Кралицата на жарта

Майли

Намирам Блейз в самия край на лагера с канче кафе в ръка. Слънцето току-що се е подало над хоризонта и лагерът едва е започнал да се събужда. Разполагаме с може би половин час, докато всички се приготвят и съберат багажа, за да потеглим. Както каза Блейз, това ще е само някакво начало.

— На какво те научиха Херон и Арт? — пита той, когато ме вижда, без да губи време за предисловия.

— Да хвърлям огнени кълба — отговарям.

— Покажи ми.

Поемам си дълбоко дъх, за да се успокоя, и се съсредоточавам върху една голяма скала на около три метра от нас. Призовавам огъня върху пръстите си и когато го хвърлям, запращам с него и мощта си точно както ми каза Артемизия. Огънят се блъсва в стената, преди да падне на тревата и да се превърне в буца пепел. Всичко минава както обикновено и според мен е впечатляващо, но Блейз поглежда към скалата, намръщва се и свива устни.

— Това ли е всичко? — пита той.

— Уча се едва от няколко дни, при това само когато имаме малко време — отвръщам отбранително.

— Амбициите ти са прекалено малки за сила като твоята — казва той.

Свивам рамене.

— Как иначе да започна? Херон казва, че се започва с малко и постепенно се преминава към по-голямото.

— Обикновено е точно така — съгласява се Блейз. — Но когато човек е силен колкото теб — или дори колкото мен — е по-трудно да ограничи мощта си до нещо толкова малко, отколкото да я използваш за нещо по-голямо. — Той млъква и оглежда полянката. — Ето там — посочва той към едно голямо дърво от другата страна, отдалечено от нас поне на петнадесет метра. — Удари го.

— Не искам да го унищожавам — казвам аз.

— То вече е унищожено — изгнило е — уверява ме той. — Това дърво вече е мъртво. Хайде, удари го! И не си представяй, че хвърляш огнено кълбо. Представи си, че изпращаш… вълна.

— Вълна — повтарям аз и се намръщвам.

— Просто опитай.

Въздъхвам и се обръщам към дървото. Поемам си дълбоко дъх и оставям огъня да се надигне в мен, да се съсредоточи в ръцете ми, докато усещам, че вече не е само малко кълбо, което е лесно за насочване. Оставям го да нараства все повече и повече и когато е толкова огромно, че сякаш ще ме погълне, го запращам, както ме научи Артемизия — не само с ръце, а с гърдите си и цялото си същество. Следва смъртоносно изригване на огън и мощ. Истинска вълна, точно както каза Блейз.

Огнената вълна се удря в дървото и то избухва в пламъци — истински огнен ад.

За миг единственото, на което съм способна, е да се взирам в него. Аз го направих. Аз. Изпитвам гордост, но и страх. Все пак тази сила е вътре в мен.

Блейз завихря нагоре около дървото пръст, която поглъща пламъците и ги задушава, а после земята отново се успокоява.

Сега дървото е почерняло и голо — жалък скелет на това, което е било някога.

— Много по-добре — уверява ме Блейз и ме дарява с една от редките си усмивки. — Как се чувстваш?

Отначало не съм сигурна какво да отговоря. Но това е Блейз и ако не с него, с кого другиго бих могла да бъда откровена?

— Могъща — отговарям аз. — Едновременно уплашена и страховита.

— Добре — кимва той. — Опитай пак.

Когато двамата е Блейз се връщаме в лагера, слънцето вече се е надигнало над хоризонта. Хората ни са будни и нахранени и бързат из лагера, за да приберат всичко и да тръгнем колкото се може по-скоро. Драгонсбейн е изпратила гълъб със съобщение, който стигна до Арт рано сутринта: забелязала е стакриверски кораби, които пътуват в същата посока, в която и ние. Ако побързаме, ще пристигнем във Водната мина преди тях. Надяваме се това да е достатъчно.

След усилените упражнения с Блейз едва успявам да си държа очите отворени, докато помагам на Артемизия да прибере палатката. Още няколко одеяла и възглавници щяха да ми дойдат много добре снощи, но днес съм доволна, че ги нямаше. Така имаме по-малко за прибиране и макар че цялото ми тяло е натежало от сънливост, вече нямам търпение да тръгнем пак.

Изглежда, така се чувстват и всички останали в лагера — всички изпълняват възложените им задачи в напрегнато мълчание, без дори да се погледнат.

Осъзнавам, че хората се страхуват, и съмненията, които изпитвам, карат стомаха ми да се стегне на възел. Трябва да изпитват страх — както и всички ние — но все пак това е правилното решение.

