

Под краката ми няма земя. Нищо няма около мен освен непрогледен, черен въздух. Отварям уста, но дори когато изкрещявам с всички сили, от нея не излиза нито звук.

Може би това е смъртта. Може би Отвъд не съществува, може би никога няма да се събера с майка ми, Ампелио, Хоа, Елпис и всички други, които загубих. Може би не съм го заслужила, може би те са ме отблъснали. Смътно си спомних причината, която би ги подтикнала да го направят — това, че допуснах Крес в главата си, че хиляди астрейци във Въздушната мина платиха за това. Може би точно това заслужавам — цяла вечност в небитието на собственото си съзнание.

Времето е неизмеримо, безкрайно пространство, където един час може да е само секунда, която да продължава цяла седмица. Няма как да разбера. Времето е едновременно безгранично и безкрайно малко.

Затварям очи и когато ги отварям, вече не съм сама в тъмнината. Крес стои на около метър от мен. Сребристорусата й коса се рее около главата й, сякаш е потънала във водата, а черната й дантелена рокля се издува от невидимо течение. За миг тя изглежда помирена, със затворени очи и спокойно лице, но после очите й рязко се отварят, вперват се в моите и аз виждам в тях да кипи студената ярост, която свикнах да виждам у нея.

Може би това е онова Отвъд, което заслужавам — безкрайна празнота, в която Крес е единствената ми компания. Може би точно това заслужаваме и двете.

Някога си мислех, че когато се срещнем Отвъд, може би ще сме си простили, но това беше преди ударите, които си нанесохме, да станат прекалено много. Сега я гледам и знам, че няма да има нито прошка, нито милост — само омраза, която ще продължи да гори до края на вечността и у двете ни.

Тя протяга ръка, но не успява докрай, защото се удря в нещо като преграда. Звукът от сблъсъка отеква около мен като удар в дебело стъкло. И аз протягам ръка, и усещам преградата — студена, твърда, солидна.

Крес се намръщва. Отваря уста и виждам, че от нея излизат думи, но не мога да чуя нищо. Навярно и тя го разбира, защото се намръщва още повече и слага и двете си ръце върху преградата, която ни разделя. Навежда се и преградата разкривява образа й. Крес дълбоко си поема дъх, отваря широко уста. Този път чувам крясъка й и ушите ми писват. Побиват ме тръпки, а косъмчетата на тила ми настръхват.

Викът на Крес е толкова силен, че преградата потреперва и се пропуква. По повърхността й плъзва паяжина от пукнатини и тя рухва.

Ахвам и се събуждам. Въздухът в дробовете ми вече не е леденостуден. Всяко вдишване е агония, но болката ми напомня, че съм жива, затова я посрещам с радост. С известно усилие отварям натежалите си клепачи. Отначало ярката светлина ме заслепява, но след като примигвам няколко пъти, осъзнавам, че единствената светлина идва от една-едничка свещ, оставена до мен в иначе тъмна палатка.

Опитвам се да седна, но главата ми започва да пулсира. Простенвам, свличам се обратно на постелката и премятам ръка върху очите си, за да се спася от светлината, макар че дори от това леко движение през цялото ми тяло преминава болка.

— Тео? — повиква ме глас почти шепнешком. Свалям ръката си, примигвам в тъмното и виждам, че Херон е седнал наблизо между моята постелка и още една. Лежащият там е с гръб към мен, но успявам едва-едва да зърна небесносиня коса. Артемизия.

— Тя добре ли е? — питам. Гласът ми е хриплив и дрезгав, почти неразбираем. Изпитвам болка при всяка сричка. Херон обаче ме разбира.

— Излекувах всичко, което можах — отговаря той и поглежда към нея. — Жива е. Диша. Но още не се е събудила.

Преглъщам, но от това гърлото само ме заболява още повече.

— Колко време мина? — питам го.

— Малко повече от ден. Почти изгрев-слънце е — отговаря Херон и замлъква, преди да ми зададе неизбежния въпрос:

— Какво се случи, Тео?

