Кралицата на жарта

Избор

Единственото, което мога да направя, е да се взирам в хилядите хора, събрани долу, и в заплахата, надвиснала над главите им. Под всеки прозорец има по един астреец с блеснала кама в ръце. На всяко от тези десет лица са изписани ужас и объркване — хората нямат представа за какво са ги избрали. Може би дори си мислят какъв късмет е, че им дават оръжие, но аз ги виждам такива, в каквито ги е превърнала Крес: човешки оръжия, марионетки, които очакват някой да подръпне конците.

Колко са крехки тези стъклени кълба, вдигнати високо над главите им! Пуснат ли ги, счупят ли се, газът ще се освободи във въздуха и веластра ще завладее хората. Отровата е повече от тази, която Крес даде на Лайъс, повече, отколкото си мислех, че може да приготви — но е успяла. Каза ми, че все още не може да накара отровата да се разпространява така, както иска, но дори ако във всяка топка има само толкова веластра, че да отнеме волята на един човек — човека с камата — потръпвам, като си помисля какви поражения могат да нанесат тези десетима души. Хиляди хора, струпани в градината, невъоръжени и необучени — те са като агнета преди заколение, без дори да подозират какво ги очаква.

— Представи си само всички нареждания, които мога да дам! — промълвява Крес и разсеяно прокарва почернелите върхове на пръстите си по парапета. — Какви неща мога да ги накарам да направят с тези кинжали, преди да си прережат гърлата като Лайъс! Ако не изпълняваш това, което ти казвам, ще настъпи истинско клане.

Макар да знам, че Блейз и Херон са зад мен, не чувам от тях нито звук — дори не съм сигурна, че дишат. Разбирам. Независимо какво мога да предположа за Крес, за това на какво е способна, по някакъв начин тя винаги успява да ме изненада.

— Какво искаш? — питам, учудена колко спокойно звучи гласът ми, когато вътрешно се треса от ужас.

Крес откъсва поглед от градината и го обръща към мен. Очите й са студени, блеснали като сребро под светлината на пълната луна.

— Ти какво щеше да поискаш на мое място? — пита любопитно тя и накланя глава на една страна.

— Да се предадеш.

Крес се засмива, но смехът й е жесток и горчив.

— След като нахлу в палата ми? След като унищожи две от мините ми и ме принуди да изгоря другите, преди да успееш да стигнеш до тях? — пита тя. — След като заради теб загубих стакриверските си съюзници? След като открадна затворниците ми? След като уби приятелките ми? Наистина ли смяташ, че да се предадеш е достойна участ за теб? Дръж се сериозно!

Преглъщам с усилие.

— Ти ме искаш мъртва — казвам. Не съм очаквала нищо друго. Все пак и преди сме преживявали подобен момент и тя ми е предоставяла подобен избор. Знам какво избрах тогава и знам, че и сега съм готова. И този път смъртта ще бъде окончателна.

Крес поклаща глава.

— О, не! — отвръща тя. — Смъртта е прекалено лесна, прекалено щадяща за теб след всичко, което направи. Не, възнамерявам да се погрижа да живееш дълго и животът ти да е изпълнен с какви ли не мъчения. Някои от тях все още не мога дори да си ги представя, но ще успея. Все пак ще разполагаме с много време особено след като се сдобия с достатъчно веластра, за дати я давам постоянно.

Преглъщам злъчта, която се надига в гърлото ми. Крес ще ме превърне в своя марионетка — тялото ми ще остане живо, но умът ми ще си отиде, ще премине в нейна власт. Тази съдба е по-страшна от смъртта, по-страшна от всичко, което съм си представяла. Но се заставям да кимна.

— Какво друго? — питам, защото знам, че това не може да е всичко. — Ами армиите ми?

— Аз не съм непрактична — отвръща тя с въздишка. — Ако се предадат, ще ги пощадя и ще ги изпратя в мините, за да ги възстановят и да работят в тях, упоени с веластра, след като разберем как да я създаваме в достатъчно количество. Всеки, който се съпротивлява, ще бъде екзекутиран. Омръзна ми от метежи, Тора. Отегчават ме.

Отначало не казвам нищо — оглеждам градината и прозорците над нея, търся някаква възможност да спася хората, да измъкна всички ни невредими. Но не виждам как. Истината е, че хиляди от поданиците ми ще се изправят пред сигурна смърт, ако не пожертвам хиляди други.