Може би, ако си го повтарям достатъчно често, ще го повярвам.

Не вярвах, че бих могла да се почувствам по-зле, преди да зърна Майли, която се приближава към мен, понесла непохватно три канчета кафе.

— Струва ми се, че малко кафе ще ви се отрази добре — обръща се тя към мен и Артемизия е усмивка, която май смята за очарователна, макар че у мен просто предизвиква раздразнение.

Арт като че ли изпитва същото. Тя стяга по-здраво връвта, с която е завързала постелките към коня ни, и оглежда Майли презрително от горе до долу.

— Да не искаш да кажеш, че изглеждаме уморени? — пита високомерно Арт.

Майли примигва.

— Ами, всички сме уморени…

— Някои от нас не са си легнали рано, за да спят първи сън. Някои от нас са будували цяла нощ и са разработвали стратегия. След няколко дни ни очаква битка, в случай че си забравила — продължава Арт с леден глас.

Майли се съвзема почти веднага.

— Доколкото си спомням, вчера ви предложих помощта си. Ти каза, че нямало какво да направя.

Двете с Артемизия се споглеждаме. Засега Майли не е успяла да стане любимка на никого в лагера. Честно казано, не съм сигурна защо ни я изпрати вождът Капил. Тя не притежава дипломатическите умения на баща си, а и не е предложила нищо стратегическо, освен че обиди Ерик и се присмя на всяка една идея, която предложихме. Доколкото виждам, е изтъкана от престорена самоувереност и избухлив темперамент.

Опитвам се да измисля извинение, за да избегна включването й в обсъжданията, но Артемизия ме изпреварва и изрича грубата истина.

— От теб нямаше особена полза при другите ни срещи — вдига рамене тя. — И тъй като императора вече го няма и не можеш да го обсипваш с обиди, решихме, че и на теб няма да ти е особено приятно да присъстваш.

За пръв път, откакто я познавам, Майли онемява, макар че се овладява бързо.

— Да, но не сгреших за него, нали? В крайна сметка той показа какъв е — отвръща тя със самодоволна усмивка.

Преглъщам хапливия отговор, който е на върха на езика ми. Много е важно всички да повярват, че Ерик наистина ни е изоставил.

— Сигурна съм, че твоето държание спрямо него много го е улеснило да вземе това решение — казвам вместо това.

Майли ме гледа невярващо.

— Не е възможно да изпитвате съчувствие към него, Ваше Величество! — възкликва тя. — Първо принцът, а сега и този страхлив император? Вие май предпочитате мъжете от един определен тип.

— А ти май притежаваш дебелащината на истински людоед — обажда се Артемизия.

Майли сбърчва чело.

— Какво е людоед? — любопитства тя, но после се отказва. — Няма значение. Не искам да знам. Искате ли кафе, или не? Много е горещо, така че, ако нямате нищо против, вземете по една чаша.

Артемизия завърта очи с досада, взема двете чаши и ми подава едната.

— Не очаквай да ти благодарим — обръща се тя сухо към Майли. — Може и да обичаме кафе, но теб не те харесваме.

Майли поглежда към мен.

— Тя винаги ли е толкова груба?

— Не разбирам какво имаш предвид. Тя се държи изключително любезно, поне по своите стандарти — вдигам рамене аз, поднасям кафето към устните си и отпивам малка глътка. Течността пари, а горчивината й е омекотена от щипка канела. Не разполагаме с мляко, но кафето е хубаво и без него. — Ако Артемизия наистина не те харесваше, щеше да те прободе с меча си. Струва ми се, че още не сме стигнали дотам.

— Не ме изкушаван — предупреждава ме Артемизия и тръгва обратно към свалената палатка, за да продължи с прибирането й. Докато върви, отпива от кафето си.

Майли я проследява с поглед и се извръща отново към мен.

— Мисля, че омразата ми към каловаксийците е оправдана, както и недоверието ми към онези, в чиито вени тече тяхната кръв — казва тя. — Освен това, когато нападнаха Вектурия, императорът се сражаваше в техните редици.

Това ме изненадва. Често съм си мислила за битката във Вектурия — дори обвинявах Сьорен, задето поведе армията си и отне живота на безброй вектурийци. Знаех, че и Ерик е участвал в тази битка, но някак си не я бях свързвала истински с него. И със сигурност не я бях свързвала с Майли. Ненадейно нейното държание към Ерик вече ми се струва по-логично. Не че е извинение, но сега я разбирам малко по-добре.