Стисвам здраво очи и спомените се връщат отначало бавно, а после всички наведнъж.

— Онзи вик — онзи, заради който влязох последния път… беше клопка — промълвявам и му разказвам за Дагмар и другите момичета; как Дагмар стисна Артемизия за гърлото и започна едновременно да я души и да я гори. — Щеше да я убие. Затова аз… — и млъквам, неспособна да изрека думите, но после се насилвам да продължа: — Опитах се да прикрия Арт, а после предизвиках експлозията. Не се сетих за друг начин да спра Дагмар.

Отначало Херон не казва нищо.

— И си успяла. Спряла си я.

Кимвам и отново поглеждам към Артемизия. Насилвам се да не мисля за най-лошото — че това може да не е било достатъчно да спаси Арт.

— А другите? — питам. — Някой друг пострада ли при експлозията?

Херон се замисля и поклаща глава.

— Не, не при експлозията. Дотогава вече бяхме измъкнали всички, които успяхме — казва той, но не продължава. Освен това не ме поглежда, не откъсва поглед от свещта.

— Кажи ми, Херон! — подканвам го с тих, но решителен глас. — Трябва да знам.

Той си поема дъх и се опитва да се успокои.

— Според нашите изчисления в лагера е имало три хиляди души, без да броим стражите, които са избягали, когато е започнал пожарът. Оцелелите са малко под петстотин.

Затварям очи и ги стисвам здраво. Две хиляди и петстотин загинали. Тази мисъл е невъобразимо страшна.

Херон обаче не е свършил.

— И ние понесохме загуби — добавя той. — Имаше стражи, които ни чакаха в засада, готови за бой — точно както си мислеше ти. А освен това някои от нашите, които влязоха в огъня, за да помогнат, така и не излязоха.

Не искам да научавам отговора, но въпреки това трябва да попитам.

— Колко души загубихме?

— Общо сто — отговаря той. — Отначало в огъня влизаха само Пазители, но после започнаха да се втурват и неблагословени хора. Всички те спасиха човешки животи, но… — Гласът му секва. — Загубихме и Пазители, и простосмъртни.

В ума ми се върти кълбо от мисли, но само една стига до устните ми:

— Аз съм виновна.

Херон навярно е очаквал да кажа това, защото не се поколебава.

— Те сами взеха това решение, Тео — прошепва той, премества се по-близо и стисва ръката ми. Кожата ми е все още разранена, а костите ме болят, но не се отдръпвам. — Можеха да останат в лагера; можеха да намерят някакъв друг начин да помогнат. Но те решиха да влязат в този огън, макар да разбираха, че рискуват живота си. Не си виновна ти.

Обръщам се към него и поклащам глава.

— Не е само това — прошепвам. — Самият пожар. Тя го направи, за да ме измъчва — защото беше ядосана заради Рига. „Малка изненада“, така го нарече. Само ако бях послушала… теб или Блейз… всички, които ми казваха да взема отвара, която да ми пречи да сънувам, и да заслоня съзнанието си от нея…

— Последиците пак можеха да са същите — прекъсва ме Херон. — Тя пак можеше да изпрати тук онези свои подобия. Може би нямаше да те измъчва с тези намеци и заплахи, да направи така, че да изглежда лично, но ти сама го каза: тя е предпочела да унищожи мината, вместо да я загуби. Нищо нямаше да се промени.

Знам, че е прав, но продължавам да се чувствам все така виновна. Две хиляди и шестстотин загубени човешки живота!

Херон стисва здраво ръката ми.

— Ти взе най-доброто решение, като се има предвид информацията, с която разполагаше. Не можеше да предвидиш какво ще се случи.

— Трябваше! — прошепвам и гласът ми се прекъсва от ридание. — Познавам я и трябваше да се досетя какво ще направи.

Херон шумно въздиша.

— Това, което трябва да направиш, е да поспиш още малко. Дадох ти онази отвара за сън без сънища веднага щом успях, след като загуби съзнание, но тук имам още.

