Кралицата на жарта

Триумф

Когато заставам на подиума в залата за пиршества, препълнена с хора — моите хора, много от тях все още в униформи, по които разрезите, изгарянията и петната от кръв приличат на медали за храброст, изпитвам чувството, че душата ми не се намира докрай в тялото. В известен смисъл наистина не е. В известен смисъл все още се намирам в тъмницата и гледам как животът напуска очите на Крес, или в градината, прегърнала студеното тяло на Блейз.

Не бива да съм тук, не бива да празнувам, защото днешният ден е белязан колкото от триумф, толкова и от смърт. Но аз съм кралицата на Астрея — напомням си. — Аз съм Теодосия Айрин Хазара, Кралицата на жарта, и на този свят не е останал нито един човек, който да ме нарече с друго име.

Артемизия се прокашля зад мен, застанала между Майли и Херон, от другата страна на когото стоят Сьорен и Ерик. Поглеждам към нея и тя ми отвръща с многозначителен поглед — подканва ме да проговоря.

Но какво мога да кажа? Застанала пред толкова хора, изпълнени с очакване, ми се иска да бях помислила предварително за това, защото сега нищо не ми се струва подходящо, нищо не изглежда достатъчно.

Поемам си дълбоко дъх и си заповядвам да се успокоя.

— Днешният ден бележи края на мрака, в който каловаксийците потопиха тази страна преди повече от десетилетие — казвам аз. — Но бележи и нещо друго — ново начало. От този ден нататък Астрея отново е свободна, както и Раджинка, Тиава, Лирия, Кота, Манадол, Йокси и Гораки. Всички ние сме отново свободни и никога повече няма да ни оковат във вериги.

Избухват викове, така оглушителни и гръмовни, че подиумът под краката ми се разтриса. Изчаквам да утихнат, за да продължа да говоря. Оглеждам лицата и виждам, че някои са ми познати. Сандрин е там, в челните редици. Мина е до него. А в най-далечния ъгъл, облегната на една колона в дъното на залата, стои Драгонсбейн с обичайните си черни ботуши, със скръстени ръце и преценяващ поглед. Може да е близо до тълпата, но не е част от нея.

— Много хора трябваше да бъдат тук тази вечер и да празнуват свободата ни — хора, които се сражаваха за нея, които пожертваха живота си, за да можем ние днес да стоим тук — продължавам аз. Мисля си за майка си, за Ампелио и Елпис. За Хоа. За Лайъс. За Блейз. За толкова много други, чиито имена не знам. — Вярвам, че сега ни гледат от Отвъд и изпитват гордост.

На последната дума гласът ми се пречупва и лицето ми пламва, защото си давам сметка как изглеждам, застанала пред всички. Кралица, толкова слаба, че да плаче пред хората.

Но още щом си го помислям, си спомням, че майка ми не се срамуваше да плаче, когато беше нужно. Тя не смяташе плача за слабост — напротив, смяташе, че да оголиш душата си, е признак на сила. Само каловаксийците го смятат за нещо срамно, а те вече нямат силата да ме засрамят.

Поглеждам към тълпата и виждам, че не съм единствената, която е готова да се разплаче. Не съм единствената, която е загубила любим човек. Не съм единствената, за която тази нощ е и сладка, и горчива. Да се преструвам, че не е така, означава да ощетя и мъртвите, и живите им близки.

Затова вдигам чаша високо във въздуха и изчаквам всички да направят същото.

— За Астрея! — казвам и този път гласът ми е ясен, задавен от сълзи, но силен. — За нашата страна, за нашите богове и нашите хора — и живите, и мъртвите, които никога… никога повече… няма да носят окови.

— За Астрея! — повтаря тълпата и всички отпиваме като един.