— В много отношения Ерик беше затворник на каловаксийците също като мен — казвам аз. — Ако не се беше подчинявал на заповедите им, щеше да загуби живота си, а освен това съществуваше рискът императорът да си изкара гнева върху майка му.

Майли не се трогва.

— Той е предател! — отсича тя. — Той предаде каловаксийците, а сега предаде и вас.

Не мога да възразя на този довод, затова се заставям да кимна.

— Нямам намерение да го защитавам. Просто ти казвам това, което знам — казвам аз.

— Бих предпочела в бъдеще да не ме държите настрана от срещи, на които се обсъждат стратегии. Баща ми ме изпрати тук, защото се доказах в битките — повече от всеки един от братята и сестрите ми. Мога да помогна — казва тя с рязък тон.

— Надявам се да е така — отговарям. — Но Артемизия е права — досега не си сторила нищо, за да го докажеш. Единственото, което правиш, е да опъваш нервите на всички.

Отначало Майли не казва нищо — само забива поглед в кафето, което държи.

— Не ми харесва, че баща ми ме изпрати тук — казва най-накрая тя. — Не ми харесва, че изпрати най-силните си воини да ти помогнат и така ни остави беззащитни за нападения отвън. И аз искам да видя каловаксийците прогонени, но тази война не е наша. И ние си имаме проблеми. Аз не притежавам нито чувството за дълг на баща си, нито неговата сантименталност.

— Аз не съм го молила за помощ. Той сам ми я предложи — напомням й аз. Това беше неговият начин да ми се отблагодари, задето изпратих Драгонсбейн да защити Вектурия от армията на Сьорен — начин да се реваншира за факта, че когато преди толкова години каловаксийците обсадиха Астрея, той реши да не ни помага.

— Знам — отговаря Майли. — Казвам само, че на негово място аз бих направила друг избор. Но сега съм тук, предвождам воини, които искат да спечелят тази война, и възнамерявам да направя всичко по силите си, за да ги отведа обратно у дома колкото се може по-бързо и с по-малко кръвопролития.

— Значи сме на една и съща страна — казвам аз. — А сега, когато принца го няма, имаме нужда от всеки стратегически ум, който можем да намерим. Това, че успяхме да превземем Огнената мина с толкова малко жертви, се дължеше преди всичко на принца. Каквото и да мислиш за него — а ти имаш право на свое мнение — съветите, които той ни даде, бяха безценни.

Майли вдига рамене.

— Не отричам, че принц Сьорен може да постигне много, ако разполага с голяма армия. Но това не може да ме впечатли. Той разполага с численост, с оръжия и с всички други предимства. Аз успях да го отблъсна с много по-малко ресурси във всяко отношение. Предполагам, че довечера ще продължим да говорим за стратегия — завършва тя.

Кимвам.

— Тъй като снощи не се спряхме на никакви конкретни планове, нямаме друг избор.

— Тогава ме повикайте — казва Майли. — Ще направя всичко по силите си, за да помогна, и съм сигурна, че ще ме сметнете за поне толкова ценна, колкото е бил той.

— Добре — съгласявам се. — Но ако пак започнеш да се караш с хората, няма да те защитавам.

— Нямам нужда от защитата ти — отговаря тя. — Но сега, когато всички каловаксийци си тръгнаха, предполагам, че няма да има подобни проблеми.

Ерик не е каловаксиец — искам да възразя, но трябва да си държа езика зад зъбите, затова просто кимвам.

— Отначало си помислих, че си избрала странен страж — казва Майли и поглежда над рамото ми към Артемизия, която товари дисагите на коня с една ръка и държи чашата кафе с другата. Аз със сигурност не мога да правя и двете неща едновременно, но тя успява, при това със завидно изящество. — Изглежда прекалено крехка, за да устои дори на рояк оси, камо ли на убиец. Но трябва да призная, че е учудващо свирепа.

Артемизия не отговаря, но раменете й се сковават и аз разбирам, че е чула.

— Ако искаш да разбереш точно колко е свирепа — обръщам се аз към Майли, — давай, продължавай да се държиш снизходително и да се правиш на глупачка. Макар че е в твой интерес да изчакаш, докато вече не държи чаша с димяща течност.

На лицето на Майли се изписва искрено притеснение. После тя поклаща глава и се отдалечава. Струва ми се, че я чувам да се смее едва чуто.

— Не я харесвам — обажда се Артемизия, когато Майли вече не може да ни чуе.

— И аз — отговарям. — Но тя е права: наистина имаме нужда от нея.