Сещам се за съня си е Крес от другата страна на онази стъклена стена, която не можеше да пробие… до мига, в който успя. Херон започва да рови в джоба си, измъква шишенце със синя течност и аз колебливо го поемам. Хладно е. Искам да кажа, че не съм сигурна доколко отварата помага, но не мога. Само ще разтревожа Херон. А и все пак отварата свърши работа, а когато спря да действа, се събудих.

— Какво ще правим оттук нататък? — питам.

Той не бърза да отговори.

— Докато ти спеше, ние взехме някои решения — признава той. — Изпратихме вест на Драгонсбейн и сега тя плава към река Саврия — ще се срещнем там след два дни и тя ще вземе нашите ранени, преди да тръгнем към Земната мина.

— Но ако Крес изпрати своите подобия и в Земната мина…

— И Блейз каза същото. Изпращаме една група, в случай че и там се случва нещо подобно, но не искаме да рискуваме всички — може пак да влезем в капан.

Кимвам. На този етап звучи логично. Мисля, че няма нещо, на което Крес да не е способна.

— Блейз ще ги предвожда — добавя Херон леко колебливо.

Когато чувам тези думи, се мъча да седна, без да обръщам внимание на туптенето в главата си.

— Блейз — повтарям. — Същият Блейз, който се опитва да не използва дарбата си при никакви обстоятелства, ще отиде на място, пълно с десетки хиляди Земни камъни, които просто го умоляват да ги използва? — питам аз.

И Херон не изглежда доволен, но кимва.

— Той е единственият, който е бил там — отвръща той. — Познава лагера и разположението му. Необходим ни е.

Искам да възразя, но разбирам, че има право.

— А ние, останалите? — питам. — Къде ще отидем, след като се срещнем с Драгонсбейн?

— От теб зависи — отговаря Херон. — Разбира се, Майли има цял куп идеи и ги защитава пламенно. Повечето от тях се въртят около превземането на двореца, макар че сега сме още по-малобройни.

Въздъхвам и поклащам глава.

— Това би било смъртен удар.

Херон се намръщва.

— Смъртен удар ли каза?

Осъзнавам, че това е каловаксийско понятие, и обяснявам:

— Така наричат каловаксийците впускането в битка, за която знаят, че ще загубят. Правят го или за да отслабят врага, или за да проправят път към по-голяма победа, или към каквато с крайната им цел. Но смъртният удар при всички случаи е саможертва в името на висшето благо. Обикновено командирите изпращат в такива битки по-низшите войници: знаят, че те няма да оцелеят, но по-добрите ще са живи и ще спечелят следващата битка.

— Ние нямаме низши войници. Всъщност нямаме и по-висши — отбелязва Херон. — Това няма да е смъртен удар, а чисто и просто смъртоносен.

Кимвам, но истината е, че не знам какво да правя, къде да отида. Не мога да повярвам, че само преди две нощи празнувахме, защото вярвахме, че на сутринта ще победим. Как така всичко се обърка толкова бързо?

Пъхвам отварата за сън без сънища в джоба на нощницата си.

— Ще трябва да отложа съня за по-късно — казвам на Херон. — Сега имам работа.

— Наистина трябва да почиваш — предупреждава ме той. — Направих всичко възможно да те излекувам, но има някои неща, които тялото ти трябва да направи само.

— Скоро ще си почина, обещавам. Но не можем да останем тук и ти го знаеш. Сега сме лесна мишена и Крес знае точно къде се намираме. Може ли да доведеш другите? Трябва да обсъдим с какви варианти разполагаме.

— Тео…

— После ще си почина — прекъсвам го — А докато те няма, ще наглеждам Артемизия. Когато се събуди, ти ще разбереш пръв.

Не казвам „ако“ Опитвам се дори да не си го помислям, но Херон навярно го чува, защото сбърчва тревожно чело и поглежда към безчувственото й тяло.

— Добре — въздъхва той и става. — Ще донеса и храна. Трябва да хапнеш нещо.