Този избор е невъзможен.

— Защо не ми даде веластра още щом влязох в тройната зала? — питам.

Усмивката на Крес се разколебава.

— Защото тази участ щеше да бъде прекалено добра за теб — отвръща тя. — Освен това искам да те чуя как молиш за милост — не защото аз ти заповядвам, а защото ти самата я искаш. Защото изпитваш нужда да го направиш.

— Уплашена си — казвам аз с надеждата да спечеля време. Не знам за какво — време за чудо, за друга възможност, време, останало в един свят, в който вината не ме преследва. — Мислиш, че е възможно да те победим.

Крес присвива очи.

— Мисля, че надмина всички очаквания — признава тя. — Но никога не е било възможно да победиш.

— Тогава защо изобщо искаш да се споразумяваме? — питам я. — Ако наистина вярваше, че можеш да победиш по честен път, нямаше да ме довлечеш тук. Знам, че обичаш драмите, Крес, но баща ти щеше да е ужасно разочарован, че поставяш любовта си към тях над логиката.

Виждам, че съм улучила слабо място, но Крес не отговаря. Вместо това поглежда нагоре над парапета и махва с ръка. Преди да разбера какво се случва, едно от подобията й пуска сферата с веластра. Тя се разбива в земята, точно в краката на астрейката долу, която стиска кама в ръката си.

Виждам как газът започва да й въздейства, виждам как очите на жената стават безжизнени, а раменете й увисват — също както при Лайъс.

— Убивай всеки, когото виждаш пред себе си! — провиква се подобието на Крес с висок, ведър, почти замаян от радост глас. — И не спирай, докато не ти кажа!

Откликът е незабавен — ръката на жената стисва дръжката на камата. Без колебание тя се хвърля напред и забива острието в корема на най-близкия мъж. Още преди тялото му да се е свлякло на земята, тя вече е преминала към следващия. Хората са наблъскани толкова близо един до друг, че й е лесно да се движи от човек на човек. За броени секунди падат дузина тела, а въздухът се раздира от десетки викове. Но все пак тя е само една и колкото и да са уплашени хората около нея, сред тях все още има готови да се борят. Скоро я притискат до земята и й изтръгват камата.

Всичко свършва по-скоро, отколкото си мислех, и макар около жената се издигат многобройни трупове, поне не може да продължава да убива. Но още щом поглеждам към Крес, осъзнавам, че това е само част от плана й.

— Знаеш ли защо избрах именно нея? — пита тя. — Защо избрах всички тях, за да ги превърна в свои оръдия?

Без да дочака отговор, тя отново посочва към подобието си, което пуска в безумието си още нещо — камък на Духа, блестящ, тъмносин Воден камък.

— Не! — прошепвам, но е късно. Разбирам какво ще последва секунда преди да се е случило, преди жената, прикована към земята, да започне да се гърчи. От гърлото й се изтръгва силен вик.

— Давай! — провиква се към нея подобието. — И убий колкото може повече хора!

Веднага след последната дума жената заблестява също като момичето, което видях на бойното поле в Огнената мина. В един миг тя е жена, а в следващия през кожата й изригва тайфун и стотината души около нея започват да се давят във въздуха, да плюят вода, да се задушават от нея, да падат на колене като трупове, пълни с вода, подути и посинели.

Виковете умират с нея и насред стъписаните астрейци извън обхвата й настъпва мълчание, което отеква в костите ми. Повдига ми се, но подобията само се усмихват и наблюдават хаоса, който се разразява. Девет от тях все още държат кълбата с веластра, готови да повторят кошмара.

— Не! — изкрещявам и стисвам здраво парапета с две ръце. Преглъщам и заговарям по-тихо: — Спри, Крес!

— Значи приемаш условията ми? — пита тя и вдига вежди.

Не мога да й дам отговор. Умът ми лудо препуска. Сега в двореца има повече воини в битка, отколкото роби в двора — логиката ми подсказва, че не бива да се предавам. Дори хората долу да умрат, Астрея пак може да победи. Ще отвоюваме страната си и ще я построим наново. Ала ще я построим върху костите на невинни. Каква страна ще бъде това?

Свободна. Страна, която има бъдеще.

Ти винаги се бориш преди всичко заради Астрея — каза ми веднъж Блейз и имаше право.

Изборът е труден, да, но не и невъзможен.

Преглъщам, правя крачка назад и протягам ръка зад гърба си, за да намеря Херон или Блейз, да намеря някаква утеха, преди да дам заповедта, която ще обрече хиляди хора. Зад мен обаче няма нищо — само въздух. Заслушвам се внимателно, но не долавям никакви звуци — нито дишане, нито раздвижване.

— Какво правиш? — пита Крес и сбърчва нос.

— Мисля — отговарям, без да се налага да лъжа. Мозъкът ми прехвърля какви ли не възможности за това къде може да са Херон и Блейз, какво са замислили. Част от мен се бои, че каквото и да е то, може да ги изложи на опасност, може да направи нещата още по-лоши за всички. Но те ме последваха дотук. Довериха ми се. Сега е мой ред да им се доверя, а това означава да спечеля още време.

— Какво има да мислиш? — усмихва се презрително Крес. — Смятам, че като се вземе предвид всичко, аз съм ужасно великодушна. Ти ме уби, Тео — или поне ми причини нещо, равносилно на смъртта. А аз дори няма да ти отвърна със същото. Според мен това е проява на върховна доброта.

— Имам нужда от още информация, преди да реша каквото и да било — казвам аз и оглеждам прозорците към градината, подобията зад всеки един от тях. На мястото на Блейз или Херон щях да започна точно оттам, но те могат да елиминират две — най-много две — едновременно, а насреща ни са девет подобия със смъртоносни сфери. В мига, в който нещо сполети две от тях, другите седем ще пуснат веластрата, която държат.

— А вектурийците? — обръщам се към Крес. — Какво ще стане с тях?

Крес вдига рамене без особен интерес.

— Чух, че една от дъщерите на вожда се сражава редом с теб и предвожда вектурийците в армията ти. Вождът може да се съгласи на размяна, но чух, че имал толкова много деца, че едва ли едно от тях е толкова важно.

— А Сьорен? — продължавам аз и се навеждам над парапета, опитвайки се да разгледам по-добре градината, без да събуждам подозрения. Не се учудвам, че петте врати към нея са затворени. Сигурна съм, че са и заключени и от другата страна има стражи. Крес не обича да рискува.

— Предишния път бях прекалено милостива с него — казва Крес замислено. — Той е предател и заслужава да умре като предател — разчекнат на части от четири коня. Ще набием главата му на копие.

Чувам думите й, но в действителност не я слушам. С крайчеца на окото си забелязвам на лунната светлина някакъв проблясък — едва доловимо сияние, което нямаше да видя, ако не го търсех. Ето го там — на един балкон високо над градината. Прекалено високо, за да представлява заплаха.

Намръщвам се и се опитвам да разбера какво прави Херон.

— Е? — пита Крес и ме принуждава отново да насоча вниманието си към нея. — Какво избираш, Тора? Времето изтича.

Въздухът около мен се раздвижва, побутва ме напред, но клоните на дървото в центъра на градината остават неподвижни. С оглушително туптящо сърце и очи, приковани във високия балкон, пристъпвам към парапета и подпирам ръце на него, от двете страни на тялото си.

— Тора? — настоява Крес с остър глас.

Вятърът ме натиска още по-силно по гърба и аз преглъщам, осъзнала какво иска да направя Херон. Да скоча на сляпо доверие — съвсем буквално.

Поглеждам през рамо към Кресцентия.

— Свобода — казвам й аз. — Това избирам. Свобода за себе си и за всички други астрейци.

Преди да успее да отвърне, се надигам над парапета и скачам.

Усещам, че пропадам неконтролируемо във въздуха, че летя право към тълпата плачещи астрейци долу, но после порив на вятъра ме улавя, повдига ме и ме отнася до скелетните клони на самотното дърво. Задрасквам по клоните, вкопчвам се здраво и успявам да се закрепя сравнително устойчиво върху един по-дебел клон близо до дънера.

— Атака! — изкрещява Крес с пронизителен глас, от който ушите ми писват.

Без да губят време, нейните подобия хвърлят кълбата с веластра с едно-единствено синхронизирано движение към тълпата долу. Кълбата обаче не стигат до камъните в двора. Не се разбиват. Вместо това за миг увисват във въздуха и се понасят високо в небето, по-високо дори от най-високите кули на двореца, и се разбиват там — прекалено далеч, за да наранят някого.

Крес надава писък на безсилие, който прокънтява оглушително в ушите ми.

— Огън! — изкрещява тя на подобията си. — Изгорете всички!

Подобията се подчиняват незабавно и над градината завалява дъжд от огън — топка след топка, неспирно, но и те не стигат до долу. Угасват над главите на хората.

Вятърът на Херон — досещам се аз.

— Продължавайте! — виква Крес. — Щитът няма да издържи вечно!

Стомахът ми се свива, защото осъзнавам, че е права — дори и силата на Херон си има граници, а освен това е много по-трудно да поддържаш щит от вятър над цяла градина, отколкото да хвърляш огнени кълба. Призовавам собствения си пламък и го насочвам към Крес, но виждам, че щитът действа и в двете посоки — също като подобията й и аз не мога да го разбия.

Нещо проблясва във въздуха над мен и клонът, в който съм се вкопчила, се накланя от допълнителна тежест. Блейз става видим, очите му блестят, а устата му се е превърнала в тънка черта.

— Той не може да удържи щита — казвам аз.

Блейз не го отрича, но погледът му се отклонява от моя.

— Не може — съгласява се той. — Слез на земята и стой там. Каквото и да става, не допускай хората да загубят самообладание.

Опитвам се да разбера какво има предвид, какво е намислил.

— Какво си…

Той не отговаря. Вместо това разтваря свития си юмрук и аз виждам върху дланта му един-единствен Земен камък, голям колкото нея, вече блестящ и пулсиращ от живот.

Изведнъж разбирам — не напълно, но достатъчно.

— Блейз, не! — възкликвам.

Той ми се усмихва — тъжна, но решителна усмивка, която не стига до очите му.

— Ще се срещнем Отвъд, Тео. Погрижи се дотогава да мине много време.

Оставам, замръзнала на място, а той ме целува по бузата с горещите си устни и ме напуска — скача на земята долу и се приземява върху корените на това дърво, което е мъртво почти от десетилетие.

Възвръщам контрола над тялото си и започвам да се движа неосъзнато. В главата ми има място само за една-единствена мисъл: Трябва да го последвам.

За мен е по-трудно да сляза по клоните, но след секунди краката ми се удрят в земята и през тях преминава болка, но не й обръщам внимание. Към нас от всички страни се притискат паникьосани, крещящи, плачещи хора, но единственото, което виждам истински, е Блейз — Блейз и блестящият камък, който стиска в юмрука си толкова здраво, че кокалчетата му са побелели.

— Блейз! — извиквам, сграбчвам го за ръката и я откъсвам от дънера. — Спри! Трябва да има друг начин!

Без да трепне, Блейз слага другата си ръка на дървото и ме поглежда решително.

— Няма — отговаря той. — Тръгвай — успокой хората! Не искам да гледаш.

Поклащам глава и стисвам ръката му още по-силно.

— Ако ще се жертваш, няма да си сам! — промълвявам и гласът ми секва. — Няма да те оставя да умреш сам.

За миг си помислям, че ще възрази, но знам, че и той не иска да умре сам. Кимва и отклонява погледа си. Подава ми меча си и сключва ръцете ми върху ефеса.

— Когато ме обладае лудостта и съм направил всичко по силите си, но съм загубил контрол над дарбата си, спри ме, преди да започна да наранявам нашите хора. Преди да нараня теб.

Вцепенена, поклащам глава.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш! — уверява ме Блейз с горчива усмивка. — Заради Астрея.

Ти винаги се бориш преди всичко заради Астрея.

Ненадейно го намразвам заради тези думи, заради тяхната жестокост, заради безусловността им, заради студената, подла истина. Намразвам го, задето разбра какво означават тези думи много преди самата аз да разбера себе си.

— Заради Астрея — отговарям аз с глас, който сякаш не е мой.

— Блейз! — изкрещява Херон от балкона над нас. — Няма да издържа още дълго!

— Време е — казва Блейз, пуска ръцете ми, слага своите върху дънера на мъртвото дърво и дълбоко си поема дъх.

Прегръщам го с всички сили. Усещам как силата започва да пулсира през тялото му и кожата му се нажежава, но не го пускам. Притискам го към себе си още по-здраво, сякаш мога да го защитя с прегръдката си, както той толкова често е защитавал мен.

Мъртвото дърво откликва на допира му, изправя клоните си, разбужда се. Притиснала буза до гърдите на Блейз, заслушана в трескавите удари на сърцето му, вдигам глава и удивена виждам, че клоните не просто растат, а пускат листа. Разлистват се все по-бързо и тези листа се разпростират все по-широко — като балдахин, който закрива цялата градина.

Гледката е ужасяваща и прекрасна и аз не мога да откъсна поглед от нея.

Първата огнена топка се блъсва в листата и запращява, но не успява да ги пробие. Силата на Блейз държи балдахина на място, твърд и нетрепващ. Челото му е сбърчено от концентрацията, но той не губи контрол. Добре е.

За един прекрасен миг си мисля, че ще преживее това изпитание, без да полудее. Трябва само да държи едно дърво на място и ще успее. Но той отваря очи, поглежда ме и аз разбирам, че това не е достатъчно. Не стига само да защити градината — трябва да унищожи заплахата над главите ни: Крес и нейните подобия.

Земята затреперва под краката ми, а робите около нас надават нови викове. Вкопчват се един в друг, а аз се вкопчвам в Блейз.

Над рамото му виждам как стената на двореца се разцепва: по нея запълзява пукнатина право към прозореца, зад който знам, че стои едно от подобията. Чувам пропукване, звук от рухване на камък, който не мога да сбъркам с нищо друго, и тогава въздухът се разцепва от писък — писък, какъвто човек може да нададе само преди смъртта.

— Какво правиш? — питам, защото не мога да видя нищо през дебелите клони.

Още един трус, още едно свличане, още един писък.

— Земетресения! — отвръща Блейз през стиснати зъби. — Малки, но достатъчни да съборят подобията, да ги погълне земята и да се затвори над главите им.

Представям си как подобията на Крес се строполяват едно по едно насред отломките, как ги затрупват още отломки. В самата градина не пада нито един камък, пак благодарение на дарбата на Блейз или може би на Херон.

През градината и отвъд нея преминава силен вятър. Едновременно с него започва ново земетресение. Двете стихии се сливат и унищожението се разпространява все по-далеч и по-далеч. Още писъци, още смърт.

— Страх ме е, Тео! — промълвява Блейз и погледът му среща моя. Гласът му секва. Ненадейно изглежда толкова млад, сякаш пак се е превърнал в детето, с което израснах.

— Всичко е наред — опитвам се да го успокоя. — Ти направи достатъчно. Вече можеш да спреш.

Но огненият дъжд не е спрял. Все още има живи подобия и ако Блейз спре, ще пострадат невинни хора. Аз го знам, той също. Погледът му е решителен, съсредоточен… и изпълнен със страх. Той поклаща глава.

— Време е.

Не мога да го разубедя. Не мога да му кажа да спре. Затова не се и опитвам — не и сега, не и преди края. Вместо това поставям върха на меча върху сърцето му, за да съм готова, когато настъпи мигът.

— Давай! — подканвам го, изпълнена с омраза към себе си, макар че думата като че ли му носи покой. Блейз кимва и отново затваря очи.

Трусът, който преминава през земята този път, е толкова силен, че едва не ме събаря, но съм се хванала здраво за Блейз и за меча в ръката си. Навсякъде около пас чувам как стените на двореца рухват, чувствам как робите се притискат към мен, за да се отдалечат от краищата на градината, където се боят, че ще ги ударят камъните. Но вместо това стаите около градината се срутват и по краищата й се стоварват купища отломки. Във въздуха се носи екотът от разрушението и човешките вопли.

Знам, че един от тези вопли е на Крес, но точно сега не мога да мисля за това. Мисля само за Блейз, когото държа в прегръдките си, Блейз, който изгаря и пожарът в него бушува отвътре навън, Блейз, чието тяло трепери също така неудържимо, както земята под краката ни. С огромно усилие той отваря очи и аз виждам в тях битката, която води със себе си — борбата да запази контрол. И виждам, че я губи.

— Сега! — процежда той с измъчен глас през стиснати зъби. — Тео, моля те!

Мечът в ръката ми трепери, но аз се заставям да го стисна здраво, да го задържа притиснат до сърцето му. Затварям очи, надигам се на пръсти и дръпвам Блейз надолу, за да мога да допра глава до неговата.

— Благодаря — прошепвам му и после с бързо движение забивам меча в плътта му от горе надолу.

Блейз си поема дъх за последен път. Очите му се отварят, гледат и не виждат нищо. За миг целият свят около нас застива. А после Блейз се свлича мъртъв на